Уилям Грифин
Специална част (14)

(Две)

Семейната къща

Близо до Бад Херсфелд

Област Херсфелд-Ротенбург

Хесен, Германия

08:30:15, 27 декември 2005

Завесите бяха дръпнати и всички на масата виждаха онова, което Кастило описваше в така наречения си урок седми по модерна европейска история 202.

— Виждате ли онова, което прилича на контролна кула? Ето я, по средата на полето.

— Да не би там да е имало самолетна писта, Чарли? — полюбопитства Джак Дейвидсън.

— Не и не прекъсвай учителя, без да си вдигнал ръка и да си попитал дали може да говориш.

Херман и Уили, седнали на пода да си играят с кученцата, се разкискаха.

Кастило се обърна към тях.

— Да се смеете на кръстника си, е verboten!

Те се изкискаха отново.

— Та както казвах, преди да бъда прекъснат — продължи той, — онова, което прилича на контролна кула, е представлявало нещо като команден пост на десетина други, по-простички контролни кули, разположени по три от всяка страна. В по-малките имало телефони, а в големите били инсталирани и телефони, и радиостанции, с които да се свързват с командването…

Дейвидсън вдигна ръка.

— Добре, Джаки, можеш да отидеш до едното място — заяви Кастило. — Не забравяй — както обикновено — да си измиеш ръцете, след като приключиш.

Херман и Уили се изкискаха отново.

— Защо са още там? — попита Дейвидсън. — Да не би да е прекалено скъпо да ги съборят?

— Двамата с Ото решихме да ги оставим, да не би да забравим — обясни Кочиан. — Струваше ни малко състояние да сринем другите кули, да не говорим за оградата.

— Благодаря ви, професор доктор Кочиан — отвърна Кастило. — Хубаво, че спомена оградата. Виждате ли, на около триста метра от тази страна на кулата се вижда път, по-точно казано, остатъците от пътя.

Всички се вгледаха.

— Пътят е на няколко метра от истинската граница. Оградата беше на стотина метра навътре в Източна Германия. Те се възползваха от правото си — при това непрекъснато — да стрелят от тяхната страна на оградата. Освен това се опитаха да я минират, но така и не успяха, благодарение на чудесната американска изобретателност.

— Ти да не би да искаш… — започна капитан Спаркман, след това спря, вдигна ръка и се извини. — Съжалявам.

— И ти като Джаки трябва да се научиш да пишкаш, преди да влезеш в час, Спарки.

Както се предполагаше, Херман и Уили се изкискаха. Дори Ото се усмихна.

— Каква е тази американска изобретателност? — попита Спаркман.

— Докато моите герои, безстрашните войници от четвърти полк, патрулирали, те забелязали как източногерманските им колеги залагат мините, но нямало как да протестират. Щом си свършили работата, засели отгоре трева, така че противните западногерманци, решили да избягат от ужаса на капитализма и да нахлуят в комунистическия рай, да не видят мините и да се взривят…

— Чичо ви Карл използва сарказъм, момчета — поясни Ото. — Оградата била вдигната, за да не могат източногерманците да избягат на запад.

— Чичо Карл, защо каза „моите герои“? — попита Уили, вдигнал високо дясната си ръка.

— Когато бях на твоята възраст, Уили, най-голямото ми желание беше да ме вземат в кавалерията и да яздя покрай оградата или да обикалям в брониран джип, или дори още по-хубаво — той срещна погледа на Ото, след това се обърна и към Били Кочиан — в хеликоптер, за да защитавам западногерманците от злите им братовчеди, разположили се от другата страна на оградата. Не можех да споделя нито с мама, нито с никой друг, защото по неизвестни за мен причини те не обичаха особено много американците.

— Защо? — полюбопитства Уили.

Ото и Кочиан поклатиха глави.

— Да се върнем на минното поле — продължи Кастило. — Когато минното поле беше готово — скачаща Бети, много кофти мина…

— Скачаща Бети ли? — прекъсна го Херман.

— Не си вдигнал ръка, но този път ти прощавам. Когато някой стъпи върху скачаща Бети, тя се задейства, изскача от земята на около метър и се взривява. По този начин разпраща шрапнели в телата на хората от коленете нагоре. Гадна работа.

По израженията на момчетата стана ясно, че разбират.

— Хайде да пробвам още веднъж — продължи Чарли. — Когато минното поле било готово (народната милиция, граничарите от армията на Германската демократична република, се поздравили доволно), войник от полка от нашата страна си спомнил за едно от най-старите познати артилерийски оръжия катапулта.

Уили отново вдигна ръка.

— Какво е това?

— Ще ти покажа. — Кастило се протегна към захарницата, извади бучка захар и я постави в лъжичката си. — Какво, според теб, ще стане, ако ударя с юмрук обратната страна на лъжичката?

— Те вече се сетиха, Карл — обади се Ото. — Не е нужно да…

Прас!

Бучката захар описа дъга над масата и се удари в стъклото.

Херман и Уили се опулиха.

— На това му се казва катапулт — обясни Кастило. — Та войниците от нашата страна направили голям катапулт, достатъчно голям, за да хвърля четири павета заедно. Качили го на един джип и се поупражнявали, докато станали достатъчно добри. След това изчакали една тъмна нощ, промъкнали катапулта близо до минното поле и започнали да мятат камъни. Най-сетне един попаднал върху скачаща Бети. Тя се взривила. Съществува феноменът, наречен експлозия по симпатия, което ще рече, че една експлозия задейства втора. Скачащи Бетита започнали да се взривяват из цялото минно поле. Войниците се качили на джипа и се прибрали. Комунистите решили, че са заловили цял отряд мръсни капиталисти, които се опитвали да се промъкнат в комунистическия им рай. Пуснали прожекторите. Надули сирените. Районът бил обграден от войници. Открили няколко взривили се Бетита и пръснати тук и там камъни.

Херман и Уили бяха очаровани от разказа.

Кастило остана много доволен.

— След като това се случило няколко пъти — продължи той, — те започнали да слагат мините от другата страна на оградата, така че да са извън обсега на катапулта…

— Извинете, хер Госингер — прекъсна го прислужницата и подаде телефонна слушалка на Кастило. — Обаждат се от американското посолство в Берлин. Казаха, че е важно.

— Благодаря — кимна Кастило и пое слушалката. — Ало?

— С Карл Вилхелм фон унд зу Госингер ли разговарям? — попита мъжки глас на немски.

„Говори като берлинчанин, помисли си Чарли. Може да е някой от местните, които работят в посолството, на когото поредният надут бюрократ е поръчал да го свърже с мен, за да си придаде повече тежест.“

— Ja.

— Казвам се Том Барлоу, подполковник Кастило — представи се непознатият, този път на безупречен английски с американски акцент. — Съжалявам, че ви притеснявам толкова рано, но обстоятелствата го наложиха.

„Добре, американец, който говори перфектен немски. И аз го мога. Също и Едгар, и Джак.“

„Само че той ме нарече «подполковник Кастило».“

— За какви обстоятелства става въпрос, господин Барлоу? — попита Кастило, също на английски.

— Прецених, че трябва да ви уведомя, че днес ще бъде направен опит за покушение срещу вас, по време на службата в памет на хер Фридлер. Всъщност покушението е планирано срещу вас, хер Гьорнер и хер Кочиан.

— Да, много интересно, наистина. А сега бихте ли ми казали как успя американското посолство да се добере до тази информация?

— Всъщност в посолството не знаят нищо по този въпрос.

— Добре, вие как научихте?

— Аз поръчах покушението. Ще ви обясня всичко, когато се срещнем. Пазете се днес, подполковник. Изпълнителите са бивши служители на Щази и са изключително добри в работата си.

Чу се прищракване и разговорът прекъсна.

Кастило погледна кръщелниците си. Те го наблюдаваха нетърпеливо и го чакаха да продължи с веселите истории за някогашните комунисти.