Уилям Грифин
Специална част (65)

(Осем)

Винарна „Рупрехт О’Тул“

Ирландска кръчма „Макгуайър“

Пенсакола, Флорида

17:50, 6 януари 2006

Единственото, което услужливият персонал на „Макгуайър“ не можа да осигури на господата от борда на благотворителен фонд „Лоримър“, бе да позволи на изпълнителния директор да пуши пура. Дори вмъкнаха тайно Макс през задната врата.

Управата освободи за тях винарната — истинска винарна с повече от седем хиляди бутилки вино, поне така пишеше в менюто — и частна трапезария с дълга банкетна маса, от която се виждаха подредените бутилки.

Докато Деуит отвори вратата на генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб (Макнаб беше в униформа, украсена не само с многоцветните панделки, доказателство за войните, в които бе участвал, ами и с медалите, които бе получил) подполковник Кастило имаше достатъчно време, за да реши, че идването в приятната ирландска кръчма (по тавана и стените бяха налепени поне двеста хиляди долара в банкноти от по един от „почетни ирландци и ирландки“) не бе особено добра идея.

Генералът остана, меко казано, изненадан, когато завари Кастило, Дик Милър, Колин Левърет, Джак Дейвидсън, Алекс Дарби, Едгар Дешамп, Лестър Брадли, Джак и Сандра Бритън и, разбира се, Дмитрий Березовски и Светлана Алексеева, насядали около масата, отрупана с ордьоври и много на брой бутилки вино.

Най-голямата изненада, при която Кастило зяпна, бе, че един от тримата офицери, старият „приятел“, когото Макнаб спомена — също в униформа — не бе пенсионираният офицер Вик Д’Алесандро. Не бе и човек от 160-та авиационна част.

Оказа се подполковник Рандолф Ричардсън III от Армейската школа по авиация.

Ефрейтор Брадли наруши мълчанието, когато скочи на крака, столът му изскърца остро по пода и се прекатури.

— За почест! — изрева той. — Висш офицер на борда!

— Свободно — заговори Макнаб. — Добър вечер, господа. — Едва тогава забеляза Светлана и Сандра. Погледна Кастило и добави: — И дами.

Макнаб заслиза гордо и се отправи към Светлана и Сандра, които похапваха стриди с шардоне.

— Брус Макнаб, дами. Разрешете да попитам какво търсят две красиви дами с тази сбирщина грозници?

— Аз съм Сандра Бритън и чакам приятното прекарване, което ми бе обещано от онзи грозник, ако дойда с него — обясни Сандра и посочи съпруга си. — Досега ми подхвърля някакви смрадливи стриди.

Светлана се разсмя и Макнаб се обърна към нея.

— Ами вие, мила моя? Какво ви обеща вашият грозник?

— Мислех си за нещо повече от стриди, но държа да призная, че тези си ги бива.

— А вие коя сте?

— Сюзън Барлоу, господин генерал-лейтенант, а това е брат ми Том.

Очите на Макнаб казваха: „Как ли пък не. Много добре знам кой е брат ти Том.“

— За мен е чест, господин генерал-лейтенант — рече Березовски. — Чувал съм много за вас от Карлос.

— Сигурно — отвърна Макнаб.

— Аз съм Едгар Дешамп, господин генерал-лейтенант. И аз така.

— Какво?

— И аз съм чувал много за вас, господин генерал-лейтенант.

— И аз така. От общи познати във Вирджиния.

— Алекс Дарби, господин генерал-лейтенант. — Дарби подаде ръка, разсмя се и добави: — И аз така, и вие така.

— Какво значи това?

— И аз съм чувал много за вас, а сигурно и вие сте чували много за мен от същите познати във Вирджиния.

— Така е — потвърди Макнаб и се обърна към Лестър Брадли.

— Струва ми се, че ти си представителят на морската пехота.

— Тъй вярно, господине, ефрейтор Лестър Брадли, господине.

— И за теб съм чувал, синко — рече Макнаб. — И то все хубави неща от хора, които уважавам.

Ефрейтор Брадли се изчерви.

Макнаб погледна Милър.

— Как е коляното ти, Дик?

— Оправя се, господине.

Без да каже и дума, генерал-лейтенантът подаде ръка на Дейвидсън, след това и на Левърет и се обърна към останалите от придружителите си. Бяха застанали в коридора. Посочи отляво надясно.

— Подполковник Питър Удс, вторият най-лош адютант, който някога съм имал, защото най-лошият е подполковник Кастило. Това е майор Хоумър Фостър, който не позволи на подполковник Ричардсън да допусне фатални грешки, докато летяхме насам. Последният е подполковник Ричардсън, колега на Кастило и Милър от „Уест Пойнт“. Запознайте се, господа.

Макс пристъпи към Макнаб, седна пред него и подаде лапа.

— Генерал-лейтенант Макнаб, това е Макс — представи ги Кастило. — Макс, това е генерал-лейтенант Макнаб.

Макнаб се наведе и пое лапата на кучето.

— Днес се запознах с едно от кутретата ти, Макс. Мокреше на воля килима в кабинета на генерал Креншо във Форт Райкър.

— А синът ми Ранди гледа братчето му — добави подполковник Ричардсън.

Светлана чу и погледна Кастило. Той кимна.

— Свършихме ли с любезностите? — попита Макнаб. — Тези ордьоври ми се струват доста апетитни, но истината е, че съм гладен като вълк.

— Ще ви харесат, господин генерал-лейтенант — обади се Березовски. — Да ви налея ли чаша вино?

— Човек по мой вкус — отбеляза Макнаб. — Има ли „Малбек“?

— Господине? — чу той гласа на подполковник Ричардсън.

Макнаб го погледна.

— Господине, не ми е никак приятно да прекъсвам такава прекрасна…

— Как се казва хотелът, в който ще бъдем? — прекъсна го Макнаб.

— Спа курорт „Портофино“ на Пенсакола Бийч, господине.

— Двамата с Удс да ме чакате в седем — разпореди се Макнаб.

— Слушам, господине. Благодаря ви, господине.

Ричардсън си взе довиждане и бързо си тръгна.

Макнаб погледна Кастило.

— Госпожа Ричардсън се грижи за група момчета от Райкър. Включително и тяхното момче. Отседнали са в мотел, близо до военновъздушната база, за да могат децата да разгледат Военноморския музей.

— Страхотен музей.

— Генерал Креншо ми каза, че си научил момчето да лети.

— Така е, господине.

— Утре може и да имаш възможност да му кажеш „здрасти“.

— С удоволствие, господине.

— Стига да остане време. Тъй като няма да обсъждаме проблемите по време на вечеря, а довечера няма да разполагаме с достатъчно време, утре ще ни се струпат доста задачи.

— Така е, господине.

— Може би тогава ще чуя разумното ти обяснение, подполковник.

„Обяснение ли?, помисли си Кастило. Обяснение за какво?“

„Списъкът става прекалено дълъг и сложен.“

— Не ви разбирам, господине. Обяснение за какво?

Макнаб посегна към хапка риба тон алангле. Задъвка бавно, очевидно се наслаждаваше на деликатеса, след това преглътна.

— По телефона ти казах, че умирам от глад.

„Нали затова сме тук, за да ядем.“

— Казахте ми, господине.

— Защо тогава, дяволите да те вземат, изпрати „Събърбан“-а чак до Хърлбърт, за да ни върнеш в Пенсакола?

— Ама, господине…

— Досега да сме се наяли в „Макгуайър“ в Дестин.

„По дяволите!“

„Не знаех, че в Дестин има ресторант «Макгуайър».“

— На шестнайсет километра от клуба — поклати глава Макнаб. — Каза ми прелестната сервитьорка. И ти ми се правиш на многознайко.

Погледът му се плъзна настрани и той се ухили.

— Така вече е по-добре — каза той, когато Березовски му подаде чаша вино. — Къде, по дяволите, е онова дебело меню, което предизвиква у мен само хубави спомени?