Уилям Грифин
Специална част (70)

(Едно)

Ранчо „Дабъл Бар Си“

Близо до Мидланд, Тексас

23:05, 7 януари 2006

Прожекторите на пистата в „Дабъл Бар Си“ бяха запалени след доста груб и твърде невъзпитан разговор между двамата братовчеди — подполковник Чарли Кастило и господин Фернандо Мануел Лопес — проведен преди трийсет минути.

 

 

— Ало?

— Господин Фернандо Лопес, ако обичате. Звъня от Белия дом.

— Да, сигурно.

— Вие ли сте господин Лопес?

— Признавам без бой.

— Свързах ви с господин Лопес, подполковник.

— Фернандо?

— Мама ти стара, гринго. Тъкмо заспивах.

— Благодаря ти, че сподели този факт с мен.

— Не можа ли да почакаш до утре сутринта? Да не би вече да е съмнало?

— Трябва да включиш прожекторите на пистата в „Дабъл Бар Си“.

— Тогава позвъни в ранчото и кажи: „Пуснете прожекторите на пистата.“

— Нямам номера.

— Да не би да си на път към ранчото?

— Не, но мислех, че ще бъде доста забавно да те събудя, за да те накарам да пуснеш лично прожекторите и да уплашиш гърмящите змии, които се припичат на тях през деня.

— Не само че си дрънкало, гринго, ами си и пълен досадник, да знаеш.

— Имам трийсет минути, дебелако. Обади се в скапаното ранчо и накарай някой да пусне скапаните прожектори. И не казвай на никого, че си идвам.

— Защо ли не се изненадвам?

— Ако прожекторите не са пуснати, когато пристигна, ще кажа на Мария, че пак си щипал задниците на русокоси сервитьорки.

— Нещастник. Хайде, затваряй, за да се обадя в ранчото.

— За мен беше удоволствие да си побъбрим, тлъсто изчадие. Край на връзката.

 

 

В края на разговора Светлана Алексеева, която седеше на мястото на втория пилот в „Лиърджет“-а, попита, обзета от любопитство:

— Карлос? С кого говореше?

— С братовчед си Фернандо. Той ми е по-скоро като брат. Много готин човек.

След това включи микрофона и любезно помоли въздушен контрол за разрешение да не каца в Мидланд, а на частна писта наблизо.

 

 

Два „Юкон“-а ги чакаха пред хангара.

Кастило слезе последен от самолета. След като затвори вратата и сложи клинове под гумите, а след това затвори тежката врата на хангара, ниска едра мургава жена слезе от единия „Юкон“ и хукна към него.

— Карлос — провикна се тя, стисна лицето му между дланите си и го целуна с обич.

— Свет — представи я Кастило. — Това е Естела. Тя управлява това място от… открай време. Естела, това са приятелите ми Сюзън Барлоу и брат й Том. — Посочи Дейвидсън и Брадли. — Познаваш Джак и Лестър. Те ще останат у нас две седмици и не искаме никой да разбира.

Тя не се изненада никак. Без да каже и дума, подаде ръка на всички.

— Е, да вървим вкъщи и ще ви направя нещо за ядене. Ернесто ще ви донесе багажа.

 

 

— Съжалявам, че нямаше повече — обясняваше Естела, подпряла ръце на ханша, докато оглеждаше масата, след като групата се нахвърли върху пържолите, яйцата и салатата „Цезар“. — Само че Фернандо се обади преди малко.

— Беше прекрасно — кимна Светлана.

— Ще настаня Лестър и сержант Дейвидсън в стаите, в които обикновено спят — заяви Естела, — господинът ще бъде в последната стая отдясно, а дамата — в съседната.

„По дяволите, помисли си Кастило. Хващай бика за рогата.“

„Няма да се крия в собствената си къща. Освен това бабчето я няма.“

— Естела — започна той, — дамата ще остане при мен.

Естела го погледна ококорено, след това се прекръсти.

— Естела — обади се Дмитрий Березовски, — аз съм й брат и също като теб съм християнин. Знам как ти се струва, но открих спокойствие в Светото писание, което ни призовава да не съдим, за да не бъдем съдени.

Естела погледна първо единия, след това другия.

— Само доня Алисия да не разбере — заяви притеснено тя. — Или пък Фернандо. Или, да пази господ, Мария!

 

 

— Добре — заговори двайсет минути по-късно Кастило. — Радиото е монтирано. От утре сутринта до него да има човек по двайсет и четири часа на ден. Това означава, че трябва да научим Дмитрий и Свет да го използват.

— Само Дмитрий, Карлос. Свет вече знае как да работи с него.

— Тогава само Дмитрий има нужда от инструктаж — кимна Кастило. — Освен това, старши сержант, трябва да направим график за дежурствата.

Дейвидсън кимна.

— След закуска утре, когато имаме необходимото — принтери, скенери, касетофони и каквото още е необходимо, след като ефрейтор Брадли ги одобри, Дейвидсън или Брадли, или и двамата, отиват до Мидланд, за да открият магазин за офис оборудване или нещо подобно, откъдето да купят всичко, което ни е необходимо. След това се настаняваме в библиотеката. Чак след това можем да седнем да си клатим краката, докато чакаме доклад от другите за онова, което предпочитах да свърша сам.

— Стига, Чарли — обади се Дейвидсън. — Нали чу какво каза Финеас? Ако заминем, ще ни сварят в казана на някой канибал.

— Понякога си много задръстен, Карлос — вметна Светлана.

Кастило изви вежди. След малко се съвзе.

— И след като подхванахме този романтичен разговор, аз си лягам.

 

 

— Това ли е мястото, на което не би трябвало да спя? — попита Светлана пет минути по-късно.

Кастило не отговори. Влезе в банята. След десет минути, когато излезе, Светлана мина покрай него, без да каже и дума.

След още десет минути, тъй като тя не излизаше, Кастило се замисли дали да не отиде при нея.

Тъкмо се убеждаваше, че не е много разумно, когато тя се показа гола — след това се втурна към леглото и скочи до него.

— Тук е като в Сибир. Замръзвам. Ако си истински джентълмен, ще ме стоплиш.

„Това, Ромео, май е единственото предложение за мир, което ще получиш.“

Прегърна я.

— Не се главозамайвай — прошепна тя след малко, — но си бил очарователно момченце.

— Знам.

— Не трябваше да казваш подобно нещо. — Тя отпусна ледената си ръка между краката му.

Той се отдръпна рязко.

— Господи!

— Научи се да не произнасяш напразно името господне — заяви тя.

— А какво трябваше да кажа?

— „Ти откъде знаеш?“ След това аз щях да продължа: „Видях снимките ти на стената.“

— Накъде биеш?

— Винаги ли се свива така, когато му е студено?

— Защо не пробваш да сложиш топла ръка, за да видиш?

Светлана бързо потри ръце, за да ги стопли, и пробва.

След малко заяви.

— А-ха. Така вече е по-добре.

— И още как.

— Когато си бил малък, представял ли си си как един ден ще лежиш с красива жена и ще я караш да си сложи ръката върху… знаеш какво.

— Всяка вечер, откакто станах на тринайсет.

Тя го стисна.

— Когато аз бях на тринайсет, исках да стана монахиня. Исках да се венчая за Христос.

— А когато стана на четиринайсет, идеята вече не те блазнеше.

Тя изпъшка и след като мълча дълго, каза:

— Защо фермата ти е насред нефтено поле?

— Това е ранчо, не е ферма. В ранчото се отглежда добитък. А във фермата се отглежда жито. Ако пък имаш млечни крави, тогава е млекодобивна ферма.

— А след това са открили петрол ли?

— Всъщност прадядо е открил петрола. Имало го е през всичкото време, но той не е знаел, докато не е направил първата дупка. Нарича се Пермски басейн. За това ли искаш да говорим?

— Получаваш ли приходи от петрола?

— Естествено.

— Значи е твоят петрол. Не на правителството.

— На това му се казва частна собственост. Тя е неразривно свързана с капитализма. А като говорим за неразривно свързана…

— Престани! Какво си въобразяваш, че правиш?

— Поне ръцете ми са топли.

— А в Европа чух, че притежаваш онези вестници.

— Така ли разправят?

— Господи, не го прави! Ще ни чуят в цялата къща.

— Нека се изядат от завист.

— Ти богат ли си, Карлос, любими?

— Някои биха казали, че не съм беден.

— Много се радвам!

— Радвам се, че се радваш.

— Така няма да се притеснявам, че си с мен единствено заради парите ми.

— Всъщност ти притежаваш и други атрибути, които ме привличат.

— Господи, полудявам, когато го правиш.

— Забелязах.