Уилям Грифин
Специална част (6)

(Едно)

„Уест Булевар Драйв“ 7200

Александрия, Вирджиния

11:45, 25 септември 2005

Жълт миниван крайслер такси с надпис „Таксиметрови услуги Ал до всички летища в окръг Колумбия“ на задното стъкло си проправяше път през снежните улици към извитата алея пред огромна къща, за да спре най-сетне пред затворените четири врати на приземния гараж.

Единственият пътник — спретната жена, която изглеждаше към шейсетте, в действителност цели десет години по-възрастна, с гарвановочерна коса, стегната в кок, на места прошарена отвори вратата, преди шофьорът да успее да слезе.

Пътека водеше от алеята към къщата, но по снега не се виждаха стъпки, следователно никой не бе влизал или излизал.

Шофьорът извади малък кожен куфар от багажника на вана и се замисли за момент — „Какво пък толкова, Коледа е“ — И заяви:

— Ще ви изпратя до вратата, госпожо.

— Много сте мил.

Тя го последва по пътеката. Когато остави куфара пред вратата, жената му подаде прегъната на две банкнота.

— Благодаря ви — усмихна се тя. — И весела Коледа.

Той взе парите. Беше му дала сто долара.

Сметката бе трийсет и три и петдесет.

— Госпожо, не мога да ви върна.

— Честита Коледа — повтори тя и натисна звънеца.

— Много ви благодаря. Честита Коледа и на вас.

Той се качи във вана, изчака, за да е сигурен, че някой ще й отвори, и едва след това пое.

Отвори й едър, мускулест млад мъж в еднореден костюм.

— Да, госпожо.

— Честита Коледа. Търся подполковник Кастило.

— Тук няма такъв, госпожо.

— Напротив, има — заяви тя любезно, но убедено. — Кажете му, че баба му е дошла.

Мускулестият мъж се замисли за момент, след това заговори в ревера на сакото. Тя не за пръв път виждаше подобно нещо.

— Разбрано — отвърна той. — Твърди, че е бабата на Дон Жуан.

 

 

Деветдесет секунди по-късно едър, светлокос, синеок, трийсет и шест годишен мъж се появи на вратата. Подполковник Карлос Г. Кастило от Специалните части на американската армия бе облечен в кафяв кадифен панталон и суичър с надпис „Американска военна академия“. В ръка държеше чаша с напитка, която приличаше на доматен сок, а в другата стискаше дълга черна пура.

До него пристъпваше огромно сребристочерно куче, поне веднъж и половина по-голямо от едър боксер. В първия момент кучето — фландърско бувие, наречено Макс — често плашеше хората, дори почитателите на кучетата, като мускулестия млад мъж в костюма, който отвори вратата и се гордееше, че не се страхува от нищо на този свят.

Той остана с отворена уста, когато възрастната дама, вместо да се свие от ужас, когато Макс се втурна към нея, се отпусна на колене и загука:

— Здравей, миличък! Радваш ли се да видиш старата си бабка?

След тези думи прегърна Макс през якия врат. Макс въртеше доволно задница, а отрязаната опашка се мяташе като перка на хеликоптер.

Възрастната дама погледна към мъжа със суичъра.

— Ами ти, Карлос? Не се ли радваш да видиш старата си баба?

— Радвам се, и още как — отвърна той. — Шокът ще го оставя за по-късно. Какво по… Ти защо си тук?

— Фернандо, Мария и децата прекараха Бъдни вечер с мен вкъщи. Днес трябваше да избирам или да прекарам Коледа със семейството на Мария, или да се кача на самолета, за да те видя.

— Как откри къщата, бабче?

— Казах на Фернандо, че искам да ти изпратя порция пуйка, и той ми каза адреса.

— С други думи, той няма представа, че си тук.

— По всяка вероятност няма — призна доня Алисия Кастило, докато се изправяше. — Доколкото ми е известно, миличък, аз съм бабата, а вие с Фернандо — внуците, което ще рече, че не ми е нужно разрешението ви.

— Заповядай, бабче, добре дошла — усмихна се Кастило, прегърна я и я завъртя.

— И аз се радвам не по-малко — долетя дълбок глас с източноевропейски акцент. — Докато не ви зърнах, доня Алисия, едва успявах да свикна с мисълта, че ще ми се наложи да прекарам празника с тези варвари.

Ерик Кочиан, висок стегнат мъж с гъста посребряла коса, който изглеждаше в края на шейсетте, въпреки че бе на осемдесет и две, бе в колосана бяла риза, грижливо изгладени вълнени панталони и готварска престилка на сини райета. Пристъпи към нея, пое ръката й и се наведе да я целуне.

— Преброй си пръстите, бабче — обади се Кастило. — Сега погледни дали пръстените ти са все още на място.

— Честита Коледа, Били — рече доня Алисия, използвайки прякора му, и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Никога досега не те бях виждала с готварска престилка.

— Когато те хранят недодялани диваци, трябва да държиш под око готвача.

— Радвам се да те видя. Защо бях решила, че си се върнал в Будапеща?

Кочиан въздъхна театрално.

— Всеки ден отправям горещи молитви да бъда освободен от това зло. За съжаление, господ все още не е чул молитвите ми.

— Нямах представа, че живееш при Карлос.

— Не живея при него — побърза да отвърне той. — Двамата с Медхен… и кученцата, които Карлхен така и не взе… сме в „Мейфлауър“.

— Четири от тези очарователни кученца, предполагам сам знаеш, че е така, Били, озаряват Коледата на мили и много приятни хора.

Кочиан не обърна внимание на думите й.

— Позволете да ви предложа чаша шампанско, доня Алисия. Добре че съобразих да донеса, защото, като знам какви са обитателите на този манастир, дори да имаха, сигурно на вкус щеше да е като оцет.

— Манастир ли?

— Те така го наричат — кимна Кочиан към Кастило. — Чувството им за хумор е точно толкова изкривено, колкото и вкусът им към храната и виното.

— С удоволствие бих изпила чаша шампанско — усмихна се доня Алисия.

— Заповядайте с мен.

 

 

Доня Алисия видя, че кухнята е просторна — дори огромна — и че плъзгащите се врати се отваряха към съседния хол, също огромен, и се запита защо й е на внука й — и останалите — тази огромна къща. В кухнята се бяха събрали седем души, шест мъже и една жена, без да брои Ерик Кочиан и Чарли Кастило. Повечето се бяха отпуснали на столове с чаши леденостуден доматен сок (Доня Алисия се сети, че пият „Блъди Мери“). Жената и двама от мъжете бяха до печката, разположена на островче в центъра на кухнята.

На пода, до нещо като детска люлка, в която спяха четири кутрета, се бе проснало още едно фландърско бувие, по-малко от Макс. Очевидно това бе майката, Медхен. Тя се надигна разтревожена, когато вратата се отвори.

Кастило посочи жената и един от мъжете край печката. Облечени небрежно в дънки и пуловери, те бяха около четирийсетгодишни, приятна двойка, която никой не би забелязал сред тълпата на която и да е улица.

— Бабче — започна Кастило, — това са Даян и Харолд Сандърс. Те се грижат за нас. Това е баба ми, госпожа Алисия Кастило. Имаме ли достатъчно храна, за да не остане гладна?

— Няма проблем, подполковник — отвърна Харолд Сандърс, докато бъркаше кафявия сос в огромна тенджера. Погледна новодошлата и кимна. — За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо.

— Останалите ги познаваш, нали, бабче? — продължи Кастило.

— Престани — сряза го тя и се приближи до Даян Сандърс. — Внукът ми трябваше да ви освободи за Коледа.

— Ако не им сготвим, госпожо — отвърна Харолд Сандърс, — като нищо ще се изтровят и тогава ще останем без работа.

— Щом казвате — усмихна се тя.

Обърна се към останалите, целуна мъжете, които познаваше, стисна ръка на онези, които виждаше за пръв път, и каза, че й е приятно да се запознаят.

Сред тях бе млад американец от китайски произход, Дейвид Юнг; невзрачен мъж в края на петдесетте, в смачкани панталони и разкопчано сако, който се представи като Едгар Дешамп; добре сложен мъж, приблизително на възрастта на Кастило, Джон Дейвидсън; румен мъж, който каза, че е Том Макгуайър, и друг мъж на средна възраст — Шандор Тор. Повечето бяха в костюми, свалили саката.

В къщата имаше още двама: костюмираният мускулест мъж, който й отвори, и друг млад мъж, също костюмиран и мускулест, който спокойно можеше да мине за брат на първия, ако не беше чернокож.

 

 

Двамата мускулести бяха специални агенти към Тайните служби на Съединените щати. Мисията им бе да пазят персонала на Звеното за организационен анализ. Тъй като и Тайните служби, и Звеното за организационен анализ бяха към департамент Вътрешна сигурност, почти никой не знаеше за съществуването на Звеното и кои са членовете му.

За тази секретност си имаше причина — най-точно казано, всичко, което Звеното вършеше, бе строго секретно — като основната беше, че Звеното бе създадено преди пет месеца по настояване на президента на Съединените щати.

СТРОГО СЕКРЕТНО — ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА

БЕЛИЯ ДОМ, ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ

ДА НЕ СЕ КОПИРА

 

КОПИЕ 2 ОТ 3 (СЕКРЕТАР КОХЪН)

25 ЮЛИ 2005

 

РЕШЕНИЕ НА ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ

 

БЕ УСТАНОВЕНО, ЧЕ УБИЙСТВОТО НА ДЖ. УИНСЛОУ МАСТЪРСЪН, ШЕФ НА МИСИЯТА В ПОСОЛСТВОТО НА САЩ В БУЕНОС АЙРЕС, АРЖЕНТИНА; ПОХИЩЕНИЕТО НА СЪПРУГАТА НА ГОСПОДИН МАСТЪРСЪН, ГОСПОЖА ЕЛИЗАБЕТ ЛОРИМЪР МАСТЪРСЪН; УБИЙСТВОТО НА СЕРЖАНТ РОДЖЪР МАРКЪМ ОТ МОРСКАТА ПЕХОТА И ОПИТЪТ ДА БЪДЕ УБИТА АГЕНТ ЕЛИЗАБЕТ Т. ШНАЙДЕР ДОКАЗВАТ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ТЕРОРИСТИЧЕН ЗАГОВОР, КОЙТО ИМА ЗА ЦЕЛ ДА НАВРЕДИ НА ИНТЕРЕСИТЕ НА САЩ, НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯ КОРПУС И НА ВСИЧКИ ГРАЖДАНИ, КОЕТО Е НЕДОПУСТИМО.

 

БЕ УСТАНОВЕНО, ЧЕ УСИЛИЯТА И ДЕЙСТВИЯТА, ПРЕДПРИЕТИ ОТ НЯКОЛКО ЗВЕНА В АМЕРИКАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ЗА РАЗКРИВАНЕТО НА САМОЛИЧНОСТТА НА ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ НА УПОМЕНАТИТЕ ТЕРОРИСТИЧНИ АТАКИ, КАКТО И ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕТО НА ПОДОБНИ АТАКИ В БЪДЕЩЕ, ЩЕ БЪДАТ ВЪЗПРЕПЯТСТВАНИ ОТ СТРОГИТЕ НИ ЗАКОНИ.

 

ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА БЕ ВЗЕТО РЕШЕНИЕ ДА СЕ ПРИСТЪПИ КЪМ ТАЙНИ ДЕЙСТВИЯ, ОДОБРЯВАНИ ОТ ПРЕЗИДЕНТА И ИЗВЪРШВАНИ ПОД НАБЛЮДЕНИЕТО НА ПРЕЗИДЕНТА.

 

НАРЕЖДАМ НЕЗАБАВНОТО СЪЗДАВАНЕ НА ТАЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ, НА КОЯТО ДА БЪДЕ ВЪЗЛОЖЕНА МИСИЯТА ДА РАЗКРИЕ САМОЛИЧНОСТТА НА ВЪПРОСНИТЕ ТЕРОРИСТИ, ВИНОВНИ ЗА ВЕЧЕ СПОМЕНАТИТЕ УБИЙСТВА, ПОХИЩЕНИЕТО И ОПИТА ЗА УБИЙСТВО, И ДА ГИ ОБЕЗВРЕДИ. ОРГАНИЗАЦИЯТА ЩЕ ПОЕМЕ ИЗПЪЛНЕНИЕТО И НА ДРУГИ ТАЙНИ ОПЕРАЦИИ ПО ПРЕЦЕНКА НА ПРЕЗИДЕНТА.

 

В ИНТЕРЕС НА ОПАЗВАНЕТО НА СИГУРНОСТТА, ВЪПРОСНАТА ТАЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ ЩЕ БЪДЕ ИЗВЕСТНА ПОД ИМЕТО ЗВЕНО ЗА ОРГАНИЗАЦИОНЕН АНАЛИЗ И ЩЕ БЪДЕ ЧАСТ ОТ ДЕПАРТАМЕНТ ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. СРЕДСТВАТА ЩЕ БЪДАТ ОСИГУРЯВАНИ ДИСКРЕТНО ОТ ФОНДА, ОТПУСКАН ЗА НУЖДИ НА ПРЕЗИДЕНТА. ЛИЧНИЯТ СЪСТАВ ЩЕ БЪДЕ ОДОБРЕН ОТ ПРЕЗИДЕНТА, НА БАЗАТА НА ПРЕДЛОЖЕНИЯТА, НАПРАВЕНИ ОТ ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ЗВЕНОТО ЗА ОРГАНИЗАЦИОНЕН АНАЛИЗ.

 

МАЙОР КАРЛОС Г. КАСТИЛО ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ ЧАСТИ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ ПОЕМА НЕЗАБАВНО ДЛЪЖНОСТТА РЪКОВОДИТЕЛ НА ЗВЕНОТО ЗА ОРГАНИЗАЦИОНЕН АНАЛИЗ.

 

ПОДПИС:

ПРЕЗИДЕНТ НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 

СВИДЕТЕЛ:

ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР

 

СТРОГО СЕКРЕТНО ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА

Първоначално Звеното имаше един-единствен член — Кастило, който се бе върнал от Афганистан наскоро и бе назначен за секретар на секретаря на Вътрешна сигурност Матю Хол, но скоро персоналът набъбна.

За да има кой да води младия майор от армията през тресавището на вашингтонската бюрокрация и да го защитават, доколкото това бе възможно, от хищниците, които се спотайваха на всяка крачка, секретар Хол се бе лишил от двама от собствения си екип — госпожа Агнес Форбисън и Томас Макгуайър.

Госпожа Форбисън, на петдесет и девет, сивокоса, леко закръглена жена, имаше най-високия достъп до секретни сведения. Тя бе една от изпълнителните асистентки на Хол, преди да бъде прехвърлена като заместник административен ръководител на Звеното за организационен анализ.

Том Макгуайър, старши специален агент от Тайните служби бе прехвърлен в Звеното, защото познаваше добре разузнавателната общност и защото — това не му бе казано — Хол знаеше, че каквото и да се канеше да направи Кастило, то ще отведе Макгуайър далече от Вашингтон и няма да му остава време да мисли за смъртта на съпругата му. Когато тя почина от рак, той бе съсипан.

Търсенето на убийците на Дж. Уинслоу Мастърсън бе отвело Кастило от Буенос Айрес до американското посолство в Монтевидео, Уругвай. Там се бе запознал с Дейвид У. Юнг, един от десетината „правни аташета“ в посолството — в действителност агенти на ФБР — които разследваха прането на пари в малката република и съседните страни, наричани от американския Държавен департамент Южния конус.

Приблизително по времето, когато Юнг насочи Кастило към уругвайски търговец на антики — който се оказа самият доктор Жан-Пол Лоримър, американски служител в Обединените нации, брат на Елизабет Мастърсън и тясно свързан с иракския скандал „Петрол срещу храни“ — Кастило бе научил, че Юнг — който говореше пет езика, нито един ориенталски — е бил назначен в посолството в Уругвай със задача, за която не знаеше нито един от останалите „правни аташета“.

Държавният секретар и главният прокурор му бяха възложили задачата да разследва известни американци, свързани с прането на пари, придобити от „Петрол срещу храни“.

Когато разследването на Юнг помогна Лоримър да бъде разобличен, Кастило прецени, че трябва да репатрира Лоримър в Съединените щати — независимо дали виновникът искаше или не — където да бъде разпитан от хора като Том Макгуайър.

Тогава Кастило организира атака над имението на Лоримър, „Шангри-Ла“. Взе назаем хеликоптер от Александър Певснер, руски търговец на оръжие, който живееше тайно в Аржентина. Разчиташе на неколцина човека, на които имаше доверие, включително Юнг и един млад — съвсем млад — морски пехотинец, ефрейтор Лестър Брадли.

Кастило бе изпратил Брадли — който работеше като охрана в американското посолство в Буенос Айрес и бе най-подходящ да бъде използван като шофьор по време на тайната мисия — в Уругвай с „Юкон XL“, за да откара незабелязано два варела гориво за хеликоптера.

Нападението над имението, макар осъществено предимно от аматьори, първоначално бе тръгнало добре. Тъкмо когато Кастило се канеше да съобщи на Лоримър, че ще бъде върнат в Щатите — малко след като Лоримър бе отворил сейфа си — неочаквано прозвучалите изстрели разкриха, че и други се интересуват от доктор Жан-Пол Лоримър. Той бе убит по време на престрелката.

През следващите пет минути имението бе осеяно с трупове, включително двама войници от Специалните части, приятели на Кастило. Сержант Сиймор Кранц бе убит с гарота. Останалите шестима, започнали престрелката, се оказаха напълно непознати. Дейвид У. Юнг-младши, който за пръв път в кариерата си вадеше пистолет по жива мишена, бе застрелял един от тях, а ефрейтор Лестър Брадли се справи успешно с други двама със снайперска пушка, макар да бе заел позиция на повече от сто метра.

По-късно Брадли скромно призна, че е бил „отличен като снайперист“ по времето, когато пехотинците влизали в Багдад и можел успешно да разцепи косъм на две.

Екипът на Кастило веднага се изтегли от „Шангри-Ла“ с хеликоптер, като остави тялото на доктор Лоримър, но взе трупа на сержант Кранц, убития с гарота войник от Делта Форс; Дейвид У. Юнг-младши, ефрейтор Лестър У. Брадли от морската пехота и шестнайсет милиона в облигации, които Юнг бе открил в сейфа на Лоримър.

Кастило бе наредил на Юнг да се качи в хеликоптера поради две причини.

Първо, Юнг — дори по онова време да не знаеше — разполагаше с информация за скандала „Петрол срещу храни“, който бе в основата на убийството на Мастърсън, и Кастило държеше да научи истината. Второ, майорът се страхуваше, че Юнг няма да си държи устата затворена по време на разпитите, които щяха да започнат от мига, в който властите откриеха в имението облечените в черни дрехи застреляни нападатели.

При ефрейтор Брадли положението бе още по-тежко. Ако Брадли се върнеше към задълженията си в посолството без джипа, бе напълно в реда на нещата сержантът му в Буенос Айрес да попита „Къде е «Юкон»-ът?“

Ясно бе, че Брадли не може да отговори на подобен въпрос, защото щеше да се наложи да разясни как майор от Специалните части е взривил автомобила с термитна граната по време на тайно нападение над имение в Уругвай. Точно това трябваше да бъде отговорът на Брадли, когато го попиташе сержантът.

Пехотинците на Парис Айлънд ги учеха, че когато висшестоящ задава въпрос, трябва да кажат истината, цялата истина без следа от колебание.

Докато се върнат във Вашингтон, Юнг вече бе измислил какво обяснение да дадат за парите и защо са нападнали имението: доктор Лоримър — вече идентифициран като един от касиерите на подкупи и комисионни в „Петрол срещу храни“ — бе откраднал шестнайсетте милиона от все още неизвестните си работодатели.

Въпросните хора бяха отвлекли сестрата на Лоримър — госпожа Дж. Уинслоу Мастърсън — и бяха убили съпруга й пред очите, за да я убедят, че няма да се поколебаят да убият и нея, и децата й, освен ако не им каже къде да открият Лоримър и шестнайсетте милиона. Тя не им бе казала, защото нямаше представа къде се е скрил брат й.

Лошите бяха открили имението „Шангри-Ла“ сами.

Фактът, че бяха пристигнали там, за да си приберат парите и да елиминират Лоримър десет минути след екипа на Кастило, бе най-обикновено съвпадение и ужасно лош късмет.

 

 

— Не очакваха да заварят никого в имението, господин президент, освен доктор Лоримър и облигациите на стойност шестнайсет милиона — бе обяснил Кастило на следващия ден, докато докладваше в президентския апартамент в Белия дом.

— Каква изненада, а? — отвърна президентът. — Кажи, Чарли, значи нямаш никаква представа кои са тези хора.

— Не бяха южноамерикански бандити, господин президент. Но като изключим това…

— Открий кои са, майоре — прекъсна го президентът, — и ги обезвреди.

Кастило забеляза официалното обръщение. Това означаваше, че току-що е получил заповед.

— Слушам, господине.

— Има ли друго, Чарли?

— Господин президент, какво да правим с парите?

— Каза, че са шестнайсет милиона, нали така? Къде са? Сигурен ли си, че можеш да осребриш тези облигации?

— Господине, за да сме сигурни, че ще опазим парите, вече ги осребрихме. Сега са прехвърлени в банка „Ригс“.

— Не искам да имам нищо общо с мръсни пари — заяви президентът. — Разбираш ме, нали?

— Разбира се, господин президент.

— По отношение на парите, единствено на парите, Чарли…

— Слушам, господине.

— Отпуснах на звеното два милиона от личния си неограничен фонд. Сумата не беше чак толкова голяма, освен това имам представа колко скъпи са операциите ви. Рано или късно ще ти се наложи да поискаш още пари от мен и вече се питах откъде ще ги взема. Не го забравяй.

— Господине, да не би да намеквате, че…

— Майоре, нямам никаква представа какво ти минава през ума. За какви шестнайсет милиона ми говориш?

Така бе създаден благотворителен фонд „Лоримър“, по чиято сметка на следващия ден постъпи анонимно дарение от шестнайсет милиона долара.

Същия ден Дейвид У. Юнг-младши и ефрейтор Лестър Брадли бяха назначени в Звеното за организационен анализ.

 

 

По онова време имаше един-единствен доброволец в редиците на Звеното, като причината бе, че много малко хора бяха чували за него. Старши сержант Джон К. „Джак“ Дейвидсън бе научил за съществуването на Звеното за организационен анализ от ефрейтор Брадли, когото Кастило, може би не бе най-разумното му решение, бе изпратил в „Кемп Макол“ — тренировъчната база на Специалните части/Делта Форс, разположена близо до Форт Браг, Северна Каролина — уж „за обучение“, но в действителност се бе опитал да го покрие някъде, за да не му се налага да отговаря на въпросите на сержанта и други висшестоящи. Това бе краткотрайно разрешение, за да може Кастило да измисли какво да прави с него по-нататък.

Задълженията на Дейвидсън в „Макол“ бяха да оценява курсантите и да проверява дали са психологически и физически годни за скъпото обучение. Щом бе зърнал деветнайсетгодишния ефрейтор Брадли, дребен и слаб, той бе решил, че някой с извратено чувство за хумор е изпратил момчето в „Макол“, за да се пошегува за чужда сметка.

Дейвидсън бе намерил работа за Брадли на компютъра.

На следващия ден генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, командващ генерал на център „Джон Ф. Кенеди“ за специални бойни операции, бе извадил Дейвидсън от заблуждението, че малкият не става за боец.

Генералът бе отишъл до „Макол“ с хеликоптер, за да вземе ефрейтор Брадли и да го заведе на погребението на сержант Кранц на националното гробище „Арлингтън“. Дейвидсън нямаше право на достъп до секретна информация, но двамата с генерал-лейтенант Макнаб се познаваха отдавна и си имаха доверие, затова генералът му разказа какво се бе случило с Кранц по време на атаката, организирана от Кастило, и как, ако не е бил ефрейтор Брадли, Чарли щеше да лежи до Кранц в очакване на собственото си погребение.

Дейвидсън, както сам напомни на генерал-лейтенант Макнаб, се познаваше отлично с Чарли Кастило. Напомни на генерал-лейтенант Макнаб факта, който бе добре известен на генерала, че Чарли е великолепен офицер, макар да имаше склонност да върши неща, за които не би и помислил, ако имаше до себе си трезвомислещ наставник като Дейвидсън, който щеше да го съветва и вкарва в правия път.

Генерал-лейтенант Макнаб, който се бе запознал с Кастило по времето, когато Чарли бе младши лейтенант и го познаваше чудесно, се замисли над тези думи и се съгласи с правотата им.

Старши сержант Дейвидсън бе изпратен в Звеното за организационен анализ.

Дейвидсън повика Даян и Харолд Сандърс да се грижат за квартирата на Уест Булевар Драйв. Сержант Харолд Сандърс, който се познаваше много добре и с Джак Дейвидсън, и с Чарли Кастило, бе нещастен, след като го пенсионираха по болест. Все разправяше, че следва войската и й диша прахта, тъй като сержант Даян Сандърс бе останала на служба. Когато разбра колко силно се измъчва съпругът й, тя напусна.

Тихият спокоен живот във Файетвил, Северна Каролина, бе отегчил и двамата до смърт и ги бе докарал до лудост.

Възползваха се от шанса да работят отново с Чарли и Джак, без да се замислят, въпреки че задължението им бе да охраняват входа на пещерата. И двамата подозираха, че рано или късно на Чарли ще му дотрябват услугите на криптограф, а Даян бе призната за една от най-добрите в разбиването на кодове.

 

 

Едгар Дешамп бе представителят на ЦРУ в Париж по времето, когато Кастило проверяваше всички връзки на доктор Лоримър. Едгар бе посветил трийсет години от живота си на разузнаването и се отнасяше с пълно презрение към младите трийсет и шест годишни офицери от армията. Така стана и когато Дешамп видя за пръв път майор К. Г. Кастило.

След като получи одобрение от шефовете си в Ленгли, той бе разкрил пред Кастило, че е представител на ЦРУ в Париж. От Агенцията никак не им се искаше Дешамп да се пенсионира, защото тогава можеше да се разприказва за стари провалени операции, за които никой не желаеше да си спомня и се молеше да не бъдат споменавани при никакви обстоятелства. В Ленгли си казваха, че ако Дешамп бъде изпратен в Париж — единственото назначение, на което той би се съгласил — няма да създава големи неприятности. Париж не бе важно място според представите на разузнавателната общност.

— Не се подвеждай по името ми, шефче, аз съм франкофоб — бе казал Дешамп на Кастило. — В досиетата, които съм събрал, се казват доста обидни неща за жабарите. Изпращам си докладите в Ленгли, разбира се, където отрядът франкофили припява „Последния път, когато видях Париж“, докато ги прекарват през шредера.

Дешамп открито бе заявил, че няма никакво желание да се замесва със Звеното за организационен анализ. Когато преди месец Кастило реши, че има спешна нужда от него, Дешамп бе незабавно прехвърлен, но преди това се отби в Ленгли, за да си подаде оставката и молба за пенсия.

Кастило го разубеди, като му призна, че е погнал замесените в скандала „Петрол срещу храни“ тъй като президентът му е дал картбланш да постъпва както прецени, а пък директорът на Централното разузнаване е осигурил достъп на Звеното до всички разузнавателни сведения — необработени, предадени за анализ или потвърдени — с които ЦРУ разполагаше. Кастило прецени, че Едгар Дешамп е най-подходящият човек, който да порови в тайните на Ленгли. А това бе предложение, на което Дешамп не успя да устои.

В кухнята имаше и мъж, който не бе нито американец, нито член на Звеното за организационен анализ. Шандор Тор бе шеф по сигурността на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща, където Ерик Кочиан бе изпълнителен директор и главен редактор. Всеки би се притеснил да не би Тор да се чувства неловко сред опитните офицери от разузнаването. Само че преди да започне работа във вестника, той бе работил като инспектор към полицията в Будапеща, а преди това, на млади години, бе служил като сержант във Френския чуждестранен легион.

Имаше и други хора на работа в Звеното за организационен анализ, но онези, които имаха семейства — ефрейтор Лестър Брадли например, майор Х. Ричард Милър-младши (в пенсия), колега на подполковник Кастило от „Уест Пойнт“, сега административен директор на Звеното — бяха в отпуска, за да празнуват Коледа с близките си.