Уилям Грифин
Специална част (29)

(Две)

Икономката, Светлана Алексеева и Джак Дейвидсън влязоха заедно в кабинета на Кастило. Икономката носеше поднос с три чаши и голям термос кафе. Нямаше нито захар, нито сметана и Кастило разсеяно си помисли дали го е направила нарочно, защото бе чула Светлана да отказва захар и сметана.

Сигурно, реши Чарли. Икономката бе доста опитна жена. Бе работила — къде точно, той не знаеше — за Алфредо Мунц, когато полковник Мунц бе шеф на ДРУ, аржентинския вариант на ЦРУ и ФБР заедно. Мунц бе гарантирал за нея по времето, когато семейство Сиено се грижеха за Нуестра Пакеня Каза, и това бе достатъчно добра препоръка за Кастило.

Дейвидсън носеше два малки касетофона, огромен пепелник, кутия кибрит и кожена кутия с пури (и той бе почитател, също като Кастило); своя лаптоп, същия като на Кастило, бележник и кутия с химикалки.

Подполковник Алексеева си носеше единствено чантата. Чарли й даде знак да седне в един от столовете, но тя се настани пред бюрото и започна да вади неща от чантата си. Извади кутия „Марлборо“, запалка, две химикалки и шишенце със синя течност. Последното се стори доста интересно на Кастило, той го взе и прочете етикета. Беше аржентински лосион против изгаряне с алое.

— Последния път, когато разглеждахме, Чарли — заяви Дейвидсън на пущу, докато си подреждаше нещата на масата, — нито затворникът, нито обстановката бяха толкова приятни.

Кастило се разсмя, когато си представи последния път — противен тип в груба каменна постройка, която приличаше повече на съборетина, отколкото на сграда.

— Това на пущу ли беше? — попита Светлана, но бе очевидно, че познава езика.

„Ако знаеше какъв език е, помисли си Кастило, значи го разбираш, което означава, че вече си нямаме език за тайно общуване.“

„Няма да можем да минем на друг вариант. Знам, че говориш и руски, и унгарски.“

„Защо тогава питаш? Защо се издаде?“

Чарли не отговори на въпроса й.

— Преди да започнем с изтръгването на ноктите, Светлана, ще ти кажа какво смятаме да правим тази вечер.

Тя кимна, без да се усмихне.

— Докато разговаряме, идентификацията ти и другите документи, които взехме, се обработват във Вашингтон. Когато получим отговор, ще можем да проверим дали има несъответствия.

Тя кимна отново.

— За начало, нека изчистим някои дребни неща. Първо, защо не ни кажеш нещо за тези сметки?

Той плъзна към нея папка, в която бе поставен лист. Тя погледна бързо, след това вдигна очи към Кастило, неспособна да прикрие учудването и неудобството си.

„Пипнах те, сладурче.“

— Това е копие от документа, който господин Дарби откри в подплатата на чантата ти — обясни Кастило. — По всяка вероятност паметта на едно от онези чудеса…

Погледна Дейвидсън и той довърши вместо него.

— Флаш драйв, Чарли.

— Флаш драйв от онези, които се слагат в USB — довърши той.

Лицето й си остана безизразно, но по очите й пролича, че думите му са равносилни на ритник в корема.

— Сержант Кенсингтън — продължи Кастило, — който много го бива по тази част, се позатрудни, докато го разчете, но накрая успя. Според Дарби са банкови номера. Може дори да са кодирани. Както и да е, изпратихме ги на Пищовлията Юнг във Виена… Точно така. Не познаваш Пищовлията, нали? Пищовлията е човекът, който върти парите. Невероятен е, когато става въпрос за откриването на скрити пари, също като Кенсингтън с компютрите.

Светлана продължаваше да го гледа, сякаш се надяваше да прочете нещо по изражението му, но не каза нищо.

Кастило продължи:

— Тъй като предполагам, че списъкът е кодиран, го изпратих на специалистката. Ако съм прав, тя ще се справи за нула време. Ако не успее и ако Пищовлията не определи веднага откъде са сметките, казах на криптолозите да пратят цифрите във Форт Мийд, Мериленд, а там разполагат с достатъчно компютри, които са в състояние да се справят с всичко. Предпочитам да не го правя. Така че, ако ми кажеш какви са тези цифри, ще ми спестиш и време, и може би дори ще ме убедиш, че не си ме излъгала, когато каза, че двамата сте готови да ни кажете всичко, което знаете. След като вече се опита да скриеш чипа, започвам да се съмнявам в думите ти.

Тя посегна към кутията „Марлборо“ и извади цигара. Дейвидсън драсна клечка кибрит и запали.

Тя дръпна дълбоко от цигарата, задържа дима, погледна горящия край и изпусна дима през носа, въздъхна и сви рамене.

На Кастило този жест му се стори много еротичен.

— Тези пари са за времето, когато се пенсионираме — каза тя.

— Кодирана ли е сметката?

Тя кимна.

— Ще я разкодираш ли?

— Просто заместване — отвърна тя.

Взе една от химикалките и подчерта важните цифри.

— Първа главна на втори ред, втора главна на четвърти и трета главна на шести…

Вдигна очи към Кастило.

— Разбра ли?

Той кимна.

— Това е ключът — продължи тя. — Азбуката е обърната наопаки.

— Кирилица ли е? — попита Кастило.

Тя кимна отново и побутна листа.

Дейвидсън го взе, отвори лаптопа, натисна няколко клавиша, изчака малко, за да светне екранът, и започна да пише.

— Имаш ли кирилица на компютъра? — попита изненадана тя.

— Не, но се опитваме да те накараме да мислиш, че имаме — отвърна Кастило. — Докато Джак се занимава с това, минаваме на втори и трети въпрос от дневния ни ред.

Тя дръпна отново от цигарата, след това я смачка в пепелника и отново изпусна дима през носа. Вдигна очи към Кастило.

Той усети леко присвиване в стомаха.

— Още нещо, което обеща и не изпълни — продължи той, — е да ми кажеш причината, поради която бягате. Каза, че няма да ти повярвам. Има ли нещо общо с банковите сметки? Или има и друго?

— Парите не са причината, поради която бягаме — отвърна спокойно тя. — Парите ни дадоха възможност да избягаме. Да не би да искате парите?

— Ще ми повярваш ли, ако кажа „не“?

— Не знам — отвърна спокойно тя.

— Преди да започнеш да говориш нещата, на които няма да повярвам, да поговорим за Алексеев. Какво е пълното му име?

— Евгени Алексеев, полковник, СВР. На английски се произнася Юджин. Идва от гръцки и означава „благороден“. Родителите на Евгени открай време се гордеят с произхода си.

„Това пък какво трябва да означава?“

— А той съпруг ли ти е?

— Да.

„Не може да бъде!“

„Това може да попречи на интересите ми.“

— Деца?

— Ако имах деца, щях да бъда с тях.

— Евгени защо не дойде с теб?

— Той е доволен там, където е.

„Това пък какво трябва да означава?“

— Докато ти очевидно не си.

— Не бях.

— Неприятности ли имаше със съпруга си? Това ли намекваш?

— Не бях щастлива, за разлика от него. Подобно положение често създава проблеми. Ти винаги ли си щастлив със съпругата си?

Тя го погледна в очите.

„Подпитва… Как да отговоря?“

„Когато се съмняваш, най-добре кажи истината…“

— Предполага се, че аз задавам въпросите, подполковник — сряза я Кастило. — Но след като си толкова любопитна, нямам съпруга. Никога не съм имал.

Тя сви рамене.

— Къде е съпругът ти сега?

— Може да е мъртъв, да е на разпит или да си събира багажа, за да тръгне да ме търси.

— Не знаеше ли нищо за намеренията ти?

— Дори да е подозирал, че двамата с Дмитрий смятаме да правим нещо, щеше да ни издаде.

— Приятен човек.

— Щеше да направи онова, което смята за редно.

— И ако тръгне да те търси и те намери, какво според теб ще направи?

— СВР, разбира се, ще предпочете да ни върне у дома, но подобна операция ще бъде прекалено опасна. В такъв случай ще ме убие. Също и Дмитрий, и семейството му.

— Както вече казах, приятен човек.

— Следователно, двамата с Дмитрий не бива да допускаме да ни открива.

Кастило вдигна телефона и натисна едно копче.

— Боб, свържи се с майор Милър и му кажи, че ми трябва на секундата, първо, досие за Евгений Алексеев, полковник от СВР. Ще ти го издиктувам по букви. — Той продиктува името и погледна Светлана в очите, за да е сигурен, че е правилно.

Тя кимна.

— И, второ, кажи му тихо и кротко да се свърже с Националната разузнавателна агенция, за да изпратят движението на същия човек. Искам всички имена, под които пътува. Ако е ходил някъде, искам пълни подробности. И се сещам за трето. Обади се на Пищовлията и на криптолога и им кажи да задържат данните от чипа. Ще го разшифроваме тук. Разбра ли?

Последва мълчание и той изслуша как Боб прочете всичките му нареждания.

— Щом си разбрал всичко, защо няма „Ура!“? — попита Кастило и затвори.

Дейвидсън вдигна очи от лаптопа, поклати глава и се усмихна.

Светлана погледна Кастило, сякаш се чудеше дали е напълно нормален.

— Връщаме се към първия въпрос, подполковник. Каква е причината да минете на другата страна? След като няма нищо общо с парите, тогава какво става?

— Двамата с Дмитрий разбрахме, че нещата изобщо не са се променили, че всичко си е каквото беше преди, че вече не можем да сме част от него.

— Нямам никаква представа за какво говориш — призна Кастило.

— Какво знаеш за СВР, за Русия?

— Не много.

„Това не е истина.“

„Знам повече от достатъчно и за Русия, и за СВР. А тя много добре знае, че аз знам.“

„Това означава, че е наясно, че я лъжа.“

„Очаква да я излъжа.“

„Защо тогава ме притеснява този факт?“

— А пък аз мисля, че знаеш доста и за Русия, и за СВР — отвърна Светлана.

„Пак ли ми чете мислите?“

— Такова ли е егото ти, подполковник — продължи тя, — не можеш да приемеш, че има твърде много неща, които си мислиш, че виждаш, но които съвсем не са такива, каквито си мислиш, и че има много неща, които изобщо не виждаш?

„Това са перифразираните думи на Макнаб, дето ми ги набива в главата още от първата война в пустинята: «Всеки разузнавач, който си въобразява, че вижда истината, е тъпак и всеки разузнавач, който си мисли, че се е докопал до всички факти, е кръгъл глупак.»“

Кастило погледна Дейвидсън, който очевидно не само че можеше да ходи и да дъвче дъвка в същото време, но често се бе сблъсквал с мъдростта на Брус Дж. Макнаб, а сега бе чул почти същото от красива руска разузнавачка.

Двамата се усмихнаха.

— Да не би да казах нещо смешно? — сопна се Светлана.

— Нищо подобно — отвърна Кастило. — Просто ни е интересно, че си запозната с теорията на Б. Дж. Макнаб, велик шотландски философ.

— Никога не съм чувала за него — призна тя.

— Учудвам се — отвърна Кастило. — Ще трябва да ни обясниш по-подробно онова, което каза.

— Ще прозвучи като урок по история — опита се да се измъкне тя. — А не ми е приятно да те правя на глупак.

— Винаги съм готов да слушам. Ще си представя, че чувам нещо ново.

Тя го погледна напрегнато, очевидно се опитваше да реши дали той не я прави на глупачка.

— Имаш ли представа, подполковник — попита тя, без да крие сарказма си, — откога съществува в Русия така наречената Тайна полиция?

— Не, но ти ще ми кажеш — отвърна Кастило с не по-малко сарказъм.

— Какво знаеш за болярите? — попита тя.

— Не много.

— За Иван Грозни?

— Чувал съм за него. Не беше ли същият, който изхвърлял кучета от стените на Кремъл? Обичал да гледа как се влачат със счупени крака.

— Това е било едно от удоволствията му. Хвърлял и хора, пак по същата причина.

— Приятен човек.

Тя поклати отвратено глава.

— Иван Грозни, Иван Четвърти, е роден през 1530 — продължи тя. Премина на английски: — С други думи, трийсет и осем години след като Христофор Колумб преплавал океана през 1492.

Той се усмихна, усмихна се и тя.

Кастило чу Дейвидсън, все още приведен над лаптопа, да се смее.

Светлана отново премина на руски:

— Бащата на Иван, Василий Трети, московски княз, починал три години по-късно и Иван става княз. По онова време нямало цар. Страната се управлявала от боляри, които били благородници, всеки си имал частна армия, която била в услуга на московския княз. Всеки от тях искал да стане цар, но нито един не успявал да накара останалите да се отдръпнат от пътя му, за да постигне своето. Затова московското княжество — най-важното — се управлявало от няколко комитета, ако мога така да се изразя, от боляри, които „съветвали“ княза какво да прави, какво да напише в княжеския декрет. Чудесно, но това било по времето, когато той бил още момче. Само че пораснал и се оказало, че няма да е лесно да се разберат с него. Затова започнали да му внушават колко е могъщ. Един от начините, които използвали, сега ще наречем „тормоз над деца“. Искали да го тероризират и когато решили, че са успели, през 1544, когато бил на четиринайсет, болярите му позволили да завземе властта. Били успели да го изплашат, но не и да го пречупят. Той стигнал до заключението, че ако не иска други хора да управляват живота му, ще трябва да стане по-жесток от болярите, които управлявали живота му и го измъчвали по много начини, включително и сексуално. Има чудесен американски израз, който отлично пасва — продължи Светлана. — Иван бил — тя премина на английски: — „поочукан“ — отново заговори на руски: — но поне научил много от учителите си.

Кастило отново се усмихна на Светлана, тя също му се усмихна и Дейвидсън се разсмя.

— Иван избрал някои от болярите — разказваше тя, — които били достатъчно смели, за да се справят с останалите, но същевременно знаел, че може да ги контролира, като ги тероризира. Освен това знаел, че църквата е на негова страна, че селяните ще го подкрепят, тъй като били силно религиозни…

— Един руснак май беше казал — прекъсна я невинно Дейвидсън, — че религията е опиатът на масите.

— Не, господин Дейвидсън — поправи го Светлана. — Бил е Карл Маркс. Той е германски евреин и е писал за „Opium des Volkes“, израз, който често се превежда погрешно.

— Да, възможно е да греша — отвърна Дейвидсън. По лицето му се изписа учудване. — Интересно, дали чичо Луи знае тази работа?

Тя остана силно изненадана.

— Твоят чичо Луи?

— Да, равин е — обясни Дейвидсън.

Кастило се разсмя.

Светлана поклати глава с недоверие.

После продължи:

— И така, Иван се договорил с църквата. Ако — тя премина на английски: — те го почешат по гърба и той ще почеше техните гърбове.

След като Дейвидсън се разсмя, точно както тя очакваше, и се усмихна отново на Кастило, премина на руски:

— Изведнъж се появил писмен документ, че Иван имал божествено право да предяви претенциите си към трона. Неочаквано станал изключително религиозен и през януари 1547 бил коронован за цар Иван Четвърти. Тогава бил на седемнайсет. Щом взел властта, неговите боляри започнали да избиват болярите, които били заподозрени, че са му противници. Хвърлял ги в ями с озверели от глад кучета.

— Наистина много приятен човек — отбеляза Кастило.

— Собствеността, земите и крепостните селяни, които вървели със земята, били разделени между царя и болярите, които му били верни. През следващите осемнайсет години, докато Иван успешно превръщал Русия в суперсила, той консолидирал властта си. Погрижил се за църквата, а църквата утвърждавала, че Иван е дясната ръка на господ и да бъде предизвикван Иван, е все едно да бъде предизвикван господ. Тогава започнал да разделя най-добрите от болярите от лошите. Добрите били онези, на които дори не им било минавало през ум да го убият, за да завземат властта. Избивал подобни идеи от главите им, като ги одирал живи, което имало за цел да напомни на останалите, че не е разумно да противоречат и гневят царя. По-умните боляри разбрали, че ключът към успеха е да са близо до царя и да топят предателите. Най-умните от умните боляри разбрали, че прекалената близост с царя носела риска да бъдат хвърлени на гладните кучета или от стените на Кремъл. Царят, разбира се, бил подозрително настроен към всички, които надигали глава и били потенциална заплаха за трона му. Работата е там, че когато прехвърлял крепостните селяни, взети от лошите боляри, на добрите, армиите на добрите ставали все по-големи. Войниците всъщност били крепостни селяни, въоръжени с мечове или пики, които влизали в битка, защото съществувала възможността да преживеят битката, а пък отказът да се бият щял със сигурност да доведе до смъртта им. И така, той започнал да събира офицери от средите на търговците, дори от селяните. Отнасял се към тях почти по същия начин като към добрите боляри и ги накарал да разберат, че благосъстоянието им изцяло зависи от това да осигурят добруването на царя, който ги е назначил да командват крепостните селяни, иззети от лошите боляри.

Тя замълча, за да си вземе нова цигара от кутията, запали я изискано, поне така се стори на Кастило, и изпусна дима.

— Към 1565 — продължи Светлана — той решил, че е оправил нещата. Първо, преместил семейството си извън Москва в едно от провинциалните имения. Когато преценил, че са в безопасност в ръцете на офицер от корпуса, написал открито писмо — копия били разлепени по стените, а още по-важно, във всяка църква — до Филип, московския митрополит. Царят твърдял, че ще абдикира, и затова се бил изнесъл от Москва. Хората, поне според писмото, сега можели да управляват Русия така, както им е угодно, като си изберат нов цар, на когото да разчитат за защита. Това създало хаос на всички нива. Хората не искали нов цар, който не бил избран от господ. Болярите знаели, че ако изберат един от своите за цар, ще се стигне до кръвопролития. Офицерите знаели, че привилегиите, на които разчитали досега, нямало да ги има, когато дойде новият цар, и че болярите ще си поискат крепостните селяни. Молели царя да не абдикира, да се върне в Москва. След като ги оставил да се потормозят известно време и да разберат какъв ще бъде животът им без цар Иван, той съобщил условията си, за да не абдикира. В Русия имало нещо ново, опричнина — част от страната, която се контролира пряко от царя чрез негови доверени служители — която се състояла от хиляда домакинства, някои от най-високопоставените боляри, по-обикновени боляри, някои от висшите офицери, търговци и дори семействата на изключително успешни селяни. Всеки един от тях бил демонстрирал верността си към царя. Опричнината включвала определени части от Русия, определени градове, а доходите от тези места щели да се използват за опричниците и, разбира се, за царя, който живеел сред тях. Старите порядки щели да се запазят. Болярите, които не били включени в опричнината, щели да си запазят титлите и привилегиите; съветът — Дума — щял да продължи дейността си, като решенията му трябвало да бъдат одобрявани от царя. Само че комуникацията била едностранчива. Освен при изключителни обстоятелства, нито един от онези извън опричнината нямал право да комуникира със самата опричнина. Предложението на царя било прието. Божият човек бил отново на власт. Болярите се радвали на титлите си. Църквата била поддържана от държавата, така че повечето свещеници останали доволни. Почти всички били доволни, с изключение на Филип, московския митрополит, който не криел, че според него опричнината противоречи на християнството. Царят бил наясно, че не може да търпи съмнения или критики. Затова Иван се отправил към Твер, където живеел митрополитът. По пътя чул слух, че хората и администрацията на втория по големина град в Русия, Велики Новгород, не одобрявали опричнината. Веднага след като се уверил, че митрополит Филип е удушен, царят заминал за Велики Новгород, където за пет седмици армията на опричнината, често подпомагана от самия Иван, изнасилила всички жени, до които успели да се доберат, избила всички мъже, които им се изпречили на пътя, и съсипала всяка ферма, обор, манастир, стъпкала посевите, задигнала конете, кравите, пилетата…

— С риск да се повторя — прекъсна я Кастило, — приятен човек.

Тя го погледна, без да крие раздразнението си.

„Защо е цялата тази работа?“

„Докога ще продължава тази лекция по история?“

„Накъде, по дяволите, бие?“

Тя продължи веднага:

— И така, подполковник Кастило, тогава се родило СВР, каквото го познаваме днес.

— Моля?

— Било е известно с много различни имена, разбира се. Нямало си собствено име, просто било опричнина, държава в държавата, поне до времето на цар Николай Първи. След като Николай потушил Декабристкото въстание през 1825, той реорганизирал доверените хора от опричнината в така наречената Трета секция.

Кастило я погледна, но не каза нищо. Видя, че Дейвидсън също я наблюдава, объркан и обзет от любопитство.

— Прераждането на опричнината продължило до 1917, когато съветските кадри я преименували на Всеруска извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа — накратко ЧК.

— Да не би да твърдиш, че Тайната царска полиция изведнъж е преминала на страната на комунистите? — попита Кастило.

Това бе първият му истински коментар от началото на дългия урок по история.

— Нали си наясно, че казваш две неща? — погледна го Светлана. — Че опричнината е преминала на вражеска страна, е първото, а второто е, че опричнината е станала комунистическа организация. Всъщност те никога не са преминавали на другата страна. Може и да са работели за различен господар, но са си останали членове на опричнината.

Кастило заговори с раздразнение:

— Светлана, първият шеф на ЧК, Дзержински, бил революционер цял живот, комунист. Преди комунистическата революция прекарал по-голямата част от живота си в царските затвори.

— Готова съм да изброя факти, които ще пообъркат представата ти, подполковник — заяви Светлана. — Феликс Едмундович Дзержински е роден в семейното имение в Западен Беларус. Семейство Дзержински било едно от първите хиляда семейства на опричнината на цар Иван. Имението им не било конфискувано от болшевиките, нито пък от меншевиките или от комунистите, след като те взели властта. Семейството го притежава и до ден-днешен. Царските затвори се контролирали от Трета секция. Колко добре си прекарвали някои — и дали изобщо са стъпвали в затвора, или така се е говорело — всичко това зависело от начина, по който си се поставил в опричнината. В историята се говори за героични мъки, глад и побоища, как хората са гниели години наред в царските затвори, но това съвсем не значи, че е било истина.

Тя запали нова цигара, подреди мислите си и продължи:

— Не ти ли се струва малко странно, че Ленин назначава Дзержински за шеф на ЧК, след като е обграден с не един и двама талантливи и много способни комунисти?

Кастило каза истината:

— Трябва да помисля.

Тя кимна, сякаш очакваше точно такъв отговор.

— ЧК била реорганизирана след контрареволюцията от 1922 и се превърнала в ГПУ, а по-късно станала ОГПУ. За ръководител бил назначен някой си Яков Петерс, и то от Феликс Едмундович Дзержински, който по същото време е министър на вътрешните работи и контролира ОГПУ. Дзержински умира през 26-та от инфаркт. Последвали множество реорганизации и промяна на името. През 34-та ОГПУ става НКВД. През 43-та НКГБ — Народен комисариат за държавна безопасност — се отделя от НКВД. През 46-та, след Втората световна война, става МГБ — Министерство на държавната сигурност.

— Искаш да кажеш, че това е държава в държавата…

— Опричнина — довърши вместо него тя.

— Значи опричнината върти всичко, така ли? Единствено имената се променят, докато самата опричнина минава между капките и остава незасегната от чистките, които се провеждат поне по веднъж в годината.

— Съчетаваш неща, които нямат много общо заедно — отвърна тя. — Да, опричнината е ръководела — все още ръководи — всичко. Истината е, че не всички опричници са преживели чистките. Доста от тях са се измъкнали, разбира се, за да продължат работата и да се поучат от допуснатите грешки.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че опричнината съществува и днес? — изви вежди Кастило.

— Естествено, че съществува. Русия се ръководи от опричници.

— Путин ли?

— Че кой друг?

— И вие с брат ти сте… опричници?

— И съпругът ми.

— Започвам да се обърквам, Светлана. Доколкото знам, кадрите на разузнаването си живеят много добре в Русия. От онова, което ми разказа току-що, двамата с брат ти и съпругът ти сте членове на една държава в държавата, които си живеят царски.

Тя кимна.

— Защо тогава минавате на другата страна?

Тя отговори с въпрос.

— Какво знаеш за Владимир Путин?

„Доста, много повече, отколкото предполагаш.“

— Например — отвърна той, заел отбранителна позиция, — че дядото на Путин може и да е бил готвач на Сталин по време на Втората световна война, но също така е бил комисар в Червената армия. Не къде да е, ами и при Сталинград.

„Казах го, защото отношението й ме вкисна. А трябваше да кажа: «Много малко». От погледа на Джак ми е ясно, че трябваше да си трая.“

Тя се усмихна.

— Виждам, че си прочел нещичко за страната ми.

„Тя се опитва да ме вбеси и го прави успешно.“

— Подполковник, не е ли крайно време да престанеш да мислиш за Русия като за своя страна — попита Кастило. Така и не успя да спре следващите думи: — Но тъй като проявяваш огромен интерес към онова, което знам за господин Путин, ще ти кажа, че баща му не е бил бригадир във фабрика за локомотиви или каквото там пише в официалната му биография, а че е бил поне полковник в КГБ.

— Всъщност бил е генерал. Впечатлена съм.

— Чарли, какво ще кажеш да прекъснем за тези вечер? — обади се Дейвидсън. — Не знам за теб, но аз съм напълно скапан.

„Което ще рече, че съм на път да изгубя почва под краката си.“

„А като се замисля как се държа, май наистина започвам да губя по точки.“

„Ама какво, по дяволите, ми става?“

— И аз. Денят беше безкраен. Всъщност последните два дни бяха безкрайни — заяви Кастило и се надигна.

Светлана отново заговори:

— Нали въпросът ти беше защо ставам предателка? Не искаш ли да ти кажа?

— Добре, кажи — отвърна остро Чарли и отново седна.

— Стигнахме до извода, че рано или късно господин Путин ще направи съществена чистка. Знаем прекалено много. Човек от семейството ни, той не е предател, но много отдавна напусна страната.

— Наистина ли? — попита саркастично Кастило.

— Наистина — кимна тя. — Не че Путин ще ни хвърли на прегладнелите кучета или от стените на Кремъл, но по всяка вероятност ще ни натика в лудницата, където ще ни държи на опиати до края на живота ни.

Кастило се вгледа в очите й.

„Мама му стара, ама аз й вярвам.“

Светлана се усмихна немощно и сви рамене.

— Казах ти, че няма да ми повярваш.

— Защо искаше да дойдеш точно тук? — попита Кастило.

— Имаме роднина тук, който прозря какво ще стане много преди нас. Измъкна се от хаоса още по времето, когато Съветският съюз се разпадаше.

— Той тук ли живее?

— Някъде в страната. Не знам къде точно. Честно да ти кажа, надявах се да ми помогнеш да го открия. Казва се Александър Певснер. Майките ни са сестри.

Кастило мълча дълго с надеждата да си придаде вид на замислен, а не на стреснат.

— Чувал съм името — призна най-сетне той и се изправи. — Последно чух, че Интерпол го издирва.

Даде й знак, че е време да я изпрати.

— Агент Бритън ще те изпрати до стаята ти, подполковник. Ако ти трябва нещо, помоли нея. Закусваме в седем и половина. Очаквам и двамата с брат ти да похапнете с нас.

Тя загаси цигарата, изправи се и тръгна към вратата на спалнята, без да каже и дума.

Дейвидсън я последва и след секунда Кастило чу тихия разговор между приятеля си и Сандра Бритън, а след това някой затвори врата.

Дейвидсън се върна в кабинета.

— Благодаря, Джак — кимна Кастило.

— За какво?

— Много добре знаеш за какво.

— Добре, пак заповядай — отвърна Джак. — Ни повече, ни по-малко Певснер!

— Мили боже!

— Това обяснява защо са се свързали с теб, докато беше в Германия — предположи Дейвидсън. — Знаели са, че го познаваш.

— Съмнявам се. Ако имаха връзка с Певснер и той бе решил да ги измъкне, щеше да изпрати и хора, и самолети. Алекс много го бива в тази работа.

— А какво ще кажеш за тази работа с държавата в държавата, дето ни я пробута?

— Може да се окаже доказателство, че не съм във форма да разпитвам когото и да било, още по-малко професионалистка като нея. Мисля, че е истина.

— И аз. Досега не си ли чувал нещо подобно?

— Че СВР е отделна класа в руското общество ли? Това го знам. Но нямах представа, че цялата работа тръгва още от Иван Грозни и играчите са останали непроменени.

— Все забравям да не поглеждам в огледалото, когато мисля за руснаци — призна Дейвидсън. — Може би защото съм наполовина, не, две трети руснак. Само че тези руснаци не са като нашите руснаци. Трябва да го напиша на дланта си.

— Успя ли да направиш нещо с банковите сметки?

— Стана точно както тя каза. Само че няма имена. — Той замълча. — Господи, какво само й беше изражението, когато й каза за чипа. Ако погледът й можеше да убива, досега да си под земята. Дожаля ми за нея.

— Да ти дожалее за Червени гащи, е много опасно.

Дейвидсън понечи да каже нещо, спря се, след това размисли и продължи:

— Радвам се, че го каза, Чарли. В противен случай, подполковник, господине, щеше да се наложи да ви кажа, че понякога не сте толкова благодарен за мъдрите ми съвети, колкото би трябвало.

Кастило му показа среден пръст.

— Хайде да вървим при навеса да видим какво са измъкнали професионалистите от полковника. Трябва да пратим сметките на Пищовлията и госпожа Сандърс, за да си поиграят те с тях.

— Какво ще кажеш да се отбием до хола и да пийнем по нещо. Тази госпожа направо ме изцеди.

— Да ти кажа, приятелю, понякога имаш гениални идеи.