Уилям Грифин
Специална част (71)

(Две)

Ранчо „Дабъл Бар Си“

Близо до Мидланд, Тексас

07:15, 8 януари 2006

Светлана реши да остави Кастило да се наспи. Знаеше, че е изтощен както емоционално, така и физически, най-вече физически. Не само защото бе летял много за кратък период от време.

„Господи, колко го обичам!“

След като се любиха за последен път — когато и да беше това; може би в три, три и половина или четири сутринта — той се отпусна по гръб, затвори очи и не помръдна.

Не се събуди дори когато самолетът кацна, а той вдигна толкова шум, че я изтръгна от дълбокия сън.

Светлана нямаше представа колко е часът. Чувстваше се объркана от едночасовата разлика между Форт Лодърдейл и Пенсакола, които бяха в един и същи щат. След като се качиха на „Лиър“-а и полетяха на запад (Карлос каза, че самолетът е по-бърз от големия „Гълфстрийм“), тя отново се почувства объркана, защото бяха изминали повече разстояние, отколкото във Флорида — и бе напълно логично да са пресекли няколко часови зони — въпреки това в Мидланд и Пенсакола времето бе едно и също.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че отчаяно й се пие чаша чай и й се похапваше препечена филийка или нещо подобно. След това щеше да се върне в леглото, за да си доспи, сгушена до нейния Карлос.

Щеше да си легне много предпазливо, за да не го събуди.

Така не само че не се налагаше да вземе душ, ами шумът, който щеше да вдигне, можеше да го събуди. Когато дръпна водата в тоалетната, имаше чувството, че изригва гейзер.

Ами как ще се облече? Нямаше смисъл да се облича, за да слезе тихо в кухнята, за да си направи чаша чай и да препече филийка, след това да се върне и отново да се съблече.

Огледа се и намери разрешение.

В първия гардероб, който отвори, откри халат, закачен на кукичка. Беше стар, износен и пооръфан по краищата, но пък бе толкова мек. Вдигна го, за да го огледа, и откри, че е чист. След това забеляза, че е останал от военния колеж на Карлос. На гърба му бе изписано „Американска военна академия“, а отпред, на гърдите, се виждаше герб.

Тя го облече и се усмихна, когато си каза, че е облякла халата на Карлос от студентските му години.

„Колко приятно.“

„Много интимно…“

Не си облече бельо. Не обичаше да слага същото бельо, което вече бе носила, а нямаше смисъл да облича чисто, преди да се е изкъпала, още повече че след няколко минути щеше да го свали.

Отвори вратата на банята, огледа се, ослуша се и едва след това излезе в коридора. Хукна боса към кухнята.

Ослуша се на вратата, за да е сигурна, че няма никой, след това влезе бързо и затвори тихо вратата.

Когато се обърна, погледът й попадна на трима непознати, насядали около масата в кухнята.

Единият беше много едър, мургав. Другите две бяха жени — мургава, привлекателна, с латино черти, малко по-млада от мъжа, и дама с посребряла коса, седнала с изпънат гръб, вероятно някъде в средата на шейсетте, може би дори по-стара.

Светлана се усмихна с неудобство и кимна.

Възрастната дама й се усмихна.

— Е, мила, виждам, че Ранди е бил прав. Каза, че доста си те бива.

Светлана мълчеше.

— Аз съм Алисия Кастило, мила. Бабата на Карлос.

Светлана продължаваше да мълчи.

Доня Алисия посочи.

— Това е другият ми внук, Фернандо, а това е съпругата му, Мария.

— Говорили сте с Ранди? — рече неочаквано Светлана.

— Обади ми се веднага щом се върна от Форт Райкър. Беше много развълнуван, когато ми каза, че Карлос „си има приятелка. Доста си я бива.“

Светлана мълчеше.

— Спомена, че се казваш Светлана — много красиво име! — и ми каза, че внукът ми вече не е сам и това било чудесно!

— Ранди е много мило момче — отвърна Светлана. — А вие сте му прабаба.

— Нарича ме бабче.

Светлана въздъхна.

— Бикът излезе на светло или каквото там Карлос казва. Като пълна глупачка го издадох, когато видях Ранди. Сега, като се замисля, съм доволна, че стана така.

— Изпуснахме кравата от обора — уточни Фернандо.

— Точно така — съгласи се Светлана.

— Значи Ранди знае — обади се отново Фернандо.

Светлана кимна.

— Господи! — ахна доня Алисия. — Как мина?

— Добре. Говориха си дълго и се разбраха да пазят тайна.

Фернандо изсумтя.

— Все някога щеше да излезе наяве. Нямаше начин да остане „тайна“ още дълго.

— Дяволите да те вземат, Фернандо — кипна Мария. — Аз знаех още от самото начало, а ти все повтаряше, че имам мръснишки мисли и съм прекалено подозрителна.

— Къде е грингото? — попита Фернандо.

— Фернандо! — надигна предупредително глас доня Алисия.

— Кой? — учуди се Светлана.

— Карлос Гилермо Кастило или Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, или каквото там име е решил да използва днес.

— Оставих го да спи. Беше изтощен.

— Сигурно — погледна я многозначително Мария, след това отпи глътка кафе.

Светлана сви рамене.

— И бика изпуснахме от плевнята, нали?

— Естела знае ли кой в коя стая е? — попита Фернандо.

Светлана кимна.

Той погледна доня Алисия и се ухили.

— Значи затова домакинката липсва, нали, бабче? Чула е, че кацаме, видяла те е, че слизаш от самолета, и е решила, че е най-добре да се спаси нанякъде.

Вратата на кухнята се отвори отново. Влезе ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота.

— Пехотинците са на линия — обади се Фернандо. — Само че въпросът си остава.

— Млъквай, Фернандо — нареди доня Алисия. — Здравей, Лестър.

— Госпожо — отвърна любезно Брадли.

- Semper Fi^[1], Лес — обади се отново Фернандо.

— Казах ти да мълчиш — повиши глас доня Алисия. — Какво да направим за теб, Лестър?

Брадли се обърна към Светлана.

— Подполковник, знаете ли къде е подполковникът?

— Как я нарече? „Подполковник“ ли? — полюбопитства Мария.

— Подполковникът си търси проклетата хавлия — провикна се Кастило от коридора, след това влезе в кухнята, докато закопчаваше ризата, с която бе предишния ден. Тя почти покриваше боксерките му.

Светлана затегна халата и скръсти ръце.

— О-па.

— Изненада, Казанова — поздрави Фернандо.

Брадли се намеси:

— Господине, господин Д’Алесандро се обажда. Каза, че било важно.

— Забаламосай го няколко минути, Лес.

— Слушам, господине.

Лестър бързо излезе.

— Не знаех, че си тук, бабче — призна Кастило.

— И на мен така ми се струва — обади се Мария.

— Нито пък ти — добави Чарли.

— Тъкмо си приказвахме със Светлана — обясни доня Алисия. — Фернандо и Мария бяха така любезни да ме докарат и тъкмо се канеха да си тръгват.

— Да не би ти да оставаш? — попита Фернандо.

— Трябва да поговоря с Карлос — заяви доня Алисия. — Насаме.

Фернандо започна да обяснява:

— И едно време казваше същото, когато спипаше грингото да върши някоя магария. Сега ще го завлече в обора и ще му съдере кожичката.

— Ще накарам някой да ме докара — продължи доня Алисия. — Вие с Мария се връщайте при децата.

— Няма да мръдна оттук, докато не науча как са се запознали подполковниците — заяви Мария. — Да не би да сте стари колеги от армията?

— Нещо такова — отвърна Кастило. — Аз имам самолет. Ще закарам бабчето.

— Видях един „Лиър“ в хангара — рече Фернандо. — Какво стана с твоя „Г-III“?

— Трябва да се обадя по телефона — заяви Кастило и избегна въпроса. — Извинете ме.

— Може ли да остана, Карлос? — попита доня Алисия.

Той я погледна за момент.

— Как може да питаш, бабче? — тросна се той.