Уилям Грифин
Специална част (8)

(Три)

Полковник Джейкъб Д. Торине от американските Военновъздушни сили се обади при третото позвъняване на мобилния.

— Торине.

— Честита Коледа, Джейк. Ходи ли ти се в Германия?

— Зависи кога — отвърна Торине и с известно закъснение добави: — И на теб честита Коледа, Чарли.

— Утре рано сутринта. Изникна нещо.

— Искаш ли да се прехвърля на обезопасена линия?

— Ще ти обясня, когато се видим.

— Тази работа ще ми струва двеста долара — заяви Торине.

— Какво?

— На вечеря взех, че казах, че поне веднъж ще прекарам празниците у дома, а булката заяви: „Залагам сто долара, че няма да си тук на Нова година“, а аз веднага се изрепчих: „Напротив“, а тя вика „Тогава удвоявам залога, ако телефонът звънне, преди да сме приключили с вечерята.“

— Съжалявам, Джейк. Проблемът е голям. Мога да накарам Милър да дойде от Фили.

— Благодаря ти, но нямам желание да обяснявам на шефа ти защо не съм пилотирал, когато вие двамата с онзи смешник се изгубите, свърши ви горивото и вземете да приводните птичката някъде в северната част на Атлантика, да не говорим, че никой повече няма да ви открие. В седем и половина ще ви чакам. Значи трябва да откъсна Спаркман от прегръдките на възлюбената му, но няма друг начин.

— Той нали не беше женен?

— Не е. Това какво общо има, Дон Жуан?

Кастило разбра закачката, усмихна се и се престори, че не е чул. Вместо това каза:

— До скоро, Джейк. Много е важно да стигнем до Рейн-Майн.

— Подполковник, сто пъти съм ти казал, че Рейн-Майн е спомен от младостта ти. Ще накарам Спаркман да подготви летателния план до „Флугхафен Франкфурт на Майн“.

— Съжалявам, че стана така, Джейк.

— Карай — отвърна Торине и затвори.

 

 

Капитан Ричард М. Спаркман от американските Военновъздушни сили бе най-новото попълнение към Звеното за организационен анализ. След като бе летял пет години на „AC-130H Спектър“, бе прехвърлен в президентската въздушна група, базирана във военновъздушна база „Андрюс“ в Мериленд.

Шефовете му от Пентагона, не от летище „Хърлбърт“, дома на командването на американските Военновъздушни Специални операции, бяха решили, че е крайно време да го спасят от строгите порядки в Специални операции и да го върнат в истинските Военновъздушни сили. Все пак той бе завършил военна академия и го очакваше блестящо бъдеще.

Бе решено, че да превозва важни особи — висши военни и високопоставени служители на правителството — на „C-20“ (военното название на „Гълфстрийм III“), щеше да му осигури по-голям опит и да му помогне да забрави нежеланите неща, които бе научил и вършил в Специални операции.

Когато бе попитал, доста колебливо, дали има право на избор, любезно му отвърнаха, че няма, и го посъветваха, че в най-скоро време ще бъде безкрайно благодарен за онова, което са направили за него.

Скоро след това той започна сериозно да се замисля дали да не напусне — седеше в дясната седалка на „Гълфстрийм III“ и возеше заместник-секретаря на господ знае кой департамент, а това бе много далече от представата му за светло бъдеще — и точно тогава се натъкна на полковник Джейк Торине.

Торине бе нещо като легенда в Специални операции. Спаркман бе летял на неговия „Спектър“ по време на тайна мисия, която Торине провеждаше в Централна Америка, и го уважаваше неимоверно много. Така че, щом се натъкна на Торине отново, той му се оплака и му съобщи, че има намерение да се прехвърли в гражданската авиация.

— Ако ще бъда нещо като такси, поне да изкарвам прилични пари.

Торине го бе посъветвал да не прави подобно нещо.

Спаркман послуша съвета му и много скоро след това се озова на дясната седалка на „Гълфстрийм V“, който „принадлежеше“ на директора на Националното разузнаване Чарлс У. Монтвейл, макар да не го познаваше лично.

Спаркман бе чул, че когато по-късно на Торине му възложили командването на „Локхийд Мартин C-5B Галакси“, той бил точно толкова въодушевен, колкото и Спаркман, когато му наредиха да остави „AC-130H“ и да седне на дясната седалка на „Гълфстрийм“, въпреки че Торине бе получил чин полковник заедно с преместването.

Спаркман разбираше как се чувства, след като знаеше какво му се налага да изостави.

Не бе тайна, че Торине отговаряше за военновъздушните операции на Делта Форс и секретните Грей Фокс. Също така не бе тайна, че „C-22“, военновъздушната модификация на „Боинг 272“, е прибран в строго охраняван хангар във военновъздушна база „Поуп“, близо до Форт Браг, Северна Каролина. Този самолет бе претърпял нечувани модификации; говореше се, че има двойно по-голям обсег от стандартния „727“, че може да презарежда във въздуха, а пътническата кабина е пригодена така, че да се разхерметизира на десет хиляди метра, така че Делта Форс и Грей фокс да скачат незабелязани.

Освен това се говореше, че за два часа, така нареченият „Делта Форс 727“, може да бъде пребоядисан в цветовете на която и да е авиокомпания в света.

Спаркман реши, че това е малко прекалено — пребоядисване за два часа? — но тъй като никога не бе виждал самолета, не бе сигурен в нищо във връзка с него, освен във факта, че „Делта Форс 727“ съществува.

Вярваше в друга история, която се разказваше: че Торине е използвал същия самолет в секретна операция с друг „727“, откраднат от ислямски фанатици, които възнамерявали да покажат неодобрението си към всичко американско, като блъснат самолета в „Либърти Бел“ във Филаделфия.

Спаркман знаеше някои неща. Бе втори пилот по време на организираната набързо мисия, която трябваше да отведе заместник-началника на щаба на Военновъздушните сили във военновъздушната база „Макдил“ в Тампа.

Докато рулираха на пистата в „Макдил“, Спаркман забеляза необичайно раздвижване по пистата. Жълти пожарни автомобили се бяха подредили покрай главната писта, което означаваше, че очакват самолет в беда. Край пожарните автомобили бяха спрели над десет „Хъмви“, пълни с хора от охраната на базата. Разполагаха с 50-милиметрови картечници, подготвени на „Хъмви“-тата. Беше видял всичко това с очите си.

Още по-интересни му се сториха двата вана с надписи „Управление на военните арсенали“.

Няколко минути по-късно, два „F-15“ прелетяха ниско над летището и Спаркман веднага си каза, че точно на такъв самолет бе очаквал да лети, след като постъпи във Военновъздушните сили, а не да се лашка на някакво такси за капризни ВИП персони.

След това се случи нещо още по-интересно. Костарикански транспортен „Боинг 727“ най-сетне се приземи.

„Транспортен костарикански самолет?“, си бе помислил той.

Нали „Макдил“ бе затворен за граждански полети?

„727“ кацна безпроблемно, но не му позволиха да се отдели от пистата. Насъбралите се аварийни автомобили — сега вече към тях се бяха присъединили коли на персонала с табели, които показваха, че вътре се возят генерали — се втурнаха да посрещнат самолета.

След това кацна армейски хеликоптер „Блекхоук“ на 160-ти полк от Специални операции тъкмо когато поставяха стълбата към корпуса на цивилния самолет.

Люкът се отвори и слязоха двама мъже. Бяха в камуфлажни униформи и ръцете и лицата им бяха омазани в черно, както обикновено се постъпваше по време на тайни операции в джунглите.

По-високият, когато видя събралите се високопоставени лица, отдаде чест и тогава Спаркман позна полковник Джейкъб Д. Торине от американските Военновъздушни сили.

Нямаше начин — покрай всички клечки — Спаркман да отиде просто така при Торине и да го попита какво става.

Когато чу слухове, че Торине и майор от Специалните части са откраднали „727“ от мюсюлманите фанатици, които имали намерение да се отдадат на насладите на райските хареми веднага щом го блъснат в „Либърти Бел“, той си каза, че трябва да има нещо вярно в клюките.

Освен това, две седмици по-късно научи, че Торине бил награден с почетен кръст, без да се уточнява за какви заслуги.

Следващия път, когато капитан Спаркман видя полковник Торине, двамата бяха в Андрюс и Спаркман рулираше със „Сайтейшън III“, готов за излитане. Този път возеше някакъв сенатор към Канзас, където щял да изнесе реч.

Торине бе в цивилно облекло и оглеждаше един „Гълфстрийм“. „Гълфстрийм III“ беше цивилен, което бе много интересно, тъй като на Андрюс също не се допускаха цивилни самолети.

И този път Спаркман нямаше представа какво става, но реши, че на всяка цена трябва да разбере. След като Военновъздушните сили настояваха да пилотира някакви измислени самолети, той сам щеше да провери дали има начин да се прехвърли при Торине.

Отне му доста усилия, но Спаркман бе изобретателен млад офицер и за няколко дни успя да научи, че Торине е назначен към Звено за организационен анализ към Вътрешна сигурност, чиято централа бе в комплекса на Небраска Авеню във Вашингтон.

Когато Спаркман отиде на място, хората от охраната заявиха, че не са чували нито за полковник Торине, нито за Звено за организационен анализ.

Това вече привлече вниманието на Спаркман. И той реши да рискува.

— Веднага грабвайте телефона и кажете на полковник Торине, че капитан Ричард Спаркман е дошъл да го види по много важен въпрос.

Охранителят се поколеба за момент, доста дълъг момент, след това посегна към слушалката. Спаркман не чуваше какво казва, но след една минута вратата на единия асансьор се отвори и оттам слезе мускулест мъж, на когото отдалече му личеше, че е специален агент от федералните.

— Капитан Спаркман?

Спаркман кимна.

— Документите ви, ако обичате.

Спаркман му ги подаде. Той ги огледа внимателно и даде знак на капитана да го последва в асансьора.

Полковник Торине, в цивилно облекло, го очакваше пред асансьора на последния етаж.

— Добре — обърна се Торине към агента. — Благодаря. — Подаде ръка на Спаркман. — Отдавна не сме се виждали, лейтенант. Заповядай.

— Вече съм капитан, господине.

— Рано или късно се сещат да бръкнат до дъното, а?

Кабинетът на Торине го впечатли силно. Зад огромно дървено бюро бяха поставени три знамена — националното, на Военновъздушните сили и още едно, за което Спаркман предположи, че е на Вътрешна сигурност.

Торине се настани на червен кожен президентски стол. Посочи на Спаркман единия от двата кожени стола пред бюрото.

— Добре… Дик, нали така?

— Да, господине.

— Какво е толкова важно?

— Господине, питах се дали не ви трябва втори пилот за вашия „Гълфстрийм“.

Торине изви вежди и мълча дълго.

— Ти откъде знаеш за самолета? — попита накрая той.

— Видях ви на Андрюс, господине, докато го оглеждахте.

Торине поклати глава.

— Запомни, капитане, че не си ме виждал край никакъв „Гълфстрийм“ нито на Андрюс, нито някъде другаде.

— Слушам, господине.

— Все още ли пилотираш стария си самолет, Спаркман?

— Не, господине, през повечето време съм на дясната седалка на „C-20“ към президентския екип.

— Как попадна там?

— Нямах никакво желание, господине.

— Колко летателни часа имаш на „Гълфстрийм“?

— Малко над шестстотин.

Торине докосна върховете на пръстите си и изчака петнайсетина секунди, след това сви рамене и набра някакъв номер.

— Шефче, имаш ли малко време?

— Разбира се — долетя гласът на непознат човек.

— Обуй си обувките и озапти звяра. Идвам.

Торине поведе Спаркман по вътрешен коридор към затворена врата. Почука, но така и не изчака отговор, преди да отвори.

Спаркман се озова в още по-впечатляващ кабинет. Вътре се бяха настанили много едър чернокож мъж и по-дребен бял, огромно куче, което стискаше футболна топка в уста със същата лекота, с която друго куче би захапало топка за тенис.

Когато кучето видя Спаркман, то пусна топката, тръгна към Спаркман и оголи два реда блестящи бели зъби.

Белият каза на кучето нещо на чужд език и то приседна, затвори уста и подаде на Спаркман лапа.

— Стисни лапата на Макс, Спаркман — нареди Торине.

Спаркман се подчини.

Торине посочи първо чернокожия, след това и белия и ги представи.

— Майор Милър, подполковник Кастило, това е капитан Дик Спаркман, за когото смея да кажа, че господ сам го изпраща.

Спаркман видя името и чина на табела на бюрото. „Подполковник К. Г. Кастило.“

„По-нисък чин, помисли си той, докато Торине, полковник, го нарича «шефе».“

„Да не говорим, че офисът му е по-хубав, отколкото на Торине…“

— За съжаление, Джейк, имам лошия навик да оглеждам добре зъбите на харизания кон — отвърна Кастило и извади дълга черна пурета от кутията на бюрото.

— Помниш ли капитан Спаркман?

— Сетих се. Ти пилотираше „Гълфстрийм“-а, който ме откара до Форт Райкър, нали?

— Да, господине.

— Капитан Спаркман има почти шестстотин часа в дясната седалка на „Г-III“ — обясни Торине.

— Ясно! — отвърна подполковникът.

— Преди това е летял на „AC-130H“ в Хърлбърт — продължи да обяснява Торине. — Веднъж двамата с него обиколихме тихо и кротко Централна Америка.

— Ясно! — повтори подполковникът.

— На Андрюс ме е видял да обикалям нашата птичка.

— На кого разказахте за наблюденията си, капитане? — намеси се майор Милър.

— На никого, господине — отвърна Спаркман.

— А как успя да откриеш полковник Торине, капитане? — полюбопитства подполковник Кастило.

— Поразпитах, господине.

— А как успя да се промъкнеш покрай рецепциониста на входа? — продължи майор Милър. — Инструктиран е да казва, че не е чувал за полковник Джейк Торине.

— Рецепционистът точно това му е казал, но капитанът е настоял да позвъни по телефона, защото трябвало да ме види по изключително важен въпрос.

— Ясно — въздъхна за пореден път подполковник Кастило.

— И кой е важният въпрос? — изви вежди майор Милър.

— Че след като летя на дясната седалка на „Гълфстрийм“ — обади се Спаркман, — по-добре да е с полковник Торине.

— Ясно — рече за пореден път подполковник Кастило и погледна майор Милър, който се замисли за момент, а накрая сви рамене.

— Кажи ми, капитане — заговори Кастило. — Имаш ли някаква неотложна работа, лична, или служебна, която не ти позволява да отлетиш за Буенос Айрес утре сутринта?

— В 8:30 трябва да съм на борда за полет до Сейнт Луис.

— Джейк, звънни и съобщи, че капитанът има други задължения — нареди Кастило и се обърна към Спаркман. — Предварително държа да те уведомя, че всичко, което чуеш и видиш от този момент нататък, е строго секретно по заповед на президента, а наказанието е кастрация с тъп нож плюс затвор до края на живота ти. Сега вече мога да те поздравя с добре дошъл в Звеното за организационен анализ. Ще бъдеш най-опитният жокей на „Гълфстрийм“ и ще изпълняваш всички останали задачи, които ти бъдат възложени.

— Просто така ли? — заекна Спаркман.

— Просто така, Дик — разсмя се Торине.

— Върви да си събереш сак с цивилни дрехи — униформата няма да ти трябва — за една седмица, след това се върни — нареди Кастило. — Майор Милър ще те уведоми за всичко.

 

 

В квартирата в Александрия, Кастило затвори мобилния след разговора с Торине, пъхна телефона в джоба на панталоните и вдигна слушалката на обезопасения телефон на бюрото. Натисна копче в основата и се представи.

— К. Г. Кастило.

Бяха необходими секунда, може би две — не повече — за да задейства системата за разпознаване на гласа и да го свърже с Белия дом.

— Белият дом — долетя приятният глас на млада телефонистка. — Честита Коледа, подполковник Кастило.

— Честита Коледа и на вас. Бихте ли ме свързали с посланик Монтвейл по обезопасена линия, ако обичате.

 

 

По правило, хората с достъп до специалната телефонна централа на Белия дом трябваше да се обадят до шейсет секунди. Чарлс У. Монтвейл, бивш заместник държавен секретар, бивш секретар на финансите, бивш посланик в Европейския съюз, сега директор на американското Национално разузнаване, се обади след точно двайсет и седем секунди.

— Чарлс Монтвейл — представи се той. Гласът му бе дълбок, с изискан акцент, звучеше приятно.

— Весела Коледа, господин посланик. Търси ви подполковник Кастило — уведоми го телефонистката от Белия дом. — Линията е обезопасена.

Кастило забеляза, че посланикът не честити Коледа на телефонистката.

— Честита Коледа и весела Нова година, господин посланик — поздрави весело Кастило.

Посланикът не отговори подобаващо.

— Тъкмо се канех да ти звъня, Чарли.

— Телепатия, господине.

— Името Кул говори ли ти нещо, подполковник?

Тонът на Монтвейл и фактът, че се обърна към него с чина му, подсказа на Чарли, че посланикът е недоволен от него.

Но пък всяко правило си има изключения. Изключението бе, че директорът на Националното разузнаване властваше над цялата разузнавателна общност, освен над Звеното за организационен анализ, което отговаряше единствено пред главнокомандващия.

За посланик Монтвейл този факт бе колкото нелеп, толкова и неприемлив, — той така и не успя да привлече под крилото си Звеното, но поне си бе извоювал правото да бъде своевременно информиран за действията на Кастило.

От страна на Кастило това означаваше често да напомня на директора на Националното разузнаване огромната разлика между това да му казва какво възнамерява да прави и да иска от него разрешение и одобрение за действията си — дори за съвети.

— Не, господине, нищо не ми говори. Кой е той.

Последва мълчание, преди Монтвейл да отговори.

— Кул беше от дълбоко засекретените кадри на ЦРУ във Виена.

— Говорите в минало време.

— Преди около час ме информираха, че двамата със съпругата му вчера са били открити убити с гароти зад статуята на Йохан Щраус в Щадпарк във Виена.

— Знаят ли кой го е направил?

— Надявах се ти да дадеш някакво предположение. Спомням си, че имаш известен опит с хора, които си служат с гароти.

— Съжалявам, но никога не съм чувал за него.

Последва ново мълчание, докато Монтвейл обмисляше чутия отговор, след това рязко смени темата.

— Какво те тормози, Кастило?

— Утре сутринта заминавам за Германия…

— Така ли? Имаш ли намерение да ми кажеш защо?

— Преди няколко минути се обади Ото Гьорнер, за да ми каже, че репортер на „Тагес Цайтунг“ е бил открит мъртъв при доста подозрителни обстоятелства.

— Много интересно.

— Тялото е било обезобразено. Първо, Ото мисли, че е направено нарочно, за да се създаде впечатлението, че става въпрос за разправия между хомосексуалисти… по тялото са нанесени много прободни рани.

— И второ?

— Окото на жертвата е извадено.

— За да намекне: „Това е резултатът, след като надничаш там, където не ти е работа.“

— Същото предположи и господин Дешамп. Очевидно е послание, защото Ото казва, че репортерът е разследвал скандала „Петрол срещу храни“.

— И какъв е твоят интерес в цялата тази работа, полковник?

— Ерик Кочиан настоява да отиде на погребението. Човекът му бил стар приятел.

— Няма ли начин да го разубедиш?

— Никакъв.

— Поне опита ли?

— Не съм. Щеше да е пълна загуба на време.

— Президентът подхвърли, докато обядвахме, че не те е виждал, откакто те посети в „Уолтър Рийд“, и се надяваше да се видите през следващите няколко дни. Какво да му кажа?

— Че за да има мир и разбирателство между нас, съм ви казал къде отивам и защо.

— Това ще забави ли разследването?

— Напротив, ще го ускори.

— Имаш ли нужда от нещо, Чарли?

— Поне не се сещам.

— Дръж ме в течение — помоли Монтвейл и затвори.

— Нещо друго, подполковник? — попита приятната млада телефонистка на Белия дом.

— Няма друго. Много ви благодаря. И весела Коледа.

— И на вас, подполковник.

Кастило остави слушалката и се замисли какво да предприеме.

След малко реши, че е направил необходимото и едва ли ще изникне нещо друго, което да му провали коледната вечеря.

Седемнайсет минути по-късно се оказа, че греши. Мобилният в джоба на панталоните му започна да вибрира тъкмо когато баба му отправяше молитва към господ от името на всички седнали на масата.

Той, разбира се, не можеше да се обади, преди баба му да приключи.

Шейсет секунди по-късно, телефонът, свързан с Белия дом, иззвъня. Един от агентите на Тайните служби стана от масата, за да се обади.

Трийсет секунди по-късно, Кастило не бе никак изненадан, агентът се върна, за да го повика.

Доня Алисия го погледна, когато стана от масата. Не бе сигурен дали е раздразнена, или го съжалява.

На екрана на телефона се бе изписало „ОБЕЗОПАСЕНА ЛИНИЯ ДЖОЕЛ ИСАКСЪН“.

Кастило вдигна слушалката.

— К. Г. Кастило — изрече той и зачака програмата да разпознае гласа му. — Какво става, Джоел?

 

 

Джоел Исаксън бе старши специален агент, който отговаряше за охраната на секретаря на Вътрешна сигурност Матю Хол. Само че високият слаб четирийсетгодишен Исаксън, втори в охраната на президента, бе много повече от това.

По време на реорганизациите, проведени след 11 септември, Тайните служби, дотогава под крилото на Министерството на финансите, бяха прехвърлени към новосъздадения департамент Вътрешна сигурност.

Шефът на Тайните служби бе назначил двама стари доверени приятели, старши специални агенти Джоел Исаксън и Том Макгуайър, за охрана на секретаря. Двамата бяха наясно, че мисията им е да защитават Тайните служби от новия шеф — бе известно, че всеки новодошъл грабва метлата и се отървава от добрите, а боклукът остава — а пък него да защитават от ислямските терористи.

Отначало тръгна добре. Секретарят бързо научи, че ако иска нещо от Тайните служби — за чиито операции не знаеше почти нищо — Исаксън или Макгуайър ще му го осигурят. Освен това шефът на Тайните служби бързо научи, че ако иска нещо от секретаря, най-лесно и бързо е да се обърне към Макгуайър или Исаксън, вместо да разговаря лично със секретаря, който вземаше решения за Тайните служби, без да се допитва до ничие мнение.

Когато президентът издаде указа за създаването на Звеното за организационен анализ — което според шефа на Тайните служби не бе от най-разумните му решения — Том Макгуайър бе един от първите назначени. Шефът нямаше пълно доверие на мнението на Исаксън и Макгуайър, че независимо от младостта, ниския чин и репутацията, майор К. Г. Кастило е най-подходящият човек, който да ръководи Звеното, което бе личното ЦРУ, ФБР и Делта Форс на президента.

Назначаването на Макгуайър в Звеното остави Исаксън единствената връзка със секретаря, но той щеше да се справи. Онова, което тревожеше шефа, бе, че Том Макгуайър ще изгори, ако някой реши да види сметката на Звеното за организационен анализ, а това, поне така мислеше шефът, бе въпрос на време.

„Мили боже, онзи лудият, Зелената барета, е организирал нападение в Парагвай, за да спаси отвлечения агент от Агенцията за борба с наркотиците.“

Операцията може и да бе успешна, въпреки това си оставаше най-голямата проява на лудост, на която бе ставал свидетел по време на дългата си кариера в Тайните служби.

 

 

— Джак Бритън и съпругата му пътуват към теб, Чарли — заяви Исаксън направо. — Трябва да поговориш с тях. Нали става? Направи ми тази услуга.

— За какво трябва да говорим? — попита Кастило и си помисли: „Защо пък и с жена му?“

— Наложи се да го махнат от охраната на вицепрезидента. Да знаеш, че е побеснял.

— Какво е сгафил?

— Някой, най-вероятно афроамериканските терористи във Филаделфия, вчера сутринта са се опитали да го ликвидират — и него, и жена му.

— Той добре ли е?

— Не са ранени, но следователят от Филаделфия ми каза, че е преброил шестнайсет дупки от куршуми по новата кола на Бритън. С още толкова е надупчена и входната им врата, панорамният прозорец и така нататък. Похитителите са използвали автоматичен „Калашников“.

— А това какво общо има с охраната на вицепрезидента?

Последва съвсем кратко мълчание, преди Исаксън да обясни.

— Помисли сам, Чарли. Тези хора ще се опитат отново да го очистят и ако се случи, докато е на работа, вицепрезидентът може да се превърне в косвена жертва.

— Въпросът ми беше тъп. Бритън не разбира ли?

— Не разбира защо го водим тук. Това е стандартната процедура, когато се случи нещо подобно. Така го изтегляме от огневата линия.

— И затова ли е побеснял?

— Побесня, когато разбра, че ще го сложат на административна длъжност — вече забравих къде смятат да го пратят, дали не беше Сейнт Луис — докато проблемът не бъде разрешен. Когато разбра, единственото, което каза на дежурния старши агент бе да си завре порядките на Тайните служби отзад.

— Всъщност Джак какво иска да направи?

— Изглежда, иска да се върне във Фили и да си поиграе на шериф от Дивия запад с изродите, които са стреляли по жена му — отвърна Исаксън.

— Може би не трябва да го казвам, но го разбирам.

— Не го казвай. Чарли, поех отговорност за тях. Големите шефове са категорични, че няма да го върнат във Филаделфия, защото искат да го задържат за свидетел — и двамата.

— Имат ли право?

— Нея могат да я задържат. Казах на шефа му, че ще им бъде безкрайно трудно да убедят съдията, че член на охраната на вицепрезидента — награждавано и много уважавано бивше ченге от Фили — ще изчезне, за да може да свидетелства срещу бандити, които са се опитали да очистят и него, и съпругата му. Тогава ги предадоха на мен. Предпочетоха аз да нося отговорност за цялата работа, когато излезе на първа страница на „Уошингтън Поуст“.

Тъй като Кастило не отговори веднага, Исаксън продължи:

— Или като лъсне някое заглавие във „Филаделфия Инкуайърър“ като например: „Агент от Тайните служби свидетелства срещу местни мюсюлмани, опитали се да убият него и съпругата му.“

— И какъв е проблемът? Да не се развали имиджът на Тайните служби ли?

— И това, и да не отиде Джак в затвора.

— Какво да ги правя?

— Убеди ги, че е тъпо да се връщат във Фили, след това ги заври някъде, докато уредя нещата.

— Готов съм да направя каквото трябва за Джак. Но защо точно аз?

— Защото на шефа на Тайните служби му е казано, ако е решил да предяви каквото и да е искане към Звеното за организационен анализ, да мине първо през мен.

— Мили боже!

— И аз така казах. Честита Коледа, Чарли. Моля те не ми казвай какво си решил да правиш с тях, защото, когато ме попитат какво става, с чиста съвест ще мога да кажа, че нямам никаква представа. А можеш да си сигурен, че ще питат.

— Мили боже! — възкликна отново Чарли.

Никой не го чу.

На екрана на телефона пишеше: „Разговорът прекъснат“.