Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (55)

54.

Под студа имаше неуловима топлинка, бялата кожа все още запазваше мъничко цвят, но когато Уил опипа китката на Джим, не усети нищо, а когато притисна ухо към гърдите му, не чу нищо.

— Той е мъртъв!

Чарлс Холуей пристъпи до сина си и неговия приятел, и коленичи да пипне спокойното гърло, нетрепващите ребра.

— Не — озадачено изрече той. — Не съвсем…

— Мъртъв е!

От очите на Уил бликнаха сълзи. Но изведнъж усети, че нещо го удря, поваля, разтръсква.

— Престани! — викна баща му. — Искаш ли да го спасиш?!

— О, тате, късно е!

— Млък! Слушай!

Но Уил плачеше.

Баща му отстъпи и пак го удари. Веднъж по лявата буза. Веднъж по дясната — силно.

Всички сълзи изхвръкнаха от очите на Уил; не остана нито една.

— Уил! — Баща му свирепо посочи с пръст към него и Джим. — Дявол да го вземе, Уили, мистър Дарк и всичките като него обичат плача, Бога ми, обичат сълзите! Мили Боже, колкото повече ревеш, толкова повече се опияняват от солта по брадичката ти. Плачеш ли, изсмукват дъха ти като котки. Ставай! Не стой на колене, по дяволите! Смей се, крещи! Чуваш ли! Викай, Уил, пей, но най-вече се смей! Трябва да се смееш!

— Не мога!

— Трябва! Само това ни остава. Знам! В библиотеката! Вещицата избяга, Боже мой, как бягаше само! Аз я прострелях със смях. С една-единствена усмивка, Уили, нощните хора не могат да я понасят. В нея е слънцето. Те мразят слънцето. Не бива да ги взимаме на сериозно, Уил!

— Но…

— Никакво „но“! Ти видя огледалата! А огледалата без малко да ме вкарат в гроба. Показваха ме прогнил и сбръчкан! Изнудваха ме! Изнудваха мис Фоли, за да се включи във великия поход към Нищото, да придружи глупците, които желаят всичко! Идиотско желание — всичко! Клети нещастни глупци. Досущ като тъпото куче, дето изтървало кокала, за да грабне неговото отражение в езерото. Уил, ти видя — огледалата паднаха до едно. Като мартенски лед. Без камък, пушка, нож, въоръжен само със зъби, език и дробове, аз прострелях онези огледала с чисто презрение! Повалих десет милиона уплашени глупци и оставих истинския човек да се изправи на крака! А сега ставай и ти, Уил!

— Но Джим… — Уил не довърши.

— Той е и тук, и там. Винаги си е бил такъв. Не пропуска нито едно изкушение. Този път стигна твърде далече и може да е загубен. Но той направи усилие да се спаси, нали? Затова нека довършим борбата вместо него. Размърдай се!

Уил замаяно се изправи на крака.

— Тичай!

Уил пак подсмръкна. Тате го зашлеви през лицето. Сълзите се разлетяха като метеори.

— Тичай! Скачай! Викай!

Той блъсна Уил напред, затича след него, бръкна в джоба си, преобърна го наопаки и измъкна някакъв лъскав предмет.

Хармониката.

Тате засвири.

Уил спря и се вгледа в Джим.

Тате го зашлеви по ухото.

— Бягай! Не гледай!

Уил направи крачка.

Тате изсвири нов акорд, дръпна Уил за лактите, вдигна нагоре ръцете му.

— Пей!

— Какво?

— Господи! Каквото и да е!

Хармониката фалшиво засвири „Река Суони“.

— Тате. — Уил пристъпи от крак на крак и поклати глава. Чувстваше се безкрайно уморен. — Смешно е!…

— Естествено! Точно това искаме! Смешен, глупав старец! Смешна хармоника! Фалшива мелодия!

Тате подскочи. Завъртя се като танцуващ жерав. Но все още далеч не бе смешен. Искаше да си пробие път до смешното. Трябваше да разкъса момента!

— Уил, колкото по-шумно, толкова по-смешно, така казват хората! Дявол да го вземе, не ги оставяй да пият сълзите ти и да молят за още! Уил! Не им давай да вземат плача ти, да го преобърнат и да го използват за своя усмивка! Да пукна, ако дам на смъртта да се гизди на празник с моята печал. Не им подхвърляй и троха, Уили, размърдай си кокалите! Дишай! Викай!

Той сграбчи Уил за косата и го разтръска.

— Нищо… смешно…

— Как да няма смешно! Ами аз? Ти! Джим! Всички ние! Цялата тази история! Гледай!

И Чарлс Холуей почна да прави гримаси, да кокори очи, да сплесква носа си, да намига, да подскача като шимпанзе, да танцува с вятъра, да тропа в праха, да отмята с лай глава към луната, влачейки Уил подир себе си.

— Смъртта е смешна, дявол да го вземе! Наведи се, Уил, раз-два-три. Сега мека стъпка. Я попей. Надолу по река Суони… как беше нататък, Уил?… Далече, далече! Ама че гласче имаш, Уил! Тъничко като на момиче. Лястовичка в тенекиена кутия. Скачай, момче!

Уил подскочи, падна долу, бузите му пламнаха, смръщи се, като че бе лапнал лимон. Усети как в гърдите му се надуват балони.

Тате дъхна в сребърната хармоника.

— В Камптаун старците… — изрече Уил.

— Живеят! — изрева баща му.

Троп-троп, подскок, завъртане.

Къде беше Джим? Джим беше забравен.

Тате го гъделичкаше по ребрата.

— … а пък бабичките пеят!

— Ду-да! — изкрещя Уил. — Ду-да! — пропя той, вече в тон.

Балонът растеше. Гърлото му се стегна.

— … гащите им се ветреят!

— О, ду-да-де!

Момче и мъж танцуваха менует.

И насред стъпката нещо се случи.

Уил усети как балонът в него става огромен.

Усмихна се.

Тате видя зъбите му и трепна.

— Какво?

Уил прихна. Изкиска се.

— Какво рече? — попита баща му.

Силата на избухналия топъл балон раздели зъбите на Уил, отметна главата му.

— Тате! Тате!

Той се хвърли напред. Сграбчи ръката на тате. Хукна безумно напред, закрещя, заквака, закудкудяка. Плесна с длани по изтръпналите си колене. Изпод краката му излетя прах.

— О, Сузана!

— За мене…

— … не плачи…

— … ще се върна аз…

— … от прерията…

— … с много злато и…

— Пари!

Хармониката се блъскаше в зъбите, хъхреше, тате хълцаше от смях с присвити очи, въртеше се, подскачаше и блъскаше подметките си една в друга.

— Ха! — Двамата се блъснаха, едва не паднаха, удариха лакти в лакти, чело в чело и от това въздухът взе да излита навън още по-бързо. — Ха! О, Боже, ха! О, Боже, Уил, ха! Нямам сили! Ха!

И сред буйния смях…

Кихавица!

Двамата се завъртяха. Вгледаха се.

Кой лежеше под лунните лъчи?

Джим? Джим Найтшейд?

Наистина ли помръдна? Наистина ли устата му се разтвори, клепачите трепнаха? Наистина ли бузите му поруменяха?

Не гледай! Тате сръчно завъртя Уил за нов танц. Заиграха буйна самба, хармониката изсмукваше нескопосани мелодии от устните на бащата, който подскачаше като щъркел и се перчеше като пуяк. Прескочиха Джим в едната посока, после в другата, като че беше обикновен камък в тревата.

— В кухнята е някой с Дайна! Някой в кухнята седи…

— … знам го аз, о-хо-хо!

Езикът на Джим плъзна по устните.

Те не видяха това. Или се престориха, че не виждат, от страх да не изпуснат мига.

Нататък Джим се справи съвсем сам. Отвори очи. Погледна танцуващите глупаци. Не можеше да повярва. Беше заминал на пътешествие през годините. Сега се връщаше, а нямаше кой да му каже „Здрасти!“ Беше готов да се разплаче, като ги гледаше как се кълчат. Но преди сълзите да бликнат, устата на Джим се изви. От нея излетя колеблив смях. Защото в края на краищата смешният Уил и смешният му стар татко препускаха през ливадата като горили с озадачени лица. Те надвисваха над него, пляскаха с ръце, мърдаха си ушите, привеждаха се да го облеят с пълноводна река от звънък смях, която няма да спре дори ако небето рухне или земята се продъни, смесваха радостта си с неговата, зареждаха го с веселие като с експлозив, като с избухващи пиратки, фойерверки и топовни гърмежи от радост!

А докато гледаше надолу и с наслада разтърсваше кости, Уил си помисли: Джим не помни, че беше мъртъв, затова няма да му кажем, не сега… може би някой ден, но не сега… Ду-да! Ду-да!

Те дори не казаха „Здравей, Джим“, или „Играй с нас“, просто протегнаха ръце, като че преди малко беше изпаднал от вихрения им танц и сега трябва отново да го върнат в рояка. Дръпнаха с всичка сила. Джим полетя. Приземи се и затанцува.

И когато се хванаха ръка за ръка, топла длан за топла длан, Уил разбра, че с крясъци, песни и радост са върнали живата кръв. Бяха измъкнали Джим като новородено, бяха го плеснали по дупето, за да влезе животворният, радостен дъх там, където му е мястото.

После тате се наведе и Уил го прескочи, Уил се наведе и тате го прескочи, и двамата зачакаха прегърбени един зад друг, тананикайки, прекрасно уморени, а Джим преглътна и с всичка сила се втурна напред. Прескочи Уил, но с тате не успя да се справи и тримата паднаха, търкулнаха се в тревата и отекваше кикот на кукумявка, рев на магаре, песен на медни тръби, звън на цимбали, както навярно е било през първата година на Сътворението, преди радостта да напусне Райската градина.

Накрая станаха на крака, потупаха се по раменете, стегнаха колене, разклатиха се и се спогледаха с щастлив блясък в очите, опиянени от покоя като от вино.

А когато се наситиха на усмивките и пламналите си лица, погледнаха през полето.

Черните стълбове на шатрите се трупаха като слонски кости, мъртвите шатри отлитаха като листенца на огромна черна роза.

Единствените будни сред заспалия свят като тройка весели котараци, те с удоволствие се приличаха под хладните лунни лъчи.

— Какво стана? — попита накрая Джим.

— Какво ли не! — провикна се тате.

И пак се разсмяха, но изведнъж Уил прегърна Джим и заплака.

— Хей — заповтаря тихичко Джим. — Хей… хей…

— О, Джим, Джим — промълви задавено Уил. — Завинаги ще си останем приятели.

— Че как иначе.

Джим млъкна.

— Няма нищо — каза тате. — Поплачи си. Измъкнахме се от дебрите. На връщане към вкъщи пак ще се посмеем.

Уил пусна Джим.

Станаха на крака и се спогледаха. Уил погледна баща си с буйна гордост.

— О, тате, тате, ти го направи, ти го направи!

— Не, заедно го направихме.

— Но без теб всичко щеше да свърши. О, тате, никога не съм те познавал. Сега знам какъв си.

— Така ли, Уил?

— Да пукна, ако лъжа!

И в очите на всеки от двамата другият затрептя сред влажно сияние.

— Ами тогава да се запознаем. Дай ръка, сине.

Тате протегна ръка. Уил я стисна. Двамата се разсмяха, избърсаха сълзите и бързо погледнаха стъпките, разпилени из росната трева в посока към хълмовете.

— Тате, те ще се върнат ли?

— И не, и да. — Тате прибра хармониката. — Тези няма да се върнат. Но да, ще дойдат други като тях. Не с панаир. Един Господ знае под какъв облик ще се появят пак. Но утре по изгрев, по пладне или най-късно по залез-слънце ще пристигнат. Вече са на път.

— О, не — изохка Уил.

— О, да — каза тате. — Трябва да бъдем нащрек до края на дните си. Битката едва започна.

Бавно заобиколиха въртележката.

— Как ще изглеждат? Как да ги познаем?

— Може вече да са тук — тихо каза тате.

Двете момчета стреснато се озърнаха.

Но нямаше нищо друго, освен тях, ливадата и машината.

Уил погледна Джим, погледна баща си, после сведе очи към собственото си тяло. Пак вдигна очи към тате.

Тате кимна съвсем сериозно, после кимна към въртележката, качи се и докосна един бронзов прът.

Уил се качи до него. Джим застана до Уил.

Джим погали един кон по гривата. Уил потупа друг по гърба.

Огромната машина тихо се люшкаше по прилива на нощта.

Само три обиколки напред, помисли си Уил. Еха! Само четири обиколки напред, помисли си Джим. Яко!

Само десет обиколки назад, помисли си Чарлс Холуей. Господи!

Всеки прочете какво се таи в очите на другия.

Колко лесно, помисли си Уил.

Само този път, помисли си Джим.

Но пък щом веднъж се захванеш, помисли си Чарлс Холуей, вече няма да спреш. Още едно возене, и още едно. А по някое време ще почнеш да возиш приятели, и още приятели, докато накрая…

Мисълта хрумна на тримата в един и същ тих момент.

… накрая се превръщаш в собственик на въртележката, пазител на уродите, притежател на някаква частица от вечността, водач на мрачните пътуващи представления…

Може би, казваха очите им, те вече са тук.

Чарлс Холуей прекрачи към машинариите на въртележката, намери тежък гаечен ключ и разби осите и зъбчатките. После отведе момчетата настрани и удари контролното табло веднъж, дваж, докато то се пръсна на парчета сред пресекливи мълнии.

— Може да е излишно — каза Чарлс Холуей. — Може да не работи, ако не черпи енергия от уродите. Но… — Той удари кутията за последен път и захвърли ключа. — Късно е. Сигурно минава полунощ.

Сякаш за да потвърдят, часовниците на кметството, на баптистката, методистката, епископалната и католическата църква удариха дванайсет пъти. Вятърът носеше семената на Времето.

— Който стигне последен до железопътния семафор, е дърта бабичка!

Момчетата литнаха като ракети.

Бащата се поколеба само миг. Усети неясна болка в гърдите си. Ако тичам, запита се той, какво ще стане? Важна ли е Смъртта? Не. Важно е всичко друго, станало преди нея. А тази вечер чудесно се справихме. Дори и Смъртта не може да ни го отрече. Е, накъде хукнаха тия момчета… и защо да не ги… последвам?

Така и стори.

И Бога ми, беше великолепно да отпечатват живота си върху хладните росни полета, обгърнати в нов мрак, поразително напомнящ коледно утро. Момчетата препускаха като понита рамо до рамо и знаеха, че някой ден единият ще пресече финала пръв, а другият втори, или изобщо няма да стигне, но сега тази първа минута от утрото не беше за скръб или загуба. Не беше време да се вглеждат в лицата си, за да разберат кой е по-стар и кой много по-млад. Днес беше просто един обикновен октомврийски ден през една година, която ненадейно се оказваше далеч по-хубава, отколкото предполагаха съвсем неотдавна, а луната и звездите описваха своя огромен кръг към неизбежното утро, и те тичаха, и със сълзите беше приключено за тази вечер, и Уил се смееше и пееше, а Джим припяваше дума по дума, и двамата прорязваха с гърди сухите буренаци към града, където поне още няколко години щяха да живеят един срещу друг.

А подир тях подтичваше един мъж на средна възраст, унесен ту в сериозни, ту в радостни мисли.

Може би момчетата забавиха крачка. Така и не стана ясно. Може би Чарлс Холуей ускори крачка. Сам не знаеше.

Но тичайки наравно с момчетата, мъжът на средна възраст се пресегна напред.

В един и същ миг Уил стовари длан, Джим стовари длан, тате стовари длан върху основата на семафора.

Вятърът отнесе възторжените им викове.

После под зоркия взор на луната тримата обърнаха гръб на пущинака и тръгнаха към града.