Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (25)

24.

Пеперудите с тих звън се блъскаха във високата лампа с тенекиен сенник, която се люшкаше забравена над кръстопътя. Долу, на пустата бензиностанция насред селския пущинак звучеше друг звън. В тясната като ковчег телефонна кабина се бяха натъпкали две пребледнели момчета, които се вкопчваха едно в друго при всяко прелитане на прилеп, при всяко минаване на облак пред звездите. Разговаряха с хора, скрити нейде отвъд нощните хълмове.

Уил остави слушалката. Полицаите и линейката бяха на път.

Отначало двамата с Джим се препираха с дрезгав шепот, докато бягаха и се препъваха: трябва да се приберат у дома, да спят, да забравят — не! трябва да хванат някой товарен влак на запад! — не! защото мистър Кугър, ако е оцелял след онова, което му сториха, този стар, този много, много, много стар мъж ще тръгне подир тях по целия свят, докато ги открие и разкъса на парчета! Спориха, трепериха, накрая се озоваха в телефонната кабина и не след дълго видяха как полицейската кола подскача по пътя с виеща сирена, а отзад се задава линейката. Всички мъже надничаха през стъклата към двете момчета, които тракаха със зъби под изпъстрената от пеперудки светлина.

Три минути по-късно те всички крачеха по мрачната алея. Джим вървеше пръв и говореше трескаво:

— Той е жив. Трябва да е жив. Ние не искахме да го направим! Съжаляваме! — Той се вгледа в черните шатри. — Чувате ли? Съжаляваме!

— По-кротко, момче — каза един от полицаите. — Продължавай.

Двамата полицаи в полунощно синьо, двамата санитари като призраци и двете момчета направиха последния завой покрай виенското колело и стигнаха до въртележката.

Джим изстена.

Застинали в бяг, конете тъпчеха с копита нощния въздух. Звездни лъчи искряха по бронзовите пръти. Това бе всичко.

— Няма го…

— Тук беше, кълнем се! — каза Джим. — На сто и петдесет, на двеста години и умираше от това.

— Джим — прекъсна го Уил.

Четиримата мъже се размърдаха смутено.

— Трябва да са го отнесли в някоя шатра.

Уил се запъти настрани. Единият полицай го хвана за лакътя.

— На сто и петдесет години ли каза? — попита той. — Защо не на триста?

— Може и на толкова да е бил! О, Боже. — Джим се завъртя и извика: — Мистър Кугър! Доведохме помощ!

В Шатрата на уродите примигаха светлини. Грамадните знамена отпред тътнеха и плющяха, а електрическите лъчи прозираха през тях. Полицаите се озърнаха нагоре. МИСТЪР СКЕЛЕТ, ПРАШНАТА ВЕЩИЦА, ПРЕМАЗВАЧА, ВЕЗУВИО ПИЕ ЛАВА! — всички те танцуваха меки, едри, всеки изрисуван на отделен флаг.

Джим спря до шумолящия вход на шатрата.

— Мистър Кугър? — подвикна умолително той. — Вие… там ли сте?

Входът на шатрата се размърда като уста и навън лъхна топъл въздух с мирис на лъв.

— Какво? — попита единият полицай.

Джим разчете помръдващия брезент.

— Те казват „Да“. Казват „Влезте“.

Джим прекрачи навътре. Другите го последваха.

С присвити очи се взряха през кръстосаните сенки на стълбовете към високите платформи на уродите и застаналите в очакване там причудливи странници с осакатени лица, кости или умове.

Наблизо на паянтова масичка четирима мъже играеха с оранжеви, тревнозелени и слънчевожълти карти, върху които имаше отпечатани лунни зверове и крилати мъже със слънчеви символи. Ето го Скелета с ръце на кръста — човек би могъл да свири на него като на флейта; ето го мистър Дирижабъл, когото можеш да пробиваш с игла всяка вечер и сутрин отново да го напомпваш; ето го дребосъка, известен като Брадавицата, когото можеш да пратиш като колет на суперизгодна цена; а отстрани още по-невероятна игра на клетките и времето — едно тъй дребно джудже, седнало тъй прегърбено, че лицето му не се виждаше зад картите, стиснати пред него с треперещи, подути от артрит пръсти.

Джуджето! Уил трепна. Нещо в тия ръце! Познато, познато. Къде? Кой? Кога? Но очите му сами се стрелнаха по-нататък.

Там стоеше мосю Гийотен с черно трико, черни дълги чорапи, черна качулка на главата и скръстени на гърдите ръце, изпънат като стълб до своята кръвожадна машина, вдигнала високо под брезентовото небе острието си — алчен нож, целият в проблясъци и метеорно сияние, жадуващ да разцепи пространството. Долу, в прореза за шията, лежеше проснат манекен в очакване на бърза гибел.

Там стоеше Премазвача, цял във въжета и сухожилия, цял в стомана и желязо, готов да хруска кости, да мачка челюсти и да троши подкови.

А ето го и пияча на лава Везувио с опърления език, с обгорелите зъби, зает да подмята нагоре десетки огнени топки, чиято пламтяща верига разтегляше дълги сенки по свода на шатрата.

От околните сепарета още трийсетина уроди гледаха полета на огньовете, докато накрая пиячът на лава се озърна, видя натрапниците и остави вселената си да рухне. Слънцата потънаха в корито с вода.

Надигна се облак па̀ра. Всичко замръзна като в картина.

Уил бързо вдигна очи.

Там, на най-голямата сцена, стоеше мистър Дарк, Илюстрования човек, стиснал в мазолестата си розова ръка игла за татуировки, сякаш се готвеше да зарежда въздушна пушка.

По плътта му прииждаха тълпи от картинки. Разголен до пъпа, той се бодеше с тази машинария, напомняща водно конче, добавяйки върху лявата си длан нова рисунка. Но Уил се вгледа зад него и извика:

— Ето го! Ето го мистър Кугър!

Полицаите и санитарите трепнаха.

Зад мистър Дарк се издигаше електрическият стол.

На този стол седеше един съсипан човек — същият, когото за последен път бяха видели да хъхри, проснат като купчинка смачкани кости и белезникав восък върху строшената въртележка. Сега седеше изправен, подпрян, пристегнат в това устройство, пълно с мощта на мълнията.

— Това е той! Той… умираше.

Мистър Дирижабъл стана на крака.

Скелета се завъртя, висок и изпънат.

Брадавицата скочи като бълха долу в стърготините.

Джуджето пусна картите и завъртя ту безумен, ту идиотски поглед напред, наоколо, нагоре.

Познавам го, помисли си Уил. О, Боже, какво са му сторили!

Търговецът на гръмоотводи!

Той беше. Стегнат, смачкан, смален, сгърчен от някаква ужасяваща сила до размерите на дребно човече, свито като юмрук…

Продавачът на гръмоотводи.

Но в този момент с удивителна бързина се случиха две неща.

Мосю Гийотен се изкашля.

И горе в брезентовото небе ножът на гилотината полетя надолу като пикиращ ястреб. Шепот-съскане-свистене-тътен-рев-бам!

Отсечената глава на манекена се търкулна.

И падайки, заприлича на главата на Уил, на лицето на Уил — унищожени.

Той искаше и не искаше да изтича, да вдигне главата, да види дали е с неговия профил. Но как би дръзнал да стори това? Никога, никога, дори и за милиард години не би посегнал да изпразни онази ракитова кошница.

Случи се второто нещо.

Механикът, който работеше зад нещо средно между телефонна кабина и изправен ковчег със стъкло отпред, пусна една изпъната корда. Някакво колелце прещрака в машинарията под надписа МАДМОАЗЕЛ ТАРО, ПРАШНАТА ВЕЩИЦА. Восъчната женска фигура в стъклената кутия кимна и острият й нос проследи момчетата, докато те водеха мъжете покрай нея. Студената й восъчна ръка плъзна по Праха на съдбата върху лавицата в ковчега. Очите й не виждаха; те бяха зашити с черна вдовишка дантела и черен конец. Беше си най-обикновено восъчно плашило и като я видяха, полицаите се усмихнаха и продължиха напред, усмихнаха се и на мосю Гийотен за представлението, после отминаха, вече бяха започнали да се успокояват и сякаш нямаха нищо против, че толкова късно вечер са ги викнали на весело приключение в света на репетиращи акробати и мрачни магьосници.

— Господа! — Мистър Дарк и неговата тълпа от илюстрации се втурнаха напред по чамовата платформа; под двете му мишници тъмнееха джунгли, около двата му бицепса се виеха египетски усойници. — Добре дошли! Идвате тъкмо навреме! Репетираме всичките си нови номера!

Мистър Дарк размаха ръка и странни чудовища разтвориха зъбати челюсти по гърдите му; приличаше на циклоп с едно-единствено идиотски присвито око вместо пъп, което примигваше при всяка негова крачка.

Господи, помисли си Уил, той ли води тая тълпа със себе си, или тълпата го дърпа за кожата?

Уил усети как от всички скърцащи платформи, от безмълвните стърготини уродите се обръщат и заедно с полицаите и санитарите отправят омаяни погледи към тази илюстрована навалица, която с едно събирателно движение завладя и изпълни околния въздух и брезентовото небе с беззвучни викове за внимание.

Една част от татуираното с отровно жило население заговори. Беше устата на мистър Дарк над тази калиграфична експлозия, тази железопътна катастрофа на чудовища, гъмжащи по запотената му кожа. Мистър Дарк изтръгна от гърдите си звуци на орган. Личните му електрически, синьо-зелени поданици потрепериха, както потрепериха и истинските уроди върху посипания със стърготини под на шатрата; а Джим и Уил, чувайки звука с мозъка на костите си, също потрепериха и се почувстваха по-уродливи от уродите.

— Господа! Момчета! Току-що привършихме подготовката на новия номер! Вие ще го видите първи! — провикна се мистър Дарк.

Първият полицай с небрежно отпусната ръка върху кобура вдигна присвити очи към необятното стълпотворение от зверове и същества.

— Това момче каза…

— Каза?! — Илюстрования човек избухна в дрезгав смях. Стреснатите уроди панически заподскачаха, после се успокоиха, когато собственикът на панаира продължи съвършено спокойно, галейки и укротявайки илюстрациите си, което някак укроти и уродите. — Каза? Но какво е видяло? Момчетата вечно се плашат на панаирджийските представления, нали? Бягат като зайци, когато уродът изскача на сцената. Но тази вечер, особено тази вечер!

Полицаите погледнаха покрай него към жалката фигура от смачкан картон и парцали, стегната в електрическия стол.

— Кой е този?

— Той ли? — Уил видя как сред димните облаци в очите на мистър Дарк припламна огън и как той веднага го изгаси. — Това е новата ни атракция. Мистър Електрико.

— Не! Погледнете стареца! Вижте го! — изкрещя Уил.

Полицаите се обърнаха, изненадани от демонския му крясък.

— Не виждате ли? — настоя Уил. — Той е мъртъв! Само ремъците го държат!

Санитарите вдигнаха очи към грамадната зимна снежинка, захвърлена в черния стол и задържана от него.

О, божичко, помисли Уил, ние си въобразявахме, че ще е съвсем просто. Старецът мистър Кугър умира, затова ние довеждаме доктори да го спасят и може би той ни прощава, може би панаирът вече не ни мисли злото и ни пуска да си вървим. Но сега стана това, а какво ли още ни чака? Той е мъртъв! Късно е! Всички ни мразят!

И Уил стоеше сред другите, усещайки как студеният въздух полъхва откъм изровената мумия, откъм студената уста и студените очи, заключени в замръзнали клепачи. В замръзналите ноздри не трепваше нито един бял косъм. Под провисналата риза ребрата на мистър Кугър бяха застинали като камък, а зъбите под глинените му устни бяха студени като сух лед. Изкараш ли го навън по пладне, ще се обгърне в бяла мъгла.

Санитарите се спогледаха. Кимнаха.

Виждайки това, полицаите направиха крачка напред.

— Господа!

Ръката на мистър Дарк плъзна като тарантула по медното електрическо табло.

— Сега сто хиляди волта ще изгорят тялото на мистър Електрико!

— Не, не му позволявайте! — викна Уил.

Полицаите направиха още една крачка. Санитарите отвориха уста да проговорят. Мистър Дарк хвърли бърз въпросителен поглед към Джим. Джим извика:

— Не! Всичко е наред!

— Джим!

— Да, Уил, наред е!

— Отдръпнете се! — Паякът се вкопчи в ръчката на превключвателя. — Този човек е в транс! Като част от новата ни атракция аз го хипнотизирах! Може да пострада сериозно, ако внезапно го изтръгнете от това състояние!

Санитарите не проговориха. Полицаите спряха.

— Сто хиляди волта! И все пак той ще остане жив, със запазен разсъдък и здраво тяло!

— Не!

Единият полицай сграбчи Уил.

Илюстрования човек и всички трескаво разпънати върху него хора и зверове сграбчиха и блъснаха ръчката.

Светлините в шатрата помръкнаха.

Полицаи, санитари, момчета подскочиха и настръхнаха.

Ала сега в бързо обгърналия ги среднощен мрак електрическият стол се превърна в огнище и върху него старецът пламтеше като синьо есенно дърво.

Полицаите отскочиха назад, санитарите се приведоха напред, приведоха се и уродите със син пламък в очите.

С прилепнала върху превключвателя ръка, Илюстрования човек гледаше стария, престарял мъж.

Да, старецът беше мъртъв като кремък, но го обгръщаше живо електричество. То се роеше по студените раковини на ушите му, припламваше в ноздрите му, дълбоки като изоставени кладенци. То разпращаше сини змиорки от енергия по пръстите, сгърчени като богомолки, и по сухите колене на скакалец.

Устните на Илюстрования човек се разтвориха широко, може би той крещеше, но никой не го чу сред оглушителния пукот, рев, грохот и съсък на силата, дебнеща в него, около него, над него, под него и пленилия го стол. Оживей! — крещеше бученето. Оживей! — крещяха бушуващите цветове и светлини. Оживей! — крещеше устата на мистър Дарк, но не я чуваше никой, само Джим четеше по устните, четеше с гръмотевична сила в ума си… и Уил също. Оживей! — някаква могъща воля заповядваше на стареца да живее, да се задейства, да затиктака, да събере жизнени сокове, слюнка, да размрази духа, да разтопи восъка, душата…

— Той е мъртъв!

Но никой не чуваше Уил, колкото и да се бореше с гръмотевичния грохот.

Жив! Устните на мистър Дарк близваха и предвкусваха. Жив. Оживей. Той тласна ръчката до предел. Живей, живей! Нейде отзад генераторите запротестираха, ревнаха, изпищяха, застенаха със зверска енергия. Светлината стана зелена като бирена бутилка. Мъртъв, мъртъв, помисли си Уил. Но жив, жив! — крещяха машините, крещяха пламъците и огънят, крещяха тълпите от бледи зверове по илюстрованата плът.

Косата на стареца щръкна сред струйки лютив пушек. Искри излетяха от пръстите му, посипаха тлеещ дъжд по чамовите дъски. Зеленикаво блещукане сновеше под мъртвите му клепачи.

Илюстрования човек яростно се приведе над старата, прастара, мъртва, съвсем мъртва твар; горделивите му зверове се къпеха в пот, десницата му властно блъскаше въздуха: Живей, живей.

И старецът оживя.

Уил закрещя до прегракване.

И никой не чу.

Защото съвсем бавно, сякаш разбуден от гръмотевица, сякаш електрическият огън беше нова зора, единият мъртъв клепач се разтвори съвсем бавно.

Уродите зяпнаха.

Нейде безкрайно далече в бурята Джим също крещеше, защото Уил здраво стискаше лакътя му и усещаше как крясъкът се лее през костите, докато устните на стареца се разтвориха и ужасяващи ситни мълнии прелитаха на зиг-заг между тях и редките зъби.

Илюстрования човек изключи енергията и генераторите замряха с вой. После се завъртя, падна на колене и протегна ръка.

Далече горе на платформата нещо потрепна под ризата на стареца едва доловимо, като есенен лист.

Уродите ахнаха.

Старият, престарял мъж въздъхна.

Да, помисли си Уил, те дишат вместо него, помагат му, карат го да живее.

Вдишване, издишване, вдишване, издишване… ала всичко приличаше на някакво представление. Какво можеше да каже или да стори?

— … Дробовете тъй… тъй… тъй… — прошепна някой.

Прашната вещица в стъклената кутия?

Вдишване. Уродите си поеха дъх. Издишване. Раменете им се отпуснаха.

Устните на стареца затрепериха.

— Пулс… едно… две… тъй… тъй…

Пак ли Вещицата? Уил не смееше да погледне.

Върху гърлото на стареца една вена трептеше като пружинка на часовник.

Съвсем бавно дясното око на стареца се разтвори докрай, втренчено и изцъклено като строшен фотоапарат. Беше като да надникнеш през дупка в пространството — безкрайна бездна. Старецът се затопляше.

Момчетата долу изстиваха.

Сега старото и изпълнено със страховита кошмарна мъдрост око бе тъй широко, тъй дълбоко и тъй живо само по себе си сред лицето от натрошен порцелан, че някъде от дъното му злият племенник надникна навън към уродите, санитарите, полицаите и…

Уил.

Уил видя себе си, видя Джим, две малки картинки, застинали в отражение върху това самотно око. Ако старецът мигнеше, двата образа щяха да бъдат смазани от клепача му!

Коленичилият Илюстрован човек най-сетне се завъртя и озари всички с усмивката си.

— Господа, момчета, това наистина е човек, който живее с мълниите!

Вторият полицай се разсмя и движението свали ръката му от кобура.

Уил лекичко запристъпва надясно.

Слузестото старческо око го следваше, засмукваше го с пустотата си,

Уил се отдръпна наляво.

Старческият взор го гонеше като храчка, а студените устни се разтвориха широко, за да оформят, да преоформят кънтящо, трепетно ахване. Нейде от дълбините старецът метна гласа си и той заподскача отвътре по влажните каменни стени на тялото, докато най-сетне се отрони от устата.

— … Добре дошли… мммммммм…

Думата се търкулна обратно навътре.

— Добре дошшш… шшшш…

Полицаите се спогледаха с еднакви усмивки.

— Не! — извика внезапно Уил. — Това не е представление! Той беше мъртъв! Ако спрете тока, пак ще умре!…

Уил запуши устата си с длан.

О, Боже, помисли си той, какво правя? Искам да е жив, за да ни прости, да ни остави на мира! Но, Господи, още повече ми се иска да бъде мъртъв. Искам всички да са мъртви, плашат ме толкова много, че в стомаха ми сякаш подскачат котки!

— Извинявайте… — прошепна той.

— Не се извинявай! — извика мистър Дарк.

Уродите се размърдаха, запримигваха, взряха се. Какво да очакват от статуята в студения цвърчащ стол? Единственото око на стария, престарял мъж отново залепна. Устата хлътна като мехур от жълта кал в серен извор.

Свирепо ухилен, Илюстрования човек тласна ръчката една степен по-нагоре. Пъхна стоманен меч в старческата ръка, отпусната като ръкавица.

Поток електричество бликна от грапавата четина по брадясалите старчески бузи. Онова дълбоко око се разтвори светкавично като дупка от куршум. То алчно намери Уил и погълна образа му. Устните засъскаха, забълбукаха:

— Азсс… видяххх… момчетата… да сссе… вмъкват… в шшшатрата… в шшш…

Съсухрените мехове се напълниха пак, сетне блатният въздух с глухи стонове излетя от цепнатините им:

— … Ние… репетирахххме… затова решиххх… да изиграя… номер… да се пресссторя… на мъртъв…

Нова пауза, за да отпие кислород като бира, електричество като вино.

— … Паднаххх… всссе едно… че… умирам… Момчетата с писссъци… избягаха!

Старецът извличаше сричка след сричка.

— Ха. — Пауза. — Ха. — Пауза. — Ха.

Електричеството запои съскащите устни.

Илюстрования човек тихичко се изкашля.

— Този фокус изморява мистър Електрико…

Единият полицай трепна.

— О, разбира се. Извинявайте. — Той докосна фуражката си. — Чудесно представление.

— Чудесно — повтори единият санитар.

Уил бързо се завъртя да види как изглежда устата на санитаря, докато изрича това, но Джим я закриваше.

— Момчета! Дузина безплатни билети! — Мистър Дарк протегна ръка. — Заповядайте!

Джим и Уил не помръднаха.

— Е? — рече единият полицай.

Уил покорно посегна към билетите с цвят на пламък, но спря, когато мистър Дарк каза:

— Имената ви?

Полицаите си намигнаха.

— Кажете му, момчета.

— Саймън — каза Джим. — Саймън Смит.

Пръстите на мистър Дарк се стегнаха около билетите.

— Оливър — каза Уил. — Оливър Браун.

Илюстрования човек мощно си пое дъх. Всички уроди вдишаха! Мощната дружна въздишка сякаш разклати и мистър Електрико. Мечът му трепна. Върхът се стрелна да жилне с искри рамото на Уил, после изцвърча към Джим с малки синьо-зелени експлозии. Мълния удари рамото на Джим.

Полицаите се разсмяха.

Широко разтвореното самотно око на стареца лумна.

— Кръшшштавам ви… глупци и безззумци… кръщавам ви… мистър Болнав и мистър Бледен!…

Мистър Електрико замълча. Мечът потупа раменете им.

— Къссс… жжжалък живот… и за двама ви!

После процепът на устата му се затвори, възпаленото око пак залепна. Той задържа дъха си в дълбоките мрачни подземия и остави простичките искри да кипнат из кръвта му като черно шампанско.

— Билетите — прошепна мистър Дарк. — Безплатно возене. Безплатно возене. Елате, когато искате. Заповядайте пак. Заповядайте пак.

Джим грабна, Уил грабна билетите.

Подскочиха и хукнаха навън.

Полицаите се усмихнаха, помахаха с ръце и ги последваха, без да бързат.

Санитарите тръгнаха подир тях като призраци в белите си престилки. Не се усмихваха.

Завариха момчетата сгушени върху задната седалка на полицейската кола.

Изглеждаше, че много искат да се приберат у дома.