Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (18)

17.

Дълго стояха над грамадната кожена чанта.

Уил я подритна почти плахо. Тя издаде звук на железни разстроени вътрешности.

— Я — каза Уил. — Ами че това е на продавача на гръмоотводи.

Джим пъхна ръка в кожената уста и повдигна метален прът, обсипан с химери и китайски дракони, с щръкнали зъби, изпъкнали очи и мъховозелени брони, с кръстове и полумесеци; сякаш всички символи на света, създадени да опазват хората, бяха събрани тук и дърпаха надолу момчешките ръце със странна тежест и още по-странен смисъл.

— Бурята така и не дойде. Но той си отиде.

— Къде? И защо е оставил чантата?

Двамата погледнаха към панаира, където здрачът прихлупваше брезентовите грамади. Звучаха клаксони на уморени хора, бързащи да се приберат у дома. Момчета с раздрънкани велосипеди подсвиркваха на кучетата си да ги последват. Скоро нощта щеше да завладее централната алея, а сенките да плъзнат нагоре по виенското колело, за да забулят звездите.

— Хората — каза Джим — не захвърлят току-така целия си живот. Това е всичко, което притежаваше онзи старец. Нещо важно — Джим издиша мек огън — го е накарало да забрави. Затова просто е тръгнал и е зарязал чантата тук.

— Какво? Кое е толкова важно, та да забравиш всичко?

— Ами… — Джим любопитно огледа приятеля си и здрачът попи в лицето му — … никой не може да ти каже. Сам го разбираш. Загадки и загадки. Търговецът на бури. Чантата на търговеца на бури. Ако не погледнем сега, едва ли някога ще узнаем.

— Джим, след десет минути…

— Знам! Ще е тъмно. Всички ще са си у дома за вечеря. Само ние двамата. Но няма ли да е чудесно? Само ние! Ето, връщаме се!

Минавайки покрай Огледалния лабиринт, те зърнаха как две армии — милиард Джимовци, милиард Уиловци — се сблъскват, разтапят се и изчезват. И също като тези две армии бе изчезнала тълпата реални хора.

Момчетата стояха сами сред бивака на здрача и си мислеха как всички други момчета в града сядат на топла вечеря в ярко осветени стаи.