Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (22)

21.

На уличката зад къщата имаше грамаден старинен тротоар от чамови дъски. Имаше го откакто се помнеше Уил, откакто нехайната цивилизация бе започнала да излива корави и скучни бетонни тротоари. Неговият дядо — сантиментален и буен мъж, който никога не отстъпваше без свирепа борба — бе взел присърце тази изчезваща забележителност и заедно с десетина помощници бе пренесъл цели дванайсет метра от тротоара в задната уличка, където дъските лежаха година подир година като скелет на някакво незнайно чудовище, избеляваха от жаркото слънце и обилно гниеха от дъждовете.

Градският часовник удари десет.

Проснат в леглото, Уил осъзна, че си мисли за този огромен дар на дядо от отминали времена. Чакаше да чуе как тротоарът ще проговори. На какъв език? Е, това е дълга история…

Никога не се е чуло и видяло момчетата да отидат направо до вратата, да позвънят и да повикат приятелите си. Те предпочитат да мятат буци пръст по стените, жълъди по керемидите или да пращат тайнствени бележки с хвърчила, закачени за рамките на тавански прозорци.

Така беше и с Джим и Уил.

Късно нощем, ако трябваше да се прескачат гробове или да се пускат умрели котки в хорските комини, едното или другото момче се измъкваше навън под лунните лъчи и танцуваше като върху ксилофон по глухо кънтящия музикален тротоар.

С годините те наистина настроиха тротоара — ту откъртваха дъската „ла“ и я заковаваха другаде, ту вадеха дъската „фа“ и пак я връщаха на място, докато накрая тротоарът стана мелодичен дотолкова, доколкото можеха да го направят времето и два чифта упорити ръце.

По изсвирената мелодия можеше да познаеш какво приключение предстои тази нощ. Ако Уил чуеше Джим да изтропа седем-осем такта от „Далече надолу по река Суони“, измъкваше се навън и знаеше, че по реката са плъзнали лунни пътеки, водещи към речните пещери. Ако Джим чуеше Уил да подскача по дъските като попарен териер и мелодията смътно напомняше „На поход през Джорджия“, значи извън града сливите, прасковите или ябълките бяха узрели и можеха да се натъпчат до пръсване.

Затова тази нощ Уил чакаше със затаен дъх някоя мелодия да го повика.

Каква ли мелодия щеше да изсвири Джим, за да представи панаира, мис Фоли, мистър Кугър и/или злия племенник?

Десет и петнайсет. Десет и половина.

На Уил никак не му допадаше, че Джим си седи в стаята и мисли… за какво? За Огледалния лабиринт? Какво бе видял там? И след като го бе видял, какво планираше?

Не го свърташе на място.

А още по-малко му допадаше да мисли за Джим без баща между него и панаирджийските шатри, и всичко спотаено из мрака в ливадите. И с майка, която тъй силно го иска до себе си, че просто трябва да се махне, да излезе, да вдиша волния нощен въздух, да опознае волните нощни води, бягащи към необятни волни морета.

Джим, помисли си той. Изсвири музиката!

И в десет и трийсет и пет тя прозвуча.

Той чу или му се стори, че чува как под звездната светлина Джим подскача високо и се приземява пружиниращо като котка върху грамадния ксилофон. А мелодията! Наистина ли напомняше преобърнатата погребална жалба на калиопата?!!

За да се увери, Уил посегна да отвори прозореца. Но изведнъж отсреща прозорецът на Джим тихичко се разтвори.

Значи не беше долу на дъските! Просто страстното желание на Уил бе сътворило мелодията! Уил понечи да прошепне, но млъкна.

Защото Джим, без да каже и дума, се плъзна надолу по водосточната тръба.

Джим, помисли си Уил.

Долу на моравата Джим настръхна, сякаш бе чул името си.

Нали няма да тръгнеш без мен, Джим?

Джим бързо хвърли поглед нагоре.

По нищо не пролича да е забелязал Уил.

Джим, помисли си Уил, ние все още сме приятели, усещаме миризми, които никой друг не усеща, чуваме неща, които никой друг не чува, имаме една кръв, тичаме по един и същ път. Сега за пръв път ти се измъкваш! Зарязваш ме!

Но алеята беше пуста.

Един саламандър се стрелна край живия плет, натам изчезна и Джим.

Уил изскочи през прозореца, спусна се по решетката за цветята, преди да си помисли: Аз съм сам. Ако изпусна Джим, за пръв път ще бъда сам в нощта. И къде отивам? Където отива Джим.

Господи, нека не изоставам!

Джим се носеше като черен бухал подир мишка. Уил препускаше като обезоръжен ловец подир бухала. Сенките им пробягваха като хвърчила по октомврийските морави.

А когато спряха…

Пред тях беше къщата на мис Фоли.