Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (51)

50.

Джим Найтшейд, който бе изскочил през задната врата на лабиринта и бягаше напосоки през панаира, внезапно спря.

Илюстрования човек, който тичаше някъде между черните шатри, също спря.

Джуджето застина.

Скелета се обърна.

Всички бяха чули.

Не, не звука, който издаде Чарлс Холуей.

А страховитите звуци, които последваха.

Първо едно огледало, после второ огледало, след това пауза, после трето огледало, и четвърто, и още едно, и още едно, и пак още едно — като падащи плочки за домино те забулваха своя свиреп взор със стремглаво растящи паяжини, сетне рухваха с тих звън и остър пукот.

Само преди миг тук беше невероятният лабиринт от стъкло, който сгъваше, прегъваше и пак сгъваше образите, сплескани в книга от светлина. В следващия миг всичко се разхвърча като метеорен рояк.

Илюстрования човек спря, вслуша се, опипа очите си, сякаш очакваше от звука да се разпукат като кристал на ситни, остри парченца.

Сякаш Чарлс Холуей, станал отново хорист в някаква странна църква на подземните демони, бе изпял най-красивата, най-високата, най-радостната нота в своя живот, която изпървом изтръска сребристия прах от гърба на огледалата, после изтръска образите от стъклените лица и накрая разтроши самото стъкло. Десет, сто, хиляда огледала се ръсеха към земята като прекрасен снеговалеж в лунна нощ, а заедно с тях чезнеха състарените образи на Чарлс Холуей.

И всичко това заради звука, който бе освободил да излети от дробовете му през гърлото и устата.

Всичко това защото най-сетне прие всичко, прие панаира, хълмовете отвъд него, хората из хълмовете, Джим, Уил, и най-вече себе си и целия живот, и след като прие, за втори път тази вечер отметна глава и изля съгласието си в звук.

И гледай ти! Също както някога тръбите са повалили стените на Йерихон, огледалата прогониха своите призраци и Чарлс Холуей извика от облекчение. Той отдръпна длани от лицето си. Свежите звездни лъчи и гаснещото сияние на панаира нахлуха да го освободят. Отразените мъртъвци бяха изчезнали, погребани под звънката лавина, под стъкления прибой край нозете му.

— Светлини… светлини!

Далечният глас прогони топлината.

Илюстрования човек се опомни и потъна сред шатрите.

Тълпата беше изчезнала.

— Тате, какво правиш?

Клечката опари пръстите на Уил и той я изтърва, но вече можеше да различи в мътната светлина как тате разгребва купищата огледално стъкло и се отправя отново към празното място, където някога бе стоял изчезналият лабиринт.

— Джим?

Една врата зееше отворена. Бледите, гаснещи светлини на панаира проникваха през нея, за да им покажат восъчните фигури на убийци и жертви.

Джим не седеше сред тях.

— Джим!

Те се вгледаха в отворената врата, през която Джим бе избягал, за да потъне в рояците нощ между черните шатри.

Последната електрическа крушка изгасна.

— Вече никога няма да го намерим — каза Уил.

— Ще го намерим — изрече баща му в тъмното.

Къде? — помисли си Уил и трепна.

Далече в края на алеята запъхтя въртележка. Калиопата засвири с мъчително усилие.

Там, помисли си Уил. Само там може да бъде нашият веселяк Джим, при музиката. Бас държа, че още пази в джоба си безплатния билет! О, проклет да е Джим, проклет да е, проклет! — възкликна той и веднага си помисли: Не! Не е твоя работа да говориш така! Той вече е прокълнат или малко му остава! Но как да го намерим в тъмното, без кибрит, без фенерчета, като сме само двама, а те толкова много и сме съвсем сами на тяхна територия?

— Как… — изрече на глас Уил.

Но баща му отвърна:

— Ето.

Каза го съвсем тихо. С благодарност.

И Уил прекрачи към вратата, която вече беше по-светла.

Луната! Слава Богу!

Тя изгряваше иззад хълмовете.

— Полицията?…

— Няма време. Разполагаме с броени минути. Трябва да се погрижим за трима души…

— Уродите!

— Трима души, Уил. Първо Джим, после мистър Кугър, който се пържи на електрическия стол. На трето място мистър Дарк и цялата менажерия по кожата му. Да спасим единия, да сритаме другите двама в ада и да се махаме. Мисля, че тогава и уродите ще се разотидат. Готов ли си, Уил?

Уил огледа вратата, шатрите, мрака, небето, в което се разгаряше нова светлина.

— Бог да благослови луната.

Хванати здраво ръка за ръка, те излязоха през вратата.

Сякаш за да ги приветства, вятърът мощно размаха брезента на шатрите като прокажени криле на праисторически летящи чудовища.