Включено в книгата
Оригинално заглавие
Glory Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 22 гласа)
Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

РОБЪРТ ХАЙНЛАЙН

ПЪТЯТ НА СЛАВАТА

Английска, I издание

 

Превод Георги Стоянов

Редактор Балчо Балчев

Коректор Белчо Цанев

Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 18

ИК „БАРД“ — ООД, София, ул. „Княз Борис I“ 60 А, тел. 52 01 95

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994


Глава първа

Зная едно място, където няма смог, нито има проблеми с паркирането, не съществува демографски взрив… нито студена война, няма водородни бомби, няма платени телевизионни реклами… няма конференции на високо равнище, няма чужда помощ, няма неплатени данъци… нито данък общ доход. Климатът е такъв, за какъвто претендират във Флорида и Калифорния (но какъвто нямат), земята е прелестна, хората са дружелюбни и гостоприемни, жените са красиви и проявяват невероятна готовност.

Бих могъл да се върна там. Бих могъл…

Беше предизборна година, през която ни засипваха с обичайните популистки лозунги: „Онова, което ще направи той, аз ще го направя по-добре“. Бях двайсет и една годишен и не знаех за коя партия да гласувам.

Вместо да гласувам, телефонирах в наборната комисия и поисках да ми изпратят повиквателна.

Съпротивлявах се на военната повинност по начина, по който омарът се съпротивлява на кипящата вода: това може да е звездният му час, но изборът не е негов. И все пак аз обичам страната си. Да, наистина я обичам, въпреки че в училище ни надуваха главите, че патриотизмът вече е архаизъм. Един от моите прапрадядовци беше загинал при Гетсбург[1], а баща ми е участвувал в онзи дълъг поход от Инчон[2], поради което ми беше трудно да възприема тази нова антипатриотична идея. Ревностно я отричах… докато не ми лепнаха „слаб“ по обществени науки, след което престанах да споря и така успях да избутам курса.

Ала не си промених мнението само и само да се докарам пред онези учители, които бъкел не разбираха от военна музика.

Вие от моето поколение ли сте? Ако не сте, запитвали ли сте се, как се случи така, че сме толкова объркани? И не ни ли считате за „малолетни правонарушители“?

Бих могъл да напиша книга, братлета! Ще отбележа само един основен факт: след като години наред си правил всичко, за да изтриеш от съзнанието на едно момче патриотизма, не очаквай то да се зарадва, когато получи известие: „ЧЕСТИТО! С настоящето ви съобщаваме, че сте одобрен за встъпване в редовете на Въоръжените сили на Съединените щати…“

Говорят за „загубено поколение“! Чел съм за носителите № 1 на следвоенния джазов дух — Фитцджералд и Хемингуей и така нататък — и ме поразява факта, че единственото, от което всички са се тревожели тогава, е било съдържанието на метилов алкохол в контрабандните напитки. Те са били галеници на съдбата… и за какво толкова са пискали?

Вярно че по-късно щяха да дойдат Хитлер и депресията. Но те не са го знаели. Затова пък ние си имахме Хрушчов и водородната бомба и, разбира се, го знаехме.

Ние обаче не бяхме „загубено поколение“. Бяхме нещо по-лошо; бяхме „спасено поколение“. Никакви битници. Мошениците сред нас никога не са достигали повече от няколко стотин на няколко милиона. О, ние говорехме за джайв[3] и слушахме стерилна стерео музика, оспорвахме класацията на Плейбой за джазовите изпълнители, но не се отнасяхме към всичко това толкова сериозно, колкото си заслужаваше. Ние четяхме Селинджър и Керуак, служехме си с език, който шокираше родителите ни и се обличахме (само понякога) като битници. Но не смятахме, че барабаните бонго[4] и една брада могат да се сравняват с добра банкова сметка. Не, не бяхме бунтари. Бяхме конформисти като армейски глисти. „Сигурност“ беше нашият скрит девиз.

Повечето ни девизи бяха неизказани, но въпреки това ние ги следвахме така неотклонно, както новороденото пате се стреми към водата. „Не се бий в градската зала.“ „Вземи го, докато още си струва да се вземе.“ „Не се оставяй да те хванат.“ Все възвишени цели, велики морални ценности, обединени от основния девиз: „Сигурност“. Непрекъснатото преуспяване (принос на моето поколение към американската мечта) беше основано на сигурността; тя правеше съботната вечер по-малко скучна. Ако си достатъчно амбициозен и непрекъснато преуспяваш, ще успееш да елиминираш конкуренцията. Ала и ние си имахме своите амбиции. Йес, сър! Да се изплъзнеш от наборната комисия и да завършиш колеж. Да се ожениш, да направиш дете на жена си и с помощта на двете фамилии да запазиш статуквото си на студент, който не подлежи на задължителна военна служба. Да се наредиш на някоя служба, която се цени високо от наборната комисия, например във фирма за производство на ракети. Още по-добре ще е, ако защитиш дисертация, стига родителите ти да могат да ти осигурят необходимата издръжка. После да направиш още едно дете и вече да си абсолютно сигурен, че никога няма да попаднеш в наборните списъци. Освен това докторската степен е нещо като синдикална карта за повишение, за по-добро заплащане, за по-голяма пенсия. След бременната съпруга и състоятелните родители най-голяма сигурност дава категорията „непригоден 4-та степен“. В това отношение много добра работа вършат спуканите тъпанчета, но най-добра си остава алергията. Един мой съсед имаше ужасна астма, която продължи до двадесет и шестия му рожден ден. Честна дума — човекът си беше алергичен към наборни комисии. Едно друго решение беше да убедиш армейския психиатър че си по-подходящ за Държавния департамент, отколкото за армията. Повече от половината от моето поколение бяха „негодни за военна служба“.

Това не ме изненадва. Виждал съм една стара картина, изобразяваща хора, пътуващи с шейна през гъста гора, преследвани от глутница вълци. От време на време хората от шейната хващат някой по-слаб от групата и го хвърлят на вълците. Точно това представлява и военната служба — няма значение дали ще я наричате „военна повинност“, дали ще я украсявате с организации за развлечение на военнослужещите и „пенсии за ветераните“… по същество тя си остава хвърляне на дребни рибки на вълците, докато шефовете продължават целенасочено да се стремят към печеленето на пари… за гараж с три коли, плувен басейн и привилегии при пенсиониране, гарантиращи им сигурност и защита.

Аз не съм по-голям моралист от теб, самият аз също се стремях към такъв гараж с три коли.

Моите родители обаче не можеха да ме издържат да завърша колеж. Пастрокът беше уорънт-офицер[5] от Военновъздушните сили и със заплатата си едва успяваше да ни изхрани и да купи обувки на собствените си деца. Когато беше прехвърлен в Германия, точно тогава бях в предпоследния клас на гимназията, бях поканен да се пренеса при сестрата на баща ми и нейния мъж. Двамата с пастрока ми се почувствахме облекчени.

Там не бях по-добре финансово, тъй като моят чичо издържаше първата си съпруга — в съответствие със законодателството в Калифорния, което третираше чичо ми точно както законодателството в щата Алабама отпреди Гражданската война третираше селскостопанските работници. Но аз получавах 35 долара месечно като „оцелял близък на издръжка на починал ветеран“. (Не „сирак от войната“, което е друг казус и се обезпечава по-добре). Майка ми беше сигурна, че баща ми е починал от раните си, но администрацията на ветераните беше на друго мнение, така че аз бях просто „оцелял близък на издръжка“.

Тридесет и пет долара месечно не можеха да запушат пробитата от мен дупка в семейния бюджет на чичо ми, така че от само себе си се разбираше, че когато завърша, ще трябва сам да се издържам. Най-простият начин беше да постъпя на задължителна военна служба… Но моят план беше друг. Играех добре футбол и през последната година в гимназията завърших спортния сезон в „Калифорния синтръл валей“ с репутацията на бърз играч със счупен нос. Следващата есен постъпих в местния щатски колеж на длъжност „метач на гимназията“.

Месечната ми заплата беше с 10 долара повече от онази пенсия, плюс учебната такса.

Не можех да му видя края, но планът ми беше ясен: да се държа със зъби и нокти и да завърша инженерство. Да се отърва от военната служба и да избягна брака. След завършване да заема такава служба, която да Ме отърве от „военната повинност“. Да спестя пари и да завърша право, защото, когато бях в Хоумстед, Флорида, един учител обясни, че докато инженерите правят пари, големите пари и шефските места се падат на юристите. Ето защо се канех да изпълня плана си. Йес, сър! Да бъда като герой на Хорацио Алжер. Исках още в началото да запиша право, но в колежа нямаше такава специалност.

В края на сезона, като студент второкурсник, футболът престана да бъде между фаворизираните спортове. Отборът ни завърши сезона отлично — без нито една победа. „Светкавицата“ Гордън (това съм аз… в спортните афиши) е на първо място по пробягано разстояние и точки. Въпреки това и треньорът, и аз останахме без работа. О, аз „метях гимназията“ през останалата част на тази година на баскетбола, фехтовката и леката атлетика. Но колежаниньт, който сформираше отбора, не се интересуваше от баскетболист, висок само шест фута и един инч[6]. Лятото прекарах с дръжката на метлата, като се опитвах да се наредя на друго място. Тогава навърших двадесет и първата си година, поради което ми спряха пенсията от 35 долара на месец. Малко след Празника на труда се оказах на изходни позиции, т.е. обадих се но телефона на наборната комисия.

Смятах да изкарам една година във Военновъздушните сили, след което да постъпя с предимство в Академията на Военновъздушните сили и вместо богаташ да стана известен астронавт. Взеха ме обаче в сухопътната армия. Е, всички не могат да бъдат астронавти. За военновъздушните сили има квота или нещо такова. В армията постъпих толкова набързо, че не успях дори да си приготвя нещата.

Реших да стана най-добрия писар на армейски свещеник в САЩ. Постарах се да изтъкна умението си да пиша на машина. Дните ми във Форт Карсън бяха запълнени с машинопис, а вечерите посвещавах на училището.

По въпроса нямам какво друго да кажа.

Били ли сте някога в Югоизточна Азия? Пред нея Флорида е суха като пустиня. Където и да стъпиш джвака. Вместо трактори там се използват водни биволи. Храстите са пълни с насекоми и туземци, които гледат да те прецакат. За нас това не беше война… дори не беше „полицейска акция“. Ние бяхме „военни съветници“. Но един военен съветник, мъртъв от четири дни, мирише по същия начин, както и един труп в една истинска война.

Бях произведен в ефрейтор. Седем пъти бях произвеждан. И всеки път в ефрейтор. Не съм имал правилно отношение към военната служба. Така казваше ротният ми командир. Баща ми беше служил във флота, а пастрокът ми във военновъздушните сили; моите единствени армейски амбиции бяха да бъда писар на свещеника. Не обичах армията. Ротният ми командир също не я обичаше; той беше единственият лейтенант, който не беше произведен в капитан, и винаги, когато изпадаше в мрачно настроение, аз загубвах нашивките си.

Последния път това стана, когато му казах, че ще пиша до моя конгресмен, за да разбере защо единствено аз в цяла Югоизточна Азия трябваше да се уволня при навършване на възраст, а не поради изтекъл срок на служба… и това така го подлуди, че той не само ми скъса нашивките, ами излезе извън укритието, стана герой, а после загина. Ето така аз получих този белег върху счупения си нос и тъй като също бях герой, трябваше да получа и медал за храброст, само че нямаше кой да ме предложи.

Докато се възстановявах, решиха да ме върнат у дома.

В книгата си „Борба за слагане край на войната“ майор Ян Хей описва структурата на военните организации. Независимо от организационното щатно разписание всички военни бюрокрации се състоят от следните управления: „Изненади“, „Шеги“ и „Настойници“. Повечето въпроси се обработват от първите две, докато третото е много малко; това управление се състои от една възрастна дама, най-често в отпуск по болест.

Когато е зад бюрото си, тя понякога оставя иглите за плетене, хваща се за първото име, което попадне пред погледа й, и прави нещо добро. Вие видяхте как на два пъти бях измамен от управленията „Изненади“ и „Шеги“. Този път редник първи клас Гордън попадна в полезрението на управление „Настойници“.

Ето така… Когато разбрах, че ще се върна у дома веднага щом зарасне раната на лицето ми (малкият жълт брат не беше стерилизирал ножа си), аз подадох молба да бъда уволнен във Висбаден, където се намираше семейството ми, а не в Калифорния, както беше по документи. Не се сърдя на малкия жълт брат; той въобще нямаше намерение да ме остави жив… и сигурно щеше да успее, ако по-напред не беше убил ротния ми командир, а след това трябваше много бързо да се справи и с мен. Аз също не бях стерилизирал щика си, но той не се оплака, а само въздъхна и предаде Богу дух като разпрана кукла, от която изтичат дървените трици. Бях му благодарен. Той не само завъртя рулетката така, че бях уволнен, но ми внуши и една голяма идея.

Той и хирургът в болницата… Човек не може да заеме свястна работа без научна титла, така както не може да стане зидар, ако не е син или поне племенник на някой от този бранш. Но има титли и титли. Сър Исак Нютон, с научна титла от такъв скапан колеж като моя, сигурно щеше да слугува на Джо Тъмбфингърс[7] — ако същият имаше диплома от някой европейски университет.

Защо да не защитя в Хайделберг? Имах намерение да се издържам с парите, които щях да получа от армията; бях си го намислил още навремето, когато се обадих в наборната комисия.

Според майка ми в Германия всичко било по-евтино. Може би парите щяха да ми стигнат да защитя докторат. Herr[8] доктор Гордън mit белези на der Gesicht[9] от Хайделберг! Това щеше ми донесе допълнително 3000 долара годишно от някоя фирма за производство на ракети.

По дяволите, ще се бия в един-два студентски дуела и ще прибавя на лицето си истински хайделбергски белези, за да си вдигна цената. Фехтовката беше спорт, който ми доставяше истинско удоволствие. Някои хора не могат да понасят ножове, рапири, щикове — въобще нищо остро; психиатрите са измислили за това специално име: ечмофобия. Идиотите, които карат със скорост сто мили в час по път, пригоден само за петдесет мили, също се паникьосват при вида на голо острие.

Лично мен остриетата никога не са ме плашили и затова останах жив и непрекъснато бях повишаван в ефрейтор. Един „военен съветник“ не може да си позволи да се плаши от ножове, щикове и други подобни; той трябва да може да се справя с тях. Аз лично никога не съм се страхувал от такива неща, защото винаги съм бил сигурен, че мога да се справя с всеки, който има намерение да се справи с мен.

В това отношение винаги съм бил прав, с изключение на онзи път, когато допуснах грешка да се правя на герой, но тази грешка не беше фатална. Фактически малкият жълт брат не можа да замахне както трябва. Неговото мачете просто ме цапна по лицето, докато той се свличаше посечен, но ми остави една гадна рана, която се инфектира много преди да дойдат хеликоптерите. Аз обаче нищо не почувствах. Бях замаян от удара и седнах в калта, а когато се събудих, видях над себе си един лекар, който ми преливаше кръвна плазма.

Имах голямо желание да се пробвам в хайделбергските дуели. При тях тялото, ръцете и врата са защитени с подплата, поставена под дрехите, а очите, носа и ушите — със стоманена маска. Изобщо не е като да срещнеш в джунглата някой прагматичен марксист с мачете в ръка. Веднъж ми попадна една рапира от тези, които използват в Хайделберг. Представлява лека, права сабя с острие от няколко инча, но със затъпен връх в края! Играчка, предназначена за татуиране на красиви белези, от които да се впечатляват момичетата.

Взех една карта и какво да видя! — Хайделберг е по пътя за Висбаден. Затова поисках да бъда уволнен във Висбаден.

Военният хирург ми каза: „Много си наивен, синко“, но ме подкрепи. Медицинският сержант, който отговаряше за уреждане на документите, отсече: „Изключено, редник“. Не бих казал, че разходите щяха да са по-големи, но осигурителната полица, подписана от командващия офицер на болницата, гласеше: „ДА СЕ ИЗВОЗИ ДО ТАМ, ОТКЪДЕТО Е ВЗЕТ.“ В болницата бяха на мнение, че имам нужда от психиатър; чичо Сам[10] не раздава безплатни околосветски пътувания на редници първи клас.

Намирах се толкова далеч, че бях по-близо до Хобокен[11], отколкото до Сан Франциско… и още по-близо до Висбаден. Обаче политиката изискваше уволняващите се да бъдат връщани с кораб през Тихия океан. Военната политика е като рака: никой не знае откъде ще ти дойде, но и не може да го пренебрегне.

Настойницата — добрата държавна майчица се събуди и ме докосна със своя жезъл.

Трябваше да се кача на едно корито, наречено „Генерал Джоунс“, плаващо по маршрут: Манила, Тайпе, Йокохама, Пърл и Сиатъл, когато пристигна телеграма с нареждане да се удовлетворят всичките ми прищевки. Изпращаха ме в главната квартира на американската армия в Европа — Хайделберг, Германия, с наличния военен транспорт за уволняване по собствено желание (вж. инструкция фокстрот[12]). Полагаемата отпуска може да се ползва или да се заплати (вж. инструкция браво[13]), Въпросният редник има право да се извози безплатно във вътрешната зона (Щатите) но всяко време, когато пожелае, в срок от дванайсет месеца от датата на уволняването, с наличен военен транспорт, без по-нататъшни ангажименти от страна на правителството.

Писарят-сержант ме повика и ми показа телеграмата, а лицето му грееше от невинна радост.

— Само че няма „наличен транспорт“, редник… така че затътри си задника на „Генерал Джоунс“. Заминаваш за Сиатъл, както ти казах.

Знаех какво искаше да каже. Единственият транспорт за Запад беше отплавал за Сингапур преди трийсет и шест часа и скоро нямаше да има друг. Гледах телеграмата и се питах дали нарочно не ме беше задържал, за да не мога да отплавам.

Поклатих глава.

— Ще хвана „Генерал Смит“ в Сингапур. Бъди човек, сержант, и ми дай ордери за него.

— Ордерите са ти готови. За „Джоунс“. За Сиатъл.

— Така ли? — възкликнах замислено аз. — Мисля, че е най-добре да се оплача на свещеника.

Като казах това, бързо напуснах канцеларията, но не отидох при свещеника. Отидох на летището. Трябваха ми само пет минути, за да разбера, че нямаше нито пътнически, нито военен американски полет за Сингапур.

Имаше обаче един австралийски военен самолет, който същата нощ щеше да отлети за Сингапур. Австралийците не бяха дори „военни съветници“, но често се мотаеха като „военни наблюдатели“. Намерих командира на самолета, лейтенант от военновъздушните сили, и му описах ситуацията. Той се усмихна и каза:

— Винаги ще се намери място за още един човек. Вероятно ще излетим довечера. Ако старата дама благоволи да лети.

Знаех, че ще излети. Самолетът беше „Гууни Бърд“ — С-47, с много кръпки и Бог знае на колко милиона изминати мили. Ако беше на кеф можеше да стигне до Сингапур дори и с един двигател. Още щом видях тази летяща прастара колекция от маскировачна лента и лепило, разбрах че отново ми е провървяло.

Четири часа по-късно бях в самолета, който се отлепи от пистата.

На следващата сутрин, доста мокър, проверих в Американския отдел за военни превози кога ще отплава „Генерал Смит“. Гордостта на Тасмания — С-47 беше летял предната нощ през бури, а една от слабостите на моделите „Гууни Бърд“ беше, че текат. Но чистата дъждовна вода беше удоволствие след калта в джунглата. От отдела ми казаха, че корабът щял да отплава същата вечер, което беше чудесна новина.

Сингапур е като Хонконг, само че е разположен в равнина. Един следобед е достатъчен да го обходиш.

Взех едно питие в стария „Рафълс“, още едно в „Аделфи“, понаваля ме дъжд в парка за развлечение „Големия свят“, разходих се по „Алеята на промяната“ с една ръка върху парите, а друга върху ордерите и билетите за едно Ирландско лотарийно залагане.

Не обичам хазарта, ако приемем, че покерът не е хазарт, а майсторлък. Това обаче беше дан на почит към богинята на щастието, благодарност за една поредица от щастливи събития. Ако тя реши да ми отвърне със 140 000 щатски долара, нямаше да й откажа. Ако ли пък не… е, цената на билета беше 2.80 щатски долара. Аз платих 9.00 сингапурски долара или 3.00 щатски долара — един малък жест от страна на човек, който току-що е спечелил безплатен билет за околосветско пътуване… да не говорим за това, че се е измъкнал жив от джунглата.

Спестих доста пари, като се измъкнах от „Алеята на промяната“ и се спасих от две дузини крачещи банки, желаещи да ми продадат още билети, сингапурски долари, всякаква валута… или моята шапка, ако не съумея да си я опазя. Достигнах до улицата, извиках едно такси и казах на шофьора да ме закара до кея, където беше акостирал корабът. Това представляваше победа на духа над плътта, защото се колебаех дали да не се възползвам от възможността да се облекча от огромното биологическо напрежение, което изпитвах. Добрият стар Гордън с белега на лицето дълго време беше игъл скаут[14], а Сингапур е един от седемте греховни града, където може да се случи всичко.

Не искам да кажа, че съм останал верен на съседското момиче — младата дама в родината, от която научих толкова много за света, плътта и човека, която ми устрои едно очарователно изпращане вечерта преди да бъда зачислен на военна служба, а после ме заряза по средата на единичното обучение. Изпитвах към нея чувство на благодарност, но не и на лоялност. Наскоро след това тя се омъжи и сега има две деца — нито едно не е от мен.

Истинската причина за моето биологическо безпокойство беше географска. Онези малки жълти братя (заедно с които и срещу които воювах) имаха малки жълти сестри, много от които можеха да се купят съвсем евтино, или дори само pour lamour ou pour le sport[15].

Дълго време те бяха единствените местни жени. Медицинските сестри? Те са офицери. А певиците в организациите за развлечение на военнослужещите, които идваха чак от Щатите, бяха по-недостъпни дори и от медицинските сестри.

Не бях против малките жълти сестри заради цвета на тяхната кожа. Моето лице също не беше много светло, с изключение на дългия розов белег. Работата е в това, че те бяха малки.

Аз тежах сто и деветдесет фунта[16], само мускули и никаква тлъстинка и не можех да повярвам, че една жена, висока четири фута и десет инча[17], която тежи само 90 фунта и изглежда едва дванайсетгодишна, се отдава по собствена воля. За мен това прилича повече на някакво безмилостно, наложено от закона на природата, изнасилване. Това ме прави психически импотентен.

 

 

А Сингапур има вид на място, където може да се намери голяма жена. Но когато се измъкнах от „Алеята на промяната“ внезапно хората започнаха да не ми харесват, били те големи или малки, мъже или жени. Отправих се към кораба и може би се предпазих от шарка, мек шанкър, жълта треска, дископатия и разтегнато ахилесово сухожилие. Това беше най-мъдрото ми решение след онова, което взех още четиринайсетгодишен, когато отказах да се боря с един средно голям алигатор.

Обясних на шофьора на английски къде искам да ме закара, повторих го на китайски, доколкото бях понаучил (не много; беше едно наречие, което се говори в Кантон, седемтонално, а в училище бях учил само френски и немски), показах му една карта, на която беше отбелязано мястото на акостиране, а името му беше отпечатано на английски и изписано с китайски йероглифи. Всеки, който напуска кораба, получава такава карта. В Азия шофьорите на таксита говорят достатъчно добре английски, за да те заведат в квартала с червени фенери и в магазини, където може да се купи „евтино“. Ала те никога няма да намерят дока, който търсиш или мястото, където е акостирал корабът ти.

Моят шофьор изслуша обясненията, погледна картата и каза:

— О’кей, Мак[18]. Ясно.

После потегли и взе първия завой така, че гумите изсвириха, а той крещеше на рикшите, кулитата[19], децата, кучетата. Бях доволен, че сред хилядите шофьори съм попаднал тъкмо на него.

Изведнъж аз се изправих и му извиках да спре.

Тук трябва да обясня нещо: аз трудно мога да се изгубя.

Наречете го пси-талант, като този, който изучават в Дюк. Майка ми обичаше да казва, че синчето й има „дарба за ориентиране“. Наречете го както искате, но аз бях шест или седемгодишен преди да разбера, че някои хора могат да се изгубят. Аз мога да се върна безпогрешно по съвсем непознат път, да повторя всяка своя стъпка дори и на тъмно, дори и в джунглата. Поради тази причина бях повишаван толкова пъти в ефрейтор и обикновено се месех в работата на сержанта. Патрулите, които съм водил, винаги се връщаха… искам да кажа, оцеляваха. Това действаше успокоително на градските момчета, които не желаеха да останат вечно в джунглата.

Извиках, защото шофьорът зави надясно, когато трябваше да завие наляво и се канеше да се върне отново по същия маршрут.

Той засили.

Отново извиках. Шофьорът обаче вече не разбираше английски.

Изминахме още една миля и след няколко завоя спря поради задръстване на пътя. Скочих от колата, той също скочи, започна да говори нещо на китайски, и да сочи таксиметъра в колата. Веднага се струпаха китайци, които увеличиха гюрултията, а децата ме задърпаха за дрехите. Държах ръката си върху парите и се зарадвах, когато съгледах един полицай. Извиках му и той ме видя.

Полицаят премина през тълпата като размахваше дълга тояга. Беше индус. Попитах го:

— Говорите ли английски?

— Разбира се. Разбирам и американски. — Обясних му какъв е проблемът, показах му картата и казах, че шофьорът ме е взел от „Алеята на промяната“ и че се въртим в кръг.

Полицаят кимна и започна да говори на шофьора на трети език — малайски, предполагам. Най-после полицаят каза:

— Той не разбира английски. Мислил, че искате да ви закара до Джохор[20].

Мостът за Джохор е най-далечното място, до което може да се отиде от мястото, където беше акостирал корабът, без да се напуска Сингапур. Отговорих гневно:

— По дяволите, как така не разбира английски?

Полицаят вдигна рамене.

— Вие сте го наел и трябва да му платите според показанието на таксиметъра. Сетне аз ще му обясня къде желаете да отидете и той ще ви закара за предварително уговорена сума.

— По-скоро бих го изпратил в ада.

— Това е напълно възможно. Все пак предлагам да му платите. Таксиметърът се върти.

Идва момент, когато човек трябва да отстоява правата си, иначе сутрин, когато се бръсне, не ще може да се гледа в огледалото. Аз обаче вече се бях избръснал, така че платих — 18.50 сингапурски долара за това, че този тарикат ми загуби един час и ме отдалечи от мястото, където трябваше да отида. Шофьорът искаше и бакшиш, но полицаят му каза да млъкне и после ме помъкна със себе си.

Като използвах и двете си ръце стисках ордерите, парите и билетите за лотарийно залагане. Но писалката ми изчезна, и цигарите, и носната кърпа, и една запалка „Ронсън“. Когато усетих някакви призрачни пръсти да опипват каишката на ръчния ми часовник се съгласих с предложението на полицая, неговият братовчед, честен човек, да ме закара до кораба за определена, и то умерена сума.

Оказа се, че „братовчедът“ тъкмо идва по улицата. Половин час по-късно бях на кораба. Никога няма да забравя Сингапур… град, в който човек може да научи толкова много.

Бележки

[1] Градче в Южна Пенсилвания, където между 1 и 3 юли 1863 г. са разбити силите на Конфедерацията — бел.пр.

[2] Морско пристанище в Южна Корея — бел.пр.

[3] Танцова музика — бел.пр.

[4] Двойка малки барабани, по които се бие с пръсти — бел.пр.

[5] Офицер във въоръжените сили на САЩ, който има чин по-висок от подофицер и по-нисък от офицер — бел.пр.

[6] 185 см — бел.пр.

[7] Джо Некадърника — бел.пр.

[8] Господин (нем.) — бел.пр.

[9] Лицето (нем.) — бел.пр.

[10] Иронично разчитане на съкращението US (Съединени щати) — бел.пр.

[11] Морско пристанище в североизточната част на щата Ню Джърси — бел.пр.

[12] Условно название на буквата F от английската фонетическа азбука — бел.пр.

[13] Условно название на буквата В от английската фонетическа азбука — бел.пр.

[14] Скаут, който е покрил 21 норми — бел.пр.

[15] Заради любовта или заради спорта — бел.пр.

[16] Фунт, английска мярка 13. маса. 1 фунт — 0.453 кг — бел.пр.

[17] Инч, английска мярка ча дължина. 1 инч — 2.54 см — бел.пр.

[18] Момко (ам.) — бел.пр.

[19] Извозвач на ръчна количка в далекоизточните страни — бел.пр.

[20] Столица на едноименния щат в Малайзия — бел.пр.