Включено в книгата
Оригинално заглавие
All Flesh is Grass, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 39 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)

Източник: http://sfbg.us


1.

Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четиридесет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.

Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си принадлежности. Освен това имах да мисля за ред други неща — най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях говорил. Чувах три различни гласа — нещо много странно, — но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джерълд Шърууд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му. Също и за Грант Пияницата, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.

Къщата на Шърууд беше до самия път, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията й неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джерълд Шърууд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата томителна любов е нежна и прекрасна.

След двадесетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.

Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пусти… изведнъж се блъснах в нещо.

Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред — или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.

Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето й отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.

Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забоксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад — отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.

През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такаба бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.

И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.

Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.

— Ей, ти! — извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.

Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.

Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи.

На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата — шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — попита той. — На какво налетяхме?

— Не знам — отговорих аз.

— Съжалявам, че стана така с колата ви — продължи той. — Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.

Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.

— Ама че работа, да налетиш на едно нищо! — заяви той. — Та там нищо няма!

Видях как в него бавно започна да се надига гняв.

— По дяволите! — каза шофьорът. — Ей сега ще разбера каква е тази работа.

Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.

Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала — човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.

Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи. Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.

— Но там няма нищо — каза той.

— Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.

Това като че го изтръгна от вцепенението му.

— Знаменца — каза той, качи се в кабината и извади няколко.

Вървях с него, докато ги поставяше.

Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.

— Къде има наблизо телефон? — попита той. — Ще трябва да повикаме помощ.

— Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя — казах аз. — Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.

Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.

— Та къде може да има телефон? — повтори той въпроса си.

— Ами навсякъде — отговорих аз. — Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.

Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.

— Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.

— Милвил — отговорих му аз.

— Вие оттук ли сте?

Кимнах утвърдително.

Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.

— Добре. Ще отида да потърся телефон.

Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джени, да обясня на Алф защо съм се забавил.

Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.

После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно — ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.

Огледах пътя — все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.

Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата: Но и след този голям забой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението й. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива — блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.

Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.

Долу се чу скърцане на боксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре — или спирачките й не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.

Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не чух какво ми съобщава.

От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. „Странно, казах си, че никой не идва.“

На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните й, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.

На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.

Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донъвън. Бил беше градският боклукчия.

Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „Нищо чудно, казах си, да е точно по средата.“

Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.

Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.

— Какво има, Брад? — попита той.

— Не знам — казах аз, — нещо става долу на пътя.

— Катастрофа ли?

— Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам. Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там. Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.

— Я влез — каза той, — едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.

Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.

— Трябва да се източи, та да стане по-студена — обясни той.

Напълни чашата и ми я подаде.

— Искаш ли?

— Не, благодаря — отговорих аз.

Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.

В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък.

Донъвън изпусна чашата и по пода се пръснаха парчета стъкло и вода.

— Лиз! — изкрещя той. — Лиз, какво става!

Бил изхвръкна от стаята, а аз останах смразен, втренчил очи в кървавите следи по пода, където стъклата бяха наранили босите му крака.

Жената отново изпищя, но този път писъкът й беше приглушен, като че ли затискаха устата й с възглавница.

Преминах слепешката от кухнята в трапезарията, препънах се в нещо — играчка или столче, не знам — и политнах чак до средата на стаята в стремежа си да запазя равновесие; страхувах се да не падна и да си ударя главата в някой стол или маса.

И тук отново се блъснах — същата съпротивяваща се стена, на която бях попаднал долу на пътя. Успях да се изправя на крака и се отдръпнах, почувствувал в полутъмната трапезария как ужасът от тази стена смразява кръвта ми.

Знаех, че тя е пред мен, макар че се бях отдръпнал вече от нея. И докато там долу на пътя, на открито, това бе само едно необяснимо явление, тук под покрива на тази къща то се превръщаше в чудовищен кошмар, от който настръхваха косите.

— Дечицата ми! — пищеше жената — Не мога да отида при дечицата!

Започнах вече да се ориентирам в тъмната стая. Различих масата, бюфета и вратата към коридора за спалнята.

На прага се появи Донъвън. Той водеше или по-скоро носеше жена си.

— Исках да отида при тях — плачеше тя, — но там има нещо… Нещо ме спря. Не мога да отида при дечицата си!

Донъвън я положи на пода, облегна я на стената и внимателно коленичи до нея. Вдигна поглед към мен и в очите му видях смущение, гняв и ужас.

— Това е преградата — казах му аз. — Онази долу на пътя. Минава и през твоята къща.

— Не виждам никаква преграда.

— По дяволите, човече, казах ти, че не се вижда. Просто я има, и туйто.

— Ами сега какво ще правим? — попита той.

— На децата им няма нищо — уверих го аз, като се надявах, че съм прав. — Те са само от другата страна на преградата. Ние не можем да отидем при тях и те не могат да дойдат при нас, но иначе всичко е наред.

— Тъкмо отивах да ги видя — изхлипа жената. — Тъкмо бях станала и отивах да ги видя и в коридора нещо ме спря…

— Колко са? — попитах аз.

— Две — отговори Донъвън, — едното на шест, другото на осем.

— Имате ли на кого да се обадите по телефона? Някой извън града. Да ги прибере и да се грижи за тях, докато разберем каква е тази работа. Все някъде трябва да има край тая стена. Бях тръгнал да го търся.

— Жената има сестра — каза Донъвън. — Малко по-нагоре по пътя. На четири-пет мили оттук.

— Я й се обади.

И още докато го казвах, ужасна мисъл ми мина през ума. Ами ако телефонът не работи? Ако преградата е прекъснала линията?

— Добре ли си, Лиз?

Тя кимна мълчаливо и остана да седи на пода, без да се опита да стане.

— Отивам да се обадя на Мърт — каза той.

Последвах го в кухнята и когато посегна към слушалката, пожелах горещо телефонът, окачен на стената, да работи. Този път желанието ми се сбъдна, защото още с вдигането на слушалката се чу познатият тих сигнал.

Оттатък в трапезарията жената на Донъвън тихо хълцаше.

Донъвън набираше номера с големите си непохватни пръсти с черни нокти, които явно не бяха свикнали на такава работа. Най-после се справи.

Почака на слушалката. В тишината на кухнята ясно се чуваше сигналът.

— Ти ли си, Мърт? — каза Донъвън. — Да, Бил е на телефона. Случи се една малка неприятност. Ще можете ли ти и Джейк да дойдете? Не, Мърт, само малка неприятност. Не мога точно да ти обясня. Можете ли да дойдете и да вземете децата? Минете през главния вход, отзад няма да можете… Да, Мърт, знам, че звучи глупаво. Тук има някаква стена. Лиз и аз сме в задната част на къщата и не можем да се доберем до предната. Там са децата… Не, Мърт, нямам представа какво е. Само направи каквото ти казвам. Децата са събсем сами там, а ние не можем да отидем при тях… Да, Мърт, през средата на къщата. Кажи на Джейк да вземе една брадба. Това чудо минава точно през средата на къщата. Предната врата е заключена и Джейк ще трябва да я разбие. Или пък, ако му е по-лесно, нека счупи някой прозорец… Да, да, знам какво говоря. Хайде, не се бавете. Правете каквото щете, само да избавим децата. Не съм полудял. Казвам ти, нещо става. Нещо не е наред. Прави каквото ти казвам, Мърт… По дяволите вратата. Ако трябва, насечете я, само измъкнете малките и се погрижете за тях.

Той окачи слушалката и се обърна. Избърса с ръка потта от челото си.

— Ей, че проклета жена! Седи там и спори. Дай й само да меле… А сега какво ще правим? — погледна ме той.

— Ще тръгнем покрай преградата — отговорих аз, — да видим къде отива. Ще се опитаме да я заобиколим. Ако успеем, ще можем да приберем и децата.

— Добре, идвам.

Аз кимнах към трапезарията:

— И ще оставиш жена си тук сама?

— Вярно — каза той, — не мога да я оставя. Ти върви. Мърт и Джейк ще дойдат и ще вземат децата. Нйкой от съседите ще прибере Лиз. Ще гледам да те настигна. Де да знаеш, може да ти потрябва помощ.

— Добре — съгласих се аз.

Навън бледа утринна светлина вече къпеше земята. Раждащият се ден заливаше всичко с призрачно сияние: нито бяло, нито с някакъв друг цвят — обичайния тон на августовската зора.

Долу на пътя двадесетина коли се бяха струпали пред преградата на отсрещната страна на шосето, а около тях на групички стояха хората. Ясно чувах непрекъснатия възбуден говор на един от онези досадни всезнайковци, които се срещат във всяка тълпа. На зелената алея между двете платна на магистралата някой беше запалил огън; и за какъв дявол, след като утрото беше достатъчно топло, а денят обещаваше да бъде непоносимо горещ!

Едва сега се сетих, че исках да се свържа по някакъв начин с Алф ида му кажа, че няма да мога да отида. Можех да използвам телефона на Донъвън, но съвсем бях забравил за това. Стоях в нерешителност и се чудех дали да се върна обратно и да помоля да се обадя. Спомних си, че всъщност това беше причината да се отбия у Донъвън.

Многото коли бяха струпани откъм западната страна на преградата, а откъм източната бяха само камионът с ремаркето и моята кола, което означаваше, че някъде зад мен на изток шосето също е затворено. „Възможно ли е целият град да е опасан от тази стена?“ — питах се аз.

Реших да не се връщам да се обаждам по телефона, заобиколих къщата, открих отново стената и продължих нататък. Започвах вече да свиквам, чувствувах я до себе си и много рядко се блъсках в нея. Тя почти навсякъде следваше края на селището, само тук-таме отделни къщи оставаха от другата й страна. Прекосих няколко пътеки и къси глухи улички, докато накрая излязох на тесния път за куун Вали, който се намира на десет мили от нашия град.

Пътят леко се спущаше към града и на наклона, точно от другата страна на преградата, стоеше една стара раздрънкана кола. Моторът още работеше и предната врата зееше отворена, но нито вътре, нито наоколо се мяркаше жива душа. Сякаш след като се е блъснал в преградата, шофьорът е избягал в панически страх.

Както стоях и гледах, спирачките започнаха да изпускат и колата тръгна — отначало бавно, после по-бързо, докато накрая съвсем се предадоха и тя полетя по нанадолнището, премина преградата и с трясък се блъсна в едно дърво. Бавно се прекатури на една страна и изпод капака започна да се процежда тънка струйка дим.

Катастрофата не ме бълнуваше, тук имаше нещо много по-важно. Втурнах се натам с всички сили.

Колата беше минала преградата и се бе разбила на пътя; значи на това място преградата не съществува. Бях стигнал края!

До този момент с неимоверни усилия се мъчех да надвия лошото предчувствие, че невидимата стена огражда целия град, и сега сякаш планина падна от плещите ми и аз се затичах ликуващ по пътя. Но както летях обнадежден и спокоен, отново се блъснах в нея. Ударът беше силен, защото тичах устремено, сигурен, че там няма преграда, и същевременно изгарящ от нетърпение да се уверя в това. Навлязох цели три крачки навътре, преди да ме отхвърли назад. Паднах по гръб на платното и главата ми се тресна в асфалта. Пред очите ми затанцуваха хиляди звезди.

Претърколих се, бавно се изправих на четири крака и за момент останах така, като пребито куче, с отпусната между раменете глава, която от време на време разтърсвах, за да прогоня звездите.

Съскането и пращенето на пламъците ме накара да скоча. Краката ми все още трепереха, но аз побързах да се махна от това място. Колата гореше буйно, пламъците всеки момент щяха да стигнат до резервоара и тя да полети във въздуха.

Впрочем експлозията не беше кой знае колко внушителна. Чу се само сърдито приглушено съскане и нагоре излетя огнена струйка. Все пак се вдигна достатъчно шум и няколко души излязоха да видят какво става. По пътя се зададоха тичешком доктор Фейбиън и адвокатът Никълс, следвани от група кряскащи хлапета и лаещи кучета.

Не ги изчаках, макар че ми се искаше, тъй като имах да кажа много неща, а в тяхно лице виждах публика. Чакаше ме много по-важна работа и това ме възпря — трябваше да стигна до края на преградата, стига да имаше такъв.

Главата ми вече се проясняваше, звездите изчезнаха и бях в състояние да мисля малко по-сериозно.

Едно нещо беше ясно като бял ден — само празна кола можеше да премине преградата. Не и човек, но затова пък можеше да се свържеш по телефона с когото пожелаеш. Спомних си също, че чувах силните гласове на мъжете от пътя, чувах ги съвсем ясно, въпреки че те бяха от другата страна на невидимата преграда.

Наведох се, взех няколко камъка и пръчки и ги хвърлих към стената. Те преминаха през нея, като че ли там нямаше нищо.

Стената не пропускаше единствено живите същества. А защо трябваше да бъде така — тя да затваря отвън или отвътре притока на живот?

Градът вече се пробуждаше. Флойд Колдуел се появи на задната веранда на къщата си; беше по фланелка и с провиснали тиранти. С изключение на доктор Фейбиън, Флойд е единственият мъж в Милвил, който носи тиранти. Но докато тирантите на доктора бяха тесни и черни и не биеха на очи, тези на Флойд бяха широки и червени. Той беше нашият бръснар и хората много го занасяха заради червените му тиранти. Флойд обаче не им обръщаше внимание. Той беше градският шегобиец и непрестанното упражняване на остроумието му не отиваше напразно, тъй като му докарваше голяма клиентела от всички околни села. Дори тези, на които беше по-удобно да ходят да се подстригват в Куун Вали, идваха в Милвил, за да слушат шегите на Флойд и да гледат маймунджилъците му.

Флойд се прозя и протегна. Огледа се да види какво е времето и се почеса по гърдите. Някъде надолу по улицата една жена викаше кучето си, след малко се чу шум от затваряне на врата и разбрах, че кучето се е прибрало.

Странно, но досега все още не се беше вдигнала тревога. Може би защото хората, които знаеха за преградата, бяха малко, а и те бяха още като зашеметени. Или пък не можеха съвсем да повярват. А, изглежда, и те като мен се страхуваха да вдигат шум около това, докато не разберат нещо повече.

Ала това утринно спокойствие не можеше да продължи дълго. Нямаше да мине много време и Милвил щеше да забръмчи като разтревожен кошер.

Както вървях покрай преградата, пресякох задния двор на една от най-старите къщи в града. Навремето тя била изискана и хубава постройка, но дългите години бедност и липса на средства за поддържане я бяха превърнали почти в развалина.

По разнебитените стълби слизаше стара жена, като подпираше с бастун немощното си тяло. Косата й беше мека и бяла и макар че нямаше никакъв вятър, стърчеше като пухкав ореол около главата й.

Тя тръгна по пътеката към малката градинка, но като ме видя, спря и се взря в мен, накланяйки глава като птичка. Помътнелите й сини очи проблясваха зад дебелите стъкла на очилата.

— Ти Брад Картър ли беше? — попита тя.

— Да, госпожо Тайлър — казах аз. — как сте днес?

— Горе-долу — отговори тя. — Никога не съм била по-добре. Помислих, че си ти, но нали са ми слаби очите, не бях сигурна.

— Хубава сутрин, госпожо Тайлър. Напоследък времето е все хубаво.

— Да — рече тя. — Така е. Търся Тъпър. Пак се е запилял някъде. Да си го виждал?

Поклатих глава. Вече десет години никой не беше виждал Тъпър Тайлър.

— Той е такъв палавник — продължи тя. — Все се запилява нанякъде. Просто не знам какво да правя с него.

— Не се безпокойте — казах аз. — Ще си дойде.

— Да — съгласи се тя, — сигурно. Той винаги си идва.

Старицата порови с бастуна в лехата с лилави цветя, които растяха до пътеката.

— Тази година станаха много хубави — каза тя. — Друг път никога не са били такива. Баща ти ми даде да си засадя от тях още преди двадесет години. Мъжът ми и твоят баща бяха много добри приятели. Ти сигурно си спомняш.

— Да, разбира се. Много добре си спомням.

— Ами майка ти? Как е тя? Едно време често се виждахме.

— Забравили сте, госпожо Тайлър — тактично казах аз. — Мама почина преди близо две години.

— О, вярно — рече тя. — Така е, често забравям. Като остарее човек, това го чака. Хората не бива да остаряват.

— Аз трябва да тръгвам. Много ми беше приятно, че ви видях.

— Чудесно е от твоя страна, дето ме навести — каза тя. — Защо не влезеш вътре, ако имаш време. Може да изпием по един чай. Толкова рядко се отбива някой у нас на чай. Изглежда, настанаха други времена. Хората нямат вече време за чай.

— Много съжалявам, че нямам време. Отбих се само за минутка.

— Много мило от твоя страна. Ако случайно видиш Тъпър, кажи му, моля те, да се прибере.

— Да, разбира се — обещах аз.

Олекна ми, като се махнах. Тя наистина е много мила старица, но е малко изветряла. През всичките тези години, откак Тъпър изчезна, тя непрекъснато го търси, сякаш току-що е излязъл от дома си, винаги спокойна и уверена, че той ей сега ще се върне. Много е мила и съвсем нормално ти говори за това, само е леко разтревожена за слабоумния си син, който сякаш пропадна вдън земя.

„Тъпър, спомних си, беше голяма напаст.“ Той, разбира се, досаждаше на всички, но най-много на мен. Обожаваше цветята и непрекъснато висеше край парника на баща ми; татко по природа не можеше да бъде груб с хората и накрая се примири с него и с непрекъснатото му несвързано бръщолевене. Тъпър се привърза към мен и каквото и да правех, все се влачеше подире ми. Фактът, че беше с цели десет години по-голям от мен, ни най-малко не го смущаваше; умствено Тъпър завинаги бе останал дете. И сега сякаш чувам оживеното му дърдорене и как, безкрайно щастлив от всичко наоколо си, захласнато говори на цветята и задава куп нелепи въпроси. Аз, естествено, не го понасях, но нямаше и за какво да го мразя. Човек просто трябваше да се примири с неговото присъствие. Зная, че никога няма да забравя безгрижното му бръщолевене, както и навика му постоянно да си брои пръстите, като че ли се страхуваше да не загуби някой.

Слънцето вече изгря и заля всичко наоколо с потоци ярка светлина. Осъзнавах все по-ясно, че градът е ограден и отрязан от останалия свят, че поради неизвестни причини някой ни беше затворил в клетка. Погледнах назад към пътя, който бях изминал, и видях, че се бях движил в кръг. А един поглед напред ми стигаше, за да разбера къде се затваря той. „Но защо трябваше именно с нас да се случи това? — питах се аз. — Защо именно с нашия Милвил: град, който по нищо не се различава от хиляди подобни нему градове? Впрочем — казах си — това може да не е напълно вярно.“ Като мен мислеха вероятно всички с изключение на Нанси Шърууд, която съвсем наскоро, предишната вечер, ми разви странната си теория, че нашето градче не прилича на останалите. Възможно ли е тя да е права? Наистина ли нашият Милвил е по-особен от другите градове?

Пред мен беше улицата, на която живеех, и според пресмятанията ми невидимата преграда минаваше точно зад нея.

Нямаше смисъл да продължавам по-нататък. Щях само да си загубя времето. И без да описвам целия кръг, беше ясно, че сме затворени.

Прекосих задния двор на къщата, където живееше презвитерианският свещеник. На отсрещната страна на улицата беше моят дом, целият потънал в море от храсти и цветя, а в дъното на двора се виждаше запустелият парник и старата градина около него, която сега приличаше на нива с лилави цветя — същите, за които старата госпожа Тайлър каза, че тази година били необикновено хубави.

Пресякох улицата и до слуха ми долетя познато равномерно скърцане: пак някакви деца са се промъкнали в двора и се люлеят на старата люлка до верандата.

Ядосах се и ускорих крачка. Колко пъти им бях казвал на тези деца да не си играят с люлката! Тя беше стара и разнебитена, опорите й или нещо можеше да се счупи всеки момент и тогава някое дете щеше да пострада. Разбира се, можех да я махна, но никак не ми се искаше — това беше мамината люлка. Тя прекарваше дълги часове на двора и се люлееше бавно, загледана в цветята.

Жив плет от стари люляци ограждаше двора и скриваше люлката от погледа ми. Забързах към портата, рязко я отворих, направих две крачки и се заковах на място.

На люлката нямаше деца. Един мъж се люлееше на нея и ако не се смяташе скъсаната сламена шапка, кацнала на върха на главата му, той бе напълно гол.

Мъжът ме забеляза и се ухили глупаво.

— Здрасти — рече жизнерадостно и още докато го казваше, започна да брои пръстите на ръката си, а по брадичката му потекоха лиги.

Видът на този човек и звукът на познатия, но тъй отдавна нечуван глас върнаха изведнъж мислите ми към събитията от предния ден.