Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (3)

2.

Нищо на този свят не може да се сравнява с книгите, разказващи за водни мъчения, бавни екзекуции и изливане на нажежена до бяло лава от крепостните стени върху тролове и прочие вредни чудовища.

Тъй казваше Джим Найтшейд и само това четеше. Ако не как се ограбва Първа национална банка, четеше как се строят катапулти или как от вехт черен чадър да си направиш зловещ прилепов костюм за вечерта преди Вси светии.

Джим излъчваше всичко това около себе си.

А Уил го попиваше.

След като заковаха гръмоотвода върху покрива на Найтшейдови, Уил се чувстваше горд, Джим малко засрамен от постъпката, която смяташе за съвместна проява на страх, а денят вървеше към края си. Вечерята мина и дойде време за ежеседмичното им тичане до библиотеката.

Както всички момчета, те никога не вървяха, а си определяха цел и хукваха към нея, размахвайки нозе и лакти. Никой не печелеше. Никой не искаше да спечели. Това бе част от тяхната дружба, просто желаеха да тичат вечно като две сенки. Ръцете им падаха заедно върху дръжката на библиотечната врата, гърдите им разкъсваха едновременно лентите на финала, тенисните им обувки очертаваха успоредни дири по ливади, подкастрени живи плетове, дървета с пробягващи катерички, никой не губеше, печелеха двамата и тъй опазваха дружбата си за други времена на победи и загуби.

Тъй се случи тази вечер, че вятърът духаше първо топъл, после студен и го оставиха да ги отвее до центъра точно в осем часа. Летяха с крилете на пръстите и лактите си, после изведнъж се гмурнаха в нови въздушни слоеве и бистрата река на есента ги понесе стремглаво натам, където трябваше да отидат.

Нагоре по стъпалата, три, шест, девет, дванайсет! Пляс! Дланите им удариха вратата на библиотеката.

Джим и Уил се спогледаха с широки усмивки. Беше тъй хубаво в тия ветровити, спокойни октомврийски вечери, когато библиотеката чака вътре с грейналите зелени абажури и древния папирусов прах.

Джим се вслуша.

— Какво е това?

— Кое, вятърът ли?

Джим присви очи към хоризонта.

— Като музика…

— Не чувам никаква музика.

Джим поклати глава.

— Изчезна. Или изобщо не я е имало. Хайде!

Те отвориха вратата и прекрачиха вътре.

Спряха.

Дълбините на библиотеката ги очакваха.

Във външния свят не се случваше кой знае какво. Но тук, в необикновената нощ, в държавата със стени от хартия и кожа, можеше да се случи всичко — и винаги се случваше. Слушай! Ще чуеш как десет хиляди души пищят тъй високо, че само кучетата наострят уши. Милионна тълпа тича, мъкне оръдия, наостря ножовете на гилотини; китайци крачат до безконечност в редици по четирима. Да, невидими и безмълвни, но Джим и Уил бяха надарени не само с езици, но и с уши и носове. Това бе фабрика за подправки от далечни страни. Тук дремеха незнайни пустини. Отпред бе бюрото, където добрата стара мис Уотрис удряше лилави печати на книгите, но навътре в далечините се криеха Тибет, Антарктика и Конго. Натам ходеше през монголските степи другата библиотекарка, мис Уилс, понесла спокойно в ръцете си късчета от Пекин, Йокохама и Целебес. Далече навътре в третия коридор между рафтовете метлата на престарелия чистач тихо нашепваше в полумрака, сбирайки на купчинка разсипаните подправки.

Уил гледаше с широко разтворени очи.

Винаги бе изненада — този старец, неговата работа, името му.

Това е Чарлс Уилям Холуей, помисли си Уил, не дядо, не някакъв чичо от далечно кътче на родословието, както би си помислил някой, а… моят баща.

А гледайки от дъното на коридора, дали и тате бе също тъй потресен да види, че притежава син, който посещава този отделен, бездънно дълбок свят? Тате винаги изглеждаше зашеметен, когато Уил се изправяше пред него, сякаш са се срещнали преди цял живот и единият е остарял, а другият си остава млад, и този факт стоеше помежду тях…

В далечината старецът се усмихна.

Предпазливо се приближиха един към друг.

— Ти ли си, Уил? От сутринта си пораснал с два сантиметра. — Чарлс Холуей измести поглед. — Джим. Още по-тъмни очи, още по-бледи бузи; май не живееш, а гориш, момко?

— По дяволите — рече Джим.

— Тъй си е, няма друго място като при дяволите. Но адът е тук, долу. На буква А, Алигиери.

— Не си падам по алегориите — каза Джим.

— Ама че съм глупав. — Тате се разсмя. — Имам предвид Данте. Я погледнете. Картинки от мистър Доре, представят го във всичките му аспекти. Адът никога не е изглеждал по-добре. Ето душите, затънали до хрилете в слуз. Дяволите нещо са се пообъркали при подреждането, та са турнали някои с главата надолу.

— Ехааа! — Джим огледа страниците от едната страна, после от другата и развълнувано прелисти напред. — А има ли и картинки на динозаври?

Тате поклати глава.

— Те са на съседната редица. — Той ги поведе покрай рафтовете и се пресегна. — Ето: „Птеродактил — смъртоносното хвърчило“! А какво ще речете за „Барабаните на съдбата — сагата на гръмотевичните гущери“? Вдъхновен ли си, Джим?

— И още как!

Тате намигна на Уил. Уил също му намигна. Сега стояха един до друг — момче с пшеничноруса коса и мъж с луннобяла коса, момче с лице като лятна ябълка и мъж с лице като зимна ябълка. Тате, тате, помисли си Уил, защо, защо изглежда… като мен в счупено огледало!

И изведнъж Уил си припомни как понякога му се случваше да стане в два след полунощ, за да отиде до тоалетната, и като хвърляше поглед над нощния град, виждаше една-единствена светлинка във високия библиотечен прозорец и знаеше, че тате пак е останал до късно да си нашепва нещо и да чете сам под тия лампи, зелени като джунглата. Ставаше му тъжно и някак странно да вижда тая светлина, да знае, че старецът — той побърза да се поправи, — че баща му е тук, сред цялата тази сянка.

— Уил — каза старецът, който по една случайност бе също чистач и негов баща, — ами ти?

Уил се опомни.

— А?

— Каква книга ти трябва? За бяла или за черна шапка?

— Шапки? — обърка се Уил.

Бавно тръгнаха напред и тате плъзна пръсти по гръбчетата на книгите.

— Ами, погледни Джим. Той носи грамадна черна каубойска шапка и чете подобаващи книги. Второто ти име е Мориарти, нали, Джим? Чакам го всеки момент да премине от Фу Манчжу към Макиавели — черно бомбе среден размер. Или пък направо към доктор Фауст — свръхграмаден черен цилиндър. Тъй че момчетата с белите шапки остават за теб, Уил. Ето го Ганди. В съседство с него — свети Тома. А на следващото ниво… да речем, Буда.

— Ако нямаш нищо против — рече Уил, — ще си взема „Тайнственият остров“.

— Какви са тия приказки за бели и черни шапки? — навъси се Джим.

— Ами… — Тате подаде Жул Верн на Уил. — Просто някога, много отдавна, трябваше и аз да реша каква шапка ще нося.

— Е, и каква си избра? — попита Джим.

Тате сякаш се изненада. После се разсмя малко смутено.

— Щом се налага да питаш, Джим, почвам и аз да се чудя. Уил, кажи на мама, че скоро ще се прибера. Хайде сега, изчезвайте и двамата. Мис Уотрис! — тихо подвикна той към библиотекарката на бюрото — Задават се динозаври и тайнствени острови!

Вратата се затръшна.

Навън ясни, ветровити звезди блестяха сред небесния океан.

— По дяволите. — Джим подуши въздуха откъм север, Уил откъм юг. — Къде е бурята? Онзи проклет търговец обеща. Просто трябва да видя как онази мълния ще изцвърчи надолу по водостока!

Уил остави вятъра да раздърпа и преподреди дрехите, кожата, косата му. После тихо промълви:

— Ще дойде. До сутринта.

— Кой го казва?

— Тръпките по ръцете ми. Те го казват.

— Страхотно!

Вятърът понесе Джим.

И Уил полетя подир него — летяха като две хвърчила.