Метаданни
Данни
- Серия
- Грийн Таун (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Something Wicked This Way Comes, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рей Бредбъри. Нещо зло се задава
ИК „Бард“, София, 2010
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корицата: „Megachrome“
ISBN: 978-954-655-080-4
История
- — Добавяне
44.
Някъде наблизо ръката на Чарлс Холуей лежеше в нажежена до бяло пещ и от нея бяха останали само нерви и болка. Той отвори очи. В същия миг чу как входната врата се затвори с мощна въздишка и по коридора долетя напевен женски глас:
— Старче, старче, старче, старче?…
На мястото на лявата му ръка имаше само подпухнал кървав пудинг, който пулсираше с тъй рафинирана болка, че привличаше целия му живот, цялата му воля, цялото му внимание. Опита се да седне, но болката го повали като чук.
— Старче?…
Не съм стар! Само на петдесет и четири съм, помисли яростно той.
И ето че тя се зададе по протрития каменен под, пръстите й пърхаха като нощни пеперуди, опипваха заглавията на книги, изписани с Брайлова азбука, а ноздрите й засмукваха сенките.
Затискайки болката с език, Чарлс Холуей се затътри, запълзя към най-близкия рафт. Трябваше да се изкатери на недостъпно място — там, където хвърлените книги могат да се превърнат в оръжия срещу нощната преследвачка…
— Старче, чувам те как дишаш…
Тя се носеше по течението на неговата следа, оставяше тялото си да следва всяко болезнено пъшкане.
— Старче, усещам болката ти…
Ако можеше да изхвърли през прозореца ръката заедно с болката! И там да лежи, пулсирайки като сърце, за да подмамва вещицата с този ужасен огън. Той си представи как старицата броди прегърбена по улицата и напипва под дланите си само тръпка, захвърлено късче бълнуване.
Но не, ръката си стоеше на място, гореше, тровеше въздуха, привличаше забързаното куцукане на циганката и тя алчно мляскаше с беззъбата си уста.
— Проклета да си! — извика той. — Приключвай! Ето ме тук!
Вещицата светкавично се врътна като манекен с черни дрехи на гумени колелца и надвисна над него.
Той дори не я погледна. За вниманието му се бореха такива тежести на отчаяние и изтощение, че можеше да освободи очите си само колкото да погледнат към вътрешната страна на клепачите, където танцуваха и се кривяха безбройни, безкрайно променливи и ужасяващи фигури.
— Много просто — изшумоля тих шепот. — Спри сърцето.
Защо пък не, помисли си замаяно той.
— Бавно — прошепна тя.
Да, помисли си той.
— Бавно, много бавно.
Сърцето му, което преди малко биеше лудо, сега се поддаде на някаква странна болест — безпокойство, после спокойствие, после стана почти приятно.
— Много по-бавно, бавно… — съветваше тя.
Уморени сме, да, чуваш ли, сърце? — попита той.
Сърцето чуваше. Започна да се отпуска като стегнат юмрук, пръст подир пръст.
— Спри веднъж завинаги, забрави веднъж завинаги — шепнеше тя.
Е, защо пък не?
— По-бавно… най-бавно…
Сърцето му се препъна.
И тогава, без друга причина, освен може би за един последен поглед наоколо, защото той наистина искаше да се отърве от болката, а сънят бе най-добрият начин да постигне това… Чарлс Холуей отвори очи.
Видя вещицата.
Видя нейните пръсти, танцуващи по въздуха, по лицето му, по тялото му, по сърцето в това тяло и душата в сърцето. Блатното й дишане го заливаше, а той с огромно любопитство гледаше как отровата ръми от устните й, броеше бръчките около зашитите очи, сбръчканата змийска шия, мумифицираните уши, челото като пясъчно дъно на отдавна пресъхнал поток. Никога през своя живот не се бе съсредоточавал толкова върху някого — сякаш тя беше мозайка, която веднъж сглобена може да разкрие най-големите тайни на живота. Решението се криеше в нея, всичко щеше да стане кристално ясно още в този момент, не, в следващия, не, в следващия, трябваше само да гледа как пръстите й играят като скорпиони, да я слуша как тананика докато бърника из въздуха, да, точно така, бърника, гъделичка, гъделичка.
— Бавно! — шепнеше тя. — Бавно!
И покорното му сърце дърпаше юздите. Гъди-гъди, правеха пръстите й.
Чарлс Холуей изпръхтя. Немощно се изкиска.
Това го смая. Защо? Защо се… кискам… в такъв момент?!
Вещицата се отдръпна, макар и само с половин сантиметър, сякаш някаква непозната, скрита фасунга бе разтърсила с електрически ток влажните й пръсти.
Чарлс Холуей и видя, и не видя нейната тръпка, долови, но не успя да размисли над нейното отдръпване, защото почти незабавно тя премина в атака, хвърли се напред, без да го докосва, но размахвайки мълчаливо ръце към гърдите му, сякаш се опитваше да омагьоса старинен стенен часовник.
— Бавно! — извика тя.
Без да осъзнава, той остави някаква идиотска усмивка да изплува и нехайно да се лепне под носа му.
— Съвсем бавно!
Нейната нова треска, нейната тревога, прерастваща в гняв, бе като нова играчка за него. Една скрита досега част от съзнанието му се приведе напред да огледа всяка пора по злокобната маска на вещицата. И неудържимо се наложи главната мисъл: нищо няма значение. В крайна сметка животът е просто шега, една тъй необятна шега, че можеш само да стоиш в края на коридора и да се дивиш на безсмислената му дължина и съвършено ненужната височина — планина, издигната до тъй нелепи размери, че нейната сянка те превръща в джудже и започваш да се надсмиваш на високомерието й. Застанал пред прага на смъртта, той си мислеше замаяно, но съвсем ясно за милиард суетни постъпки, пристигания, отпътувания, идиотски постъпки на едно момче, един юноша, един мъж, един дърт козел. Беше събрал и струпал на куп всевъзможните слабости, хитрини, играчки на своя егоизъм и сега играчките на живота му се полюшваха из нелепите коридори от книги. А сред тях нямаше по-нелепа, по-смешна от тази играчка, наречена циганка-вещица-гадателка по праха, която гъделичкаше — да, точно така! — просто гъделичкаше въздуха! Глупачка! Не вижда ли какво върши!
Той отвори уста.
И от нея самичък, като дете, родено от неподозираща майка, излетя дрезгав смях.
Вещицата залитна назад.
Чарлс Холуей не видя. Беше твърде зает да пресилва смешката като пясък през пръстите си, да лежи с плътно затворени очи и да пропуска през гърлото си веселието, кипнало сякаш по своя воля; ето го — излетя, избухна и разпрати шрапнели във всички посоки.
— Ти! — провикна се той, без сам да знае към кого — към всички, към себе си, към нея, към тях, към всичко на този свят. — Смешно е! Ти!
— Не е — възрази вещицата.
— Стига си ме гъделичкала! — изпъшка той.
— Не! — Тя трескаво се хвърли напред. — Не! Спи! Бавно! Много бавно!
— Не, наистина ме гъделичкаш, няма грешка! — изрева той. — Ох, ха! Ха, спри!
— Да, спри, сърце! — изписка тя. — Спри, кръв.
Нейното сърце сигурно се тресеше като дайре, ръцете й трепереха. Тя застина насред жестовете и се вторачи в смешните си пръсти.
— О, Боже мой! — От очите му се лееха прекрасни, радостни сълзи. — Не ми пипай ребрата, ох, ха, махай се, ох, сърцето ми!
— Сърцето ти, дааааа!
— Господи! — Той широко разтвори очи, жадно вдъхна въздух и го издиша като сапунена пяна, която обля всичко и то стана бистро, невероятно чисто. — Играчки! Ключето стърчи от гърба ти! Кой те е навил!?
И изригналият срещу жената бурен смях сякаш обгори ръцете й, опърли лицето й, или поне така изглеждаше, защото тя се сгърчи като пред полъх от доменна пещ, омота изпържените си ръце в египетски парцали, сви ги пред мършавата си гръд, отскочи назад, спря, после започна бавно да се оттегля, тласкана, блъскана, избутвана сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка, търсейки пипнешком опора в книжните лавици, в книгите, които с трясък се срутваха под ръцете й. По челото й се сипеха древни истории, непотвърдени теории, цели дюни от време и обещани, ала отнети години. Гонена, натъртена, пребита от този смях, който кънтеше, звънеше, набъбваше да изпълни мраморните сводове, тя най-сетне се завъртя, раздра с нокти побеснелия въздух и хукна да се търкулне по стълбището.
Няколко мига по-късно тя успя някак да се измъкне навън и вратата се затръшна зад нея!
От нейното падане и затръшнатата врата го разтърси такъв взрив от смях, че тялото му беше готово да се разпадне.
— О, Господи, Господи, моля те, спри, спри! — умоляваше той.
И смехът чу молбата му.
Най-сетне гръмогласният рев спадна до обикновен смях, доволен кикот, тихичко кискане, после бавно и със задоволство отстъпи място на дишането, поклащайки уморената и доволна глава. Приятната болка на натоварването в гърлото и ребрата бе изместила болката от смазаната ръка. Чарлс Холуей лежеше до рафтовете, опрял глава на някаква книга като върху рамото на скъп приятел, сълзите от смях засъхваха по бузите му и той изведнъж разбра, че вещицата е изчезнала.
Защо? — запита се. Какво направих?
С един сетен пристъп на смях бавно стана на крака.
Какво стана? О, Боже, трябва да си го изясниш! Най-напред до аптеката, да успокоиш болката за час с пет-шест аспирина, а после мисли. През последните пет минути ти спечели нещо, нали? Какъв е вкусът на победата? Мисли! Опитай да си припомниш!
И хвърляйки нова усмивка към нелепата лява ръка, подпряна като мъртво зверче върху сгънатия лакът на дясната, той закрачи бързо по нощните коридори и излезе в града…