Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (39)

38.

И тъй библиотеката в седем и петнайсет, седем и трийсет, седем и четирийсет и пет в неделя вечер, задръстена с огромни преспи от тишина и неподвижни лавини от книги, увиснали като клинописни плочи на вечността върху лавици тъй високи, че невидимите снегове на времето валят там цяла година.

Навън градът вдишваше и издишваше с ритъма на панаира, стотици хора минаваха край мястото, където Джим и Уил лежаха проснати в храстите отстрани на библиотеката, ту надигайки глави, ту отново забивайки носове във влажната земя.

— Внимавай!

Двамата се снишиха в тревата. От другата страна на улицата минаваше нещо, което можеше да е момче, можеше да е джудже, можеше да е момче с ум на джудже, можеше да е какво ли не, понесено от вятъра като съсухрено листо по тротоарите, блестящи със слюдена слана. Ала каквото и да бе, то отмина; Джим се надигна и седна, Уил остана да лежи, притиснат към добрата, спасителна пръст.

— Стига де, какво има?

— Библиотеката — каза Уил. — Сега се боя дори от нея.

Всички книги, помисли си той, струпани там, вековни, с олющена кожа, подпрени една на друга като десет милиона лешояди. Тръгнеш ли покрай мрачните рафтове, всички златни заглавия те гледат с блестящи очи. Всичко бе старо — и библиотеката, и панаирът, и баща му…

— Знам, че тате е там, но дали е наистина тате? Разбираш ли, ами ако те са дошли да го променят, да го направят лош, да обещаят нещо, което не могат да му дадат, но той вярва, че могат, и ако влезем там, и някой ден след петдесет години някой разгърне книга и ние с теб се изръсим от нея на пода като изсъхнали крилца на пеперуда, Джим, защото някой ни е смачкал и скрил между страниците, и никой не е разбрал къде сме изчезнали…

Това бе прекалено за Джим, който трябваше непременно да върши нещо, за да поддържа духа си. Преди Уил да се опомни, Джим вече блъскаше с юмруци по вратата на библиотеката. После заблъскаха и двамата, гонени от трескавото желание да избягат от тази нощ в другата, по-топла нощ с дъх на книги. Ако трябваше да избират някакъв мрак, този бе най-добър — като в стара фурна, пълна с мирис на книги, и ето, вратата се отвори и тате застана на прага с призрачната си бяла коса. Тръгнаха на пръсти по пустите коридори и Уил едва потискаше безумното желание да заподсвирква, както често правеше, когато минаваше покрай гробището по залез-слънце, а тате питаше защо са се забавили, и те се мъчеха да си припомнят всички места, където се бяха крили през този ден.

Бяха се крили в стари гаражи, бяха се крили в стари хамбари, бяха се крили на най-високите дървета, които можеха да изкатерят, но ги налегна скука и скуката беше по-лоша от страха, затова слязоха и отидоха да се явят пред полицейския шеф, поговориха си чудесно с него и това им осигури двайсет минути пълна безопасност в участъка, после Уил предложи да обиколят църквите, и те се изкатериха на всички камбанарии в града и подплашиха безброй гълъби, без да знаят дали в църквите е по-безопасно или не, особено горе, при камбаните, никой не можеше да им каже, но там се чувстваха в безопасност. Ала и там скуката ги догони, втръсна им от еднообразие и бяха готови едва ли не да се предадат на панаира просто за да се намират на работа, когато за тяхно щастие слънцето залезе. След залеза всичко стана просто чудесно — промъкваха се към библиотеката като към някогашна приятелска крепост, която може да е превзета от арабите.

— Ето ни тук — прошепна Джим и се сепна. — Защо шепна? Работното време отдавна е свършило. По дяволите!

Той се разсмя, после млъкна.

Защото му се стори, че чува тихи стъпки нейде из подземния мрак на библиотеката.

Но това бе само собственият му смях, притичващ с котешки стъпки обратно по лавиците.

В крайна сметка всички преминаха на шепот. Гъстите гори, мрачните пещери, здрачните църкви, сенчестите библиотеки, всички те са еднакви — приглушават гласовете, гасят устрема, карат те да говориш и възклицаваш тихо, за да не разбудиш призрачни двойници на гласа си, които да витаят из коридорите дълго след твоето отминаване.

Стигнаха до малката стаичка и обкръжиха масата, върху която Чарлс Холуей бе натрупал книгите и където бе чел дълги часове. Сега за пръв път погледнаха лицата си, видяха как ужасно са пребледнели и предпочетоха да не коментират.

— Да започнем от самото начало. — Бащата на Уил придърпа столове. — Моля.

И тъй, момчетата заразказваха един през друг за пътуващия продавач на гръмоотводи, предсказанието му за идващи бури, среднощния влак, внезапно оживялата ливада, огрените от луната шатри, недокоснатата, ала ридаеща калиопа, после лъчите на яркото пладне, обсипващи обикновената панаирджийска алея със стотици надошли християни, но без лъвове, на които да бъдат хвърлени, само лабиринтът, където времето чезне назад и напред сред огледалните водопади, само въртележката с надпис ПОВРЕДЕНА, стихналият час за вечеря, мистър Кугър и момчето с очи, които са виждали блестящите вътрешности на света, изтъкани от провиснали мокри грехове, и всички грехове са навързани, червясали и прогнили, момчето с очи на мъж, който живее открай време, видял е твърде много и може би иска да умре, ала не знае как…

Момчетата млъкнаха да си поемат дъх.

Мис Фоли, пак панаирът, обезумялата въртележка, древната мумия Кугър пъхти и вдишва лунно сияние, издишва сребърен прах, умира, после възкръсва на стол, където зелени мълнии блъскат и подпалват скелета му като истинска буря, само че без дъжд, карнавалното шествие, шахтата пред магазинчето за тютюн, дългото криене и накрая ето ги тук, вече приключили с разказа.

Бащата на Уил дълго седя, гледайки унесено средата на масата. После устните му потрепнаха.

— Джим, Уил — каза той. — Вярвам ви.

Момчетата с облекчение се отпуснаха на столовете.

— На всичко?

— На всичко.

Уил избърса очи.

— Леле — дрезгаво каза той. — Сега ще се разрева.

— Няма време за това! — рече Джим.

— Наистина няма време.

Бащата на Уил се изправи, натъпка лулата с тютюн, порови из джобовете си за кибрит, извади очукана устна хармоника, джобно ножче, развалена запалка и бележник, в който все се канеше да записва велики мисли, но така и не успяваше да го стори, и подреди всички тия оръжия за миниатюрна война, която можеше да бъде загубена още преди да започне. Прерови целия този жалък боклук, поклати глава, най-сетне откри кутия кибрит, запали лулата и замислено закрачи из стаята.

— Изглежда, ще трябва доста да си поговорим за един конкретен панаир. Откъде идва, къде отива, какво е замислил? Мислехме, че никога не е връхлитал нашия град. Но, Бога ми, вижте тук.

Той почука с пръст един пожълтял вестник с дата 12 октомври 1888 и плъзна нокът под следното заглавие:

Дж. К. Кугър и Дж. М. Дарк представят международната корпорация „Демоничен театър, комбинирани атракции и музеи на неестественото“.

— Дж. К. и Дж. М. — каза Джим. — Същите инициали като листовките из града тази седмица. Но… не може да са същите хора…

— Не може ли? — Бащата на Уил разтърка лакти. — Тръпките по кожата ми говорят обратното.

Той разгъна още стари вестници.

— 1860-а. 1846-а. Същата обява. Същите имена. Същите инициали. Дарк и Кугър, Кугър и Дарк, идват и си отиват, но само веднъж на двайсет, трийсет, четирийсет години, та хората да забравят. Къде са били през всички тия години? На път. Но не само на път. Винаги през октомври: октомври 1846, октомври 1860, октомври 1888, октомври 1910 и сегашния октомври. — Гласът му стана унесен и тих. — Пази се от есенните хора…

— Какво?

— Стар религиозен трактат. От пастор Нюгейт Филипс, ако не греша. Четох го в детството си. Чакай, как беше…

Той се опита да си припомни. Облиза устни. Припомни си.

— За някои хора есента идва рано и остава до късно в живота, където октомври идва подир септември и ноември докосва октомври, ала сетне няма Витлеемска звезда, няма радост, а вместо декември и Рождество Христово пак идват септември и старият октомври, и все тъй през годините, без зима, без пролет или възраждащо лято. За тези същества есента е единственият нормален сезон, единственото време и друг избор нямат. Откъде идват? От праха. Накъде отиват? Към гроба. Кръв ли тупти във вените им? Не — нощният вятър. Какво цъка в главите им? Червеят. Какво говори от устата им? Жабата. Какво гледа през очите им? Змията. Какво чува с ушите им? Бездната между звездите. Те пресяват човешката буря в търсене на души, изяждат плътта на разума, пълнят гробовете с грешници. Трескаво препускат напред. Като ято насекоми притичват, лазят, промъкват се, бързат, помрачават всяка луна и непременно размътват бистрите води. Паяжината ги чува, трепери — къса се. Такива са есенните хора. Пази се от тях…

След кратко мълчание двете момчета ахнаха едновременно.

— Есенните хора — повтори Джим. — Това са те. Няма грешка!

— Тогава… — Уил преглътна — … значи ние сме… летните хора?

— Не съвсем. — Чарлс Холуей поклати глава. — О, вие сте по-близо до лятото, отколкото аз. Може някога и да съм бил от чудесните летни хора, само че много отдавна. Повечето от нас са и тъй, и иначе. Августовското пладне в нас се бори да разтопи ноемврийския мраз. Оцеляваме с натрупаните скромни запаси от Четвърти юли. Но има времена, когато всички ставаме есенни хора.

— Не и ти, тате!

— Не и вие, мистър Холуей!

Той бързо се завъртя и видя как го оглеждат изпитателно — бледо момче до друго бледо момче, опрели ръце в коленете си, сякаш готови да хукнат.

— Само така си приказвам. Спокойно, момчета. Трябват ми само фактите. Уил, наистина ли познаваш татко си? Не трябва ли вие двамата да познавате мен и аз вас, щом ще се изправяме срещу тях?

— Вярно — тихо прошепна Джим. — Кой сте вие?

— Знаем кой е, по дяволите! — възрази Уил.

— Наистина ли? — попита бащата на Уил. — Хайде да видим. Чарлс Уилям Холуей. Нищо особено няма в мен, само дето съм на петдесет и четири, а това винаги е особено за потърпевшия. Роден в Суит Уотър, живял в Чикаго, оцелял в Ню Йорк, тъгувал в Детройт, нагазвал къде ли не, пристигнал тук късно, след живот в библиотеки из цялата страна през всичките тия години, защото обичах да бъда сам, обичах да сравнявам с книгите видяното по пътищата. И насред онова вечно бягство, което наричах пътуване, през трийсет и деветата ми година майка ти ме спря с един-единствен поглед и оттогава съм тук. Все още се чувствам най-добре нощем в библиотеката, далеч от човешките тълпи. Дали това е за мен последната спирка? Възможно. Защо изобщо съм тук? В момента си мисля, че е за да ви помогна.

Мистър Холуей помълча и се вгледа в чудесните млади лица на двете момчета.

— Да — каза той. — Много късно влизам в играта. За да ви помогна.