Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (42)

41.

Сянка се движеше между сенките.

Чарлс Холуей усети как душата му потъва в тъмни води.

Мина дълго време, докато сянката и човекът, когото тя придружаваше, застанаха пред вратата на стаята. Сянката сякаш нарочно се бавеше, за да накара плътта му да настръхне, а самообладанието му да се разклати из основи. А когато най-сетне стигна до вратата, тя доведе със себе си не един, не сто, а хиляда човека да надникнат вътре.

— Името ми е Дарк — изрече гласът.

Чарлс Холуей издиша две шепи въздух.

— По-известен като Илюстрования човек — добави гласът. — Къде са момчетата?

Бащата на Уил най-сетне се завъртя да огледа високия мъж, който стоеше до вратата.

— Момчета ли?

Илюстрования човек подуши жълтия прашец, лъхащ откъм книгите, и точно в същия миг бащата на Уил осъзна, че ги е оставил да лежат на открито. Хвърли се напред, спря и започна да ги затваря с подчертана небрежност.

Илюстрования човек се престори, че не забелязва.

— Момчетата не са си у дома. Двете къщи са празни. Колко жалко, че ще изтърват безплатните въртележки.

— Ех, ако знаех къде са… — Чарлс Холуей тръгна да разнася книгите по лавиците. — Дявол да го вземе, ако знаеха, че сте тук с безплатни билети, щяха да подскачат от радост.

— Тъй ли? — Мистър Дарк остави усмивката си да се стопи като розово-бяла играчка от парафин, която вече не му е интересна. После тихо изрече: — Мога да ви убия.

Чарлс Холуей кимна и продължи бавно напред.

— Чухте ли какво казах? — кресна Илюстрования човек.

— Да. — Чарлс Холуей поразклати книгите в ръцете си, сякаш по теглото им можеше да прецени събеседника. — Но сега няма да убивате. Твърде сте хитър. С тази хитрост удържате панаира на път толкова време.

— Значи прочетохте няколко вестника и си мислите, че знаете всичко за нас?

— Не, не всичко. Само колкото да се изплаша.

— Значи трябва още да се изплашите — изрече през тънките устни тълпата от лазещи нощни илюстрации, заточени под черния костюм. — Една моя приятелка отвън може да ви очисти така, че да изглежда съвсем нормален сърдечен удар.

Кръвта подскочи в сърцето на Чарлс Холуей, заблъска в слепоочията, на два пъти се обади в китките.

Вещицата, помисли си той.

Устните му навярно бяха оформили думата.

— Вещицата — кимна мистър Дарк.

Чарлс Холуей подреди книгите по лавиците. Задържа само една.

— Е, какво имате тук? — Мистър Дарк присви очи. — Библия? Колко чаровно, детинско и трогателно старомодно.

— Чели ли сте я някога, мистър Дарк?

— Да съм я чел! Върху мен можете да прочетете всяка страница, всеки стих и всяка дума от нея, сър! — Без да бърза, мистър Дарк запали цигара и духна дима първо към табелката ТУК НЕ СЕ ПУШИ, после към бащата на Уил. — Наистина ли си въобразявате, че книгите могат да ми навредят? Нима наивността е вашата истинска броня? Ето, вижте!

И преди Чарлс Холуей да помръдне, мистър Дарк пъргаво изтича към него и взе Библията. Стисна я с две ръце.

— Изненадан ли сте? Гледайте, докосвам я, държа я, дори чета от нея.

Прелиствайки страниците, мистър Дарк духна дим върху тях.

— Нима очаквате да се разпадна пред очите ви като вехт свитък от Мъртво море? За жалост митовете са просто митове. Животът — а под тази дума разбирам безброй чудесни неща — продължава, проправя си път, оцелява по безброй невероятни начини и аз далеч не съм най-невероятният сред тях. Вашият крал Джеймс и неговият литературен вариант на някои леко мухлясали поетични текстове заслужава само толкова от вниманието и времето ми…

Мистър Дарк пусна Библията в кошчето и повече не я погледна.

— Чух колко бързо бие сърцето ви — продължи мистър Дарк. — Ушите ми не са тъй фино настроени като на циганката, но чуват добре. Погледът ви подскача над рамото ми. Значи момчетата се крият нейде из тая бърлога? Добре. Не бих желал да избягат. Не че някой ще повярва на техните дрънканици, всъщност това е добра реклама за нашите представления — хората тръпнат, сънуват кошмари, после тайничко се измъкват от града да ни видят, облизват устни и се чудят дали да не вложат пари в нашите специални предложения. Вие дойдохте, огледахте и не беше само от любопитство. На колко години сте?

Чарлс Холуей стисна устни.

— На петдесет? — измърка мистър Дарк. — Петдесет и една? — прошепна той. — Петдесет и две? Искате ли да се подмладите?

— Не!

— Няма смисъл да викате. По-любезно, моля. — Мистър Дарк си затананика и тръгна из залата, плъзгайки пръсти по книгите, сякаш отброяваше години. — О, наистина е приятно да бъдеш млад. Не би ли било чудесно да сте отново на четирийсет? Четирийсет е с десет години по-хубаво от петдесет, а трийсет — с двайсет години по-хубаво. Толкова хубаво, че просто не може да се опише.

— Няма да слушам!

Чарлс Холуей затвори очи.

Мистър Дарк отметна глава, засмука цигарата и подхвърли:

— Странно, затваряте очи, за да не слушате. По-добре ще е да притиснете ушите си с длани…

Бащата на Уил вдигна ръце към ушите си, но гласът проникваше и през тях.

— Знаете ли какво — каза мистър Дарк, размахвайки небрежно цигарата. — Ако ми помогнете до петнайсет секунди, ще получите като подарък четирийсетия си рожден ден. Десет секунди и ще празнувате трийсет и пет години. Много рядка младежка възраст. В сравнение с вашата — едва ли не детска. Засичам по часовник и, Бога ми, ако приемете да помогнете, като нищо ще ви смъкна трийсет годинки. Сделката на века, както казват в рекламите. Помислете си! Да започнете отначало, всичко да е ново, свежо и великолепно, да ви чакат толкова много дела, мисли и радости. Последен шанс! Започваме. Едно. Две. Три. Четири…

Чарлс Холуей се прегърби, притисна се със свити колене към библиотечните рафтове и заскърца със зъби, за да заглуши броенето.

— Губите, драги ми стари приятелю — подчерта мистър Дарк. — Пет. Губите. Шест. Много губите. Седем. Наистина губите. Осем. Прахосвате си късмета. Девет. Десет. Боже мой, колко сте глупав! Единайсет. Холуей! Дванайсет. Почти не остана. Тринайсет! Свършва! Четиринайсет! Губите! Петнайсет! Край, няма връщане!

Мистър Дарк отпусна ръката с часовника.

Задъхан, Чарлс Холуей се бе извърнал, за да зарови лице в мириса на старинни книги, в утешителното докосване на стара кожа, във вкуса на погребален прах и засъхнали цветя между страниците.

Мистър Дарк вече бе до вратата, канеше се да излезе.

— Стойте тук — нареди той. — Слушайте сърцето си. Ще пратя някого да се погрижи за него. Но първо момчетата…

Тълпата от незаспиващи създания, яхнала плътта на високия мъж, тихо закрачи през мрака, който носеше със себе си мистър Дарк. Техните крясъци, писъци и възгласи на неопределена, но мъчително досадна възбуда звучаха в дрезгавия му зов:

— Момчета? Тук ли сте? Където и да сте… обадете се.

Чарлс Холуей се хвърли напред, сетне усети как стаята се люшна и го завъртя, а мекият, спокоен и удивително приятен глас на мистър Дарк продължаваше да подвиква из мрака. Чарлс Холуей се блъсна в един стол и си помисли: Чуй сърцето си! Падна на колене и си каза: Чуй сърцето си! То избухва! О, Боже, изтръгва се на свобода!

И не можа да продължи.

Илюстрования човек крачеше с мека котешка стъпка през лабиринта от лавици с мрачно чакащи книги.

— Момчета?… Чувате ли ме?…

Тишина.

— Момчета?…