Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (28)

27.

Тримата мълчаливо вървяха към вкъщи по огрените от луната тротоари — двете момчета и между тях мистър Холуей. Когато стигнаха, бащата на Уил въздъхна.

— Джим, не виждам причини да тормозя майка ти посред нощ. Ако обещаеш на закуска да й разкажеш всичко, ще те оставя да си вървиш. Можеш ли да влезеш, без да я събудиш?

— Разбира се. Вижте какво си имаме.

— Какво?

Джим кимна, поведе ги настрани и се разрови сред гроздовете от дебел мъх и бръшлян по стената, докато разкри железните скоби, които тайно бяха заковали, за да направят скрита стълба към неговата стая. Мистър Холуей се засмя някак болезнено и странна, дива печал разтърси главата му.

— Откога е така? Не, не ми казвайте. И аз го правех на вашата възраст. — Той погледна покрай бръшляна към прозореца на Джим. — Забавно е да излизаш нощем, волен като вятъра. — После се опомни и млъкна. — Нали не стоите навън до късно?…

— Тази седмица за пръв път се прибрахме след полунощ.

Тате се позамисли.

— И сигурно едно разрешение ще развали цялата работа. Важното е да се измъквате тайно в летните нощи до езерото, до гробището, до железопътната линия и овощните градини…

— Леле, мистър Холуей, да не би и вие някога…

— Да. Само да не се изпуснете пред жените, че съм ви казал. — Той посочи нагоре. — Качвай се. И един месец никакво излизане нощем.

— Тъй вярно, сър!

Джим се изкатери като маймуна по стъпалата, стрелна се през прозореца, затвори го и дръпна завесите.

Тате се загледа в потайните скоби, слизащи от звездната светлина към волния свят на тротоарите, който подканва за спринт на триста метра, бягане с препятствия през тъмните храсти и овчарски скок през гробищната ограда…

— Знаеш ли кое мразя най-много, Уил? Че вече не мога да тичам като теб.

— Да, сър — отвърна синът му.

— Хайде да сме наясно — каза тате. — Утре иди още веднъж да се извиниш на мис Фоли. Провери моравата. Може да сме пропуснали нещо от… крадените вещи… докато търсехме с фенерчета и кибрит. После иди при началника на полицията. Имаш късмет, че сам се яви. Имаш късмет, че мис Фоли не подаде жалба.

— Да, сър.

Минаха отстрани на своята къща. Тате плъзна длан по бръшляна.

— И тук ли?

Ръката му откри скоба, която Уил бе заковал между листата.

— И тук.

Той извади кесията за тютюн и напълни лулата си, докато стояха край бръшляна, край скритите стъпала, водещи към топли легла и безопасни стаи, после запали лулата и каза:

— Познавам те. Ти не се държеше като виновен. Не сте откраднали нищо.

— Не сме.

— Тогава защо каза в полицията, че сте откраднали?

— Защото мис Фоли — кой знае защо? — иска да сме виновни. Щом тя казва, значи е така. Нали видя колко се изненада, когато влязохме през прозореца? Не е предполагала, че ще си признаем. Е, ние пък си признахме. Имаме предостатъчно врагове, не ни трябват и неприятности със закона. Предположих, че ако не отричаме, ще ни простят. Така и стана. А и мис Фоли спечели, защото сега сме престъпници. Каквото и да кажем, никой няма да ни повярва.

— Аз ще повярвам.

— Наистина ли? — Уил се взря в сенките по лицето на баща си, видя белота на кожа, очи и коса. — Тате, онази нощ в три сутринта…

— Три сутринта…

Момчето видя как тате се сви като от студен вятър, сякаш надушваше и знаеше цялата история, но просто не можеше да помръдне, да се пресегне, да докосне Уил и да го потупа по рамото.

И разбра, че не може да каже. Утре — да, някой друг ден — да, защото може би с изгрева шатрите щяха да изчезнат, уродите да си заминат по света, знаейки, че не е нужно да прекаляват, че са ги изплашили достатъчно, за да не казват никому, просто да си държат езика зад зъбите. Може би всичко щеше да се размине, може би… може би…

— Да, Уил? — каза с усилие тате, а лулата в ръката му гаснеше. — Продължавай.

Не, помисли си Уил, нека да изядат Джим и мен, но да не закачат другите. Който знае, ще пострада. Затова никой друг не бива да знае.

А на глас изрече:

— След два дни, тате, ще ти кажа всичко. Кълна се. Кълна се в мама.

— На такава клетва — заяви тате след дълго мълчание — не мога да не повярвам.