Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (7)

6.

Джим Найтшейд спря на ъгъла на главната улица и Хикъри Стрийт. Дишаше леко, а очите му се взираха нежно в мрачните дървесни корони над Хикъри Стрийт.

— Уил?…

— Не!

Уил спря, изненадан от собствената си твърдост.

— То е съвсем наблизо. Петата къща. Само една минута, Уил — тихичко се примоли Джим.

— Минута?…

Уил се озърна към улицата.

Която бе улицата на Театъра.

До това лято тя бе най-обикновена улица, където крадяха праскови, сливи и кайсии в зависимост кое е узряло. Но в края на август, докато се катереха като маймунки за кисели и зелени ябълки, се случи „нещото“, което промени къщите, вкуса на плодовете и дори самия въздух сред шушукащите дървета.

— Уил! То ни чака. Може би нещо се случва — прошепна Джим.

Може би наистина нещо се случва. Уил преглътна с усилие и усети как Джим хваща ръката му.

Защото това вече не бе улицата на ябълките, сливите или кайсиите. Беше улицата на къщата с прозорец отстрани и Джим казваше, че този прозорец е сцена с вдигната завеса — тоест щора. И в тази стая, на тази странна сцена, имаше актьори, които говореха тайнствени думи, изричаха невероятни неща, смееха се, въздишаха, шепнеха толкова много; толкова много от думите им бяха неразбираем за Уил шепот.

— Само за последен път, Уил.

— Знаеш, че няма да е последен!

Лицето на Джим бе поруменяло, бузите му пламтяха, очите му бяха като огън от зелено стъкло. Мислеше си за онази вечер, когато беряха ябълки и той изведнъж тихо извика:

— О, там!

А Уил, увиснал на клоните, притеснен, ужасно възбуден, гледаше към вътрешността на Театъра, тая необичайна сцена, където хората, без да ги забелязват, смъкваха ризи през главите си, захвърляха дрехи по килима, стояха диви и обезумели като животни, голи като тръпнещи коне, протегнали ръце да се докоснат.

Какво правят, помисли си Уил. Защо се смеят? Какво им е, какво не е наред?

Искаше му се лампите да изгаснат.

Но той стискаше здраво станалите изведнъж хлъзгави клони и гледаше грейналия прозоречен Театър, слушаше смеха и най-сетне вцепенен се изтърва, хлъзна се, падна, лежеше замаян, после стана в тъмното и вдигна поглед нагоре към Джим, който все още се вкопчваше във високия клон. Джим с пламнало лице, с ожарени бузи, с разтворени устни се взираше навътре.

— Джим, Джим, слизай!

Но Джим не чуваше.

— Джим!

И когато най-сетне погледна надолу, Джим видя Уил като някакъв непознат със странни претенции да се откаже от истинския живот и да слезе на земята. Тогава Уил побягна самичък и мислеше прекалено много, но всъщност за нищо не мислеше, не знаеше какво да мисли.

— Уил, моля те!

Уил погледна Джим и библиотечните книги в ръцете му.

— Бяхме в библиотеката. Не ти ли стига?

Джим поклати глава.

— Подръж ги за малко.

Той подаде книгите на Уил и тихичко изтича под съскащите, шушукащи дървета. Отмина три къщи и извика през рамо:

— Уил. Знаеш ли какво си? Гаден, дърт, тъп епископален баптист!

После Джим изчезна.

Уил притисна книгите към гърдите си. Бяха овлажнели от дланите му.

Не поглеждай назад, помисли си той.

Няма! Няма!

И гледайки само към вкъщи, той тръгна натам. Бързо.