Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (43)

42.

Някъде в самотната пустош, сред неподвижното гъмжило от милиони книги, загубени след двайсет завоя надясно, трийсет наляво, по проходи, коридори, към задънени улици, заключени врати, полупразни лавици, нейде в опушения Лондон на Дикенс или в Москва на Достоевски, или в степите отвъд нея, нейде в пелюрения прах на атласите или „Нашънъл Джиографик“, стегнати в капана на неудържимо желание да кихнат, две момчета стояха, клечаха, лежаха и се обливаха в студена пот.

Скрит нейде, Джим си мислеше: Той идва!

Скрит нейде, Уил си мислеше: Той е наблизо!

— Момчета?…

Мистър Дарк се зададе, понесъл своята менажерия от приятели, своята съкровищница от изящно изрисувани влечуги, които лежаха и се припичаха в полунощ върху кожата му. Заедно с него крачеше татуираният тиранозавър, вливащ в бедрата му мощ на старинна, добре смазана стенобойна машина. Както крачеше гръмотевичният гущер — високомерен, с очички като блестящи мъниста, — тъй крачеше и мистър Дарк, брониран с картинки на мълнии, хищници и овце, пометени от гръмотевица и бягащи пред буря от безмилостна, всепобеждаваща плът. Татуираният птеродактил и татуираната коса издигаха ръцете му в полет към мраморните сводове. А заедно с мастилените символи на смазана или посечена съдба по всеки крайник се роеше обичайната тълпа от зяпачи и наблюдатели, седнали върху плешките, надничащи от джунглите по гърдите, увиснали с главата надолу на милионни микроскопични множества в убежищата под мишниците и крещящи пискливо като прилепи, готови за лов, а при нужда и за убийство. Като черен прилив по мрачен бряг, като тъмен облак, изпълнен с фосфоресциращи прелести и страховити кошмари, мистър Дарк тласкаше напред нозете, тялото и острото си лице.

— Момчета?…

Безкрайно търпелив бе този глас като най-скъп приятел на клетите, треперещи създания, заровени в скривалищата си сред сухите книги; и той подтичваше, пролазваше, пробягваше, дебнеше, прокрадваше се, полъхваше, застиваше съвършено неподвижно сред приматите, египетските паметници на богове животни, докосваше черни истории от мъртва Африка, спираше се за малко в Азия, после се втурваше към нови земи.

— Момчета, знам, че ме чувате! На табелата пише ПАЗЕТЕ ТИШИНА! Затова ще прошепна: един от вас все още иска каквото предлагаме. Нали? Нали?

Джим, помисли си Уил.

Аз, помисли си Джим. Не! О, не! Вече не! Не и аз!

— Излезте — измърка през зъби мистър Дарк. — Гарантирам награди! Който се предаде пръв, печели всичко!

Бам-туп-дранг!

Сърцето ми! — помисли си Джим.

Аз ли съм? — помисли си Уил. — Или е Джим?

— Чувам ви. — Устните на мистър Дарк трепнаха. — Уил? Джим? Нали Джим беше умникът? Идвай, момче!…

Не! — помисли си Уил.

Нищо не знам! — отчаяно си помисли Джим.

— Джим, да… — Мистър Дарк се завъртя в нова посока. — Джим, покажи ми къде е твоят приятел. — Тихичко. — Ще го затворим, после ще те качим на въртележката, където трябваше да е той, ако беше по-умен. Нали така, Джим? — Гласът стана мек като гукане на гургулица. — Близо съм. Чувам сърцата ви да подскачат!

Спри! — заповяда безмълвно Уил към гърдите си.

Спри! — Джим стисна дъха си зад зъбите. — Спри!

— Чудя се… дали не сте в тази ниша?…

Мистър Дарк се остави притеглянето на една или друга купчина книги да го тегли напред.

— Тук ли си, Джим?… Или… там отзад?…

Той небрежно блъсна една количка с книги и тя се търкулна в нощта на гумените си колелца. Нейде далече се преобърна с трясък и разсипа съдържанието си като куп мъртви черни гарвани.

— Бива си ви в криенето и двамата — каза мистър Дарк. — Но има и по-умни от вас. Чухте ли калиопата тази вечер? Знаете ли, че скъп за вас човек се качи на въртележката? Уил? Уили? Уилям. Уилям Холуей. Къде е майка ти тази вечер?

Тишина.

— Возеше се с нощния вятър, Уили. Уилям. В кръг. Ние я качихме. Завъртяхме я. Не я свалихме. Нека се върти. Чуваш ли, Уили? Една обиколка — една година, после още една обиколка, и още, и още!

Тате! — помисли Уил. Къде си?

В далечната стая Чарлс Холуей седеше с разтуптяно сърце, чуваше и си мислеше: Няма да ги намери. Ако не ги намери, няма да мърдам оттук, а той няма да ги намери, те няма да го послушат! Няма да му повярват! Той ще си отиде!

— Майка ти, Уил — тихо подвикна мистър Дарк. — Тя се върти и познай в коя посока. Уили?

Мистър Дарк завъртя тънката си призрачна ръка из топлия въздух между рафтовете.

— Обиколка след обиколка, а когато пуснахме майка ти и я вкарахме в Огледалния лабиринт да се види, да беше чул само какъв звук издаде. Като котка, дето се е задавила с валмо лепкави косми и не може нито да го изкашля, нито да изкрещи покрай космите, които изскачат през ноздрите, ушите, очите, момче, и е стара, стара, стара. Когато я видях за последно, Уили, бягаше от онова, което видя в огледалата. Ще блъска с юмруци по вратата на Джим, но щом майка му види някаква двестагодишна твар да хленчи отвън и да моли за милостива смърт, ще се задави с косми досущ като нея и ще я изпъди да проси по улиците, където никой няма да й повярва. Уил, никой не ще повярва, че онази торба с плюнка и кокали е била росна красавица и твоя най-близка роднина! Тъй че, Уил, от нас зависи да изтичаме, да я намерим, да я спасим, защото знаем коя е… точно така. Така, Уил. Така, така, Уил, нали така?!

Гласът на черния човек изсъска и стихна.

Нейде в библиотеката някой хълцаше едва доловимо.

А…

Илюстрования човек доволно издиша въздуха от мрачните си дробове.

Дааааааа…

— Тук… — промърмори той. — Къде ли са подредени? На буква М — момчета? На буква П — приключения? На буква С — скрити? На буква Т — тайна? На буква У — ужас? Или пък са ги сложили на Д за Джим или Н за Найтшейд? У за Уилям, Х за Холуей? Къде са тия две скъпоценни живи книжлета, та да ги поразлистя, а? — Той разчисти с ритник място за крака си върху първата лавица на един висок рафт.

Пъхна там десния си крак, подпря се с цяла тежест и отлепи левия от пода.

— Така.

Левият му крак ритна отсрещната лавица, освободи място. Той започна да се катери. Десният му крак изби дупка на третата лавица, изхвърли книгите назад и мистър Дарк продължи да се изкачва нагоре към четвъртата лавица, петата, шестата, опипваше мрачното библиотечно небе, ръцете му се вкопчваха в дъските, после посягаха по-нагоре да разлистят нощта и да открият момчетата, ако случайно са се пъхнали между страниците.

Дясната му ръка пробяга като тарантула с гирлянд от рози, блъсна един каталог за гоблени и книгата се запремята надолу към непрогледната бездна. Сякаш мина цяла вечност, докато гоблените изтрещяха на пода и се разхвърчаха като лавина от златни, сребърни и небесносини нишки.

Запъхтян, той протегна лявата си ръка към деветата лавица, ала пръстите му срещнаха само празно пространство — нямаше книги.

— Момчета, тук ли сте? На Еверест?

Тишина. Само приглушеното хълцане вече се чуваше по-близо.

— Студено ли е тук? По-студено? Най-студено?

Очите на Илюстрования човек се изравниха с единайсетата лавица.

Само на десет сантиметра от него Джим Найтшейд лежеше по очи, вцепенен като труп.

Една лавица по-нагоре в катакомбата лежеше Уилям Холуей с треперещи, насълзени очи.

— Чудесно — каза мистър Дарк.

Той протегна ръка да погали Уил по главата.

— Здравей.