Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (20)

19.

На шосето последните акварелни багри на слънцето бяха изчезнали зад хълмовете, а неизвестното нещо, което преследваха, бе тъй далече напред, че се превръщаше просто в стремителна точица, ту просветваща в светлината на уличните лампи, ту отново освободена да тича из мрака.

— Двайсет и осем! — изпъхтя Джим. — Двайсет и осем пъти!

— Въртележката, да! — Уил отметна глава. — Двайсет и осем пъти се завъртя назад, броих ги.

Пред тях дребната фигурка спря и се озърна.

Джим и Уил се хвърлиха зад едно дърво и изчакаха нещото да продължи.

„Нещото“, помисли си Уил. Защо го наричам „нещото“? То е момче, мъж… не… то е нещо променено, това е то.

Достигнаха и прекосиха градската граница, и Уил подхвърли в движение:

— Джим, сигурно на онази въртележка е имало двама, мистър Кугър и това момче, и…

— Не, аз не го изпуснах от поглед нито за миг!

Тичешком минаха покрай бръснарницата. Уил зърна, но не видя надписа на витрината. Прочете го, но не го осъзна. Запомни го и го забрави. Продължи да тича.

— Хей! Той завива по Кълпепър Стрийт! Бързо!

Завиха зад ъгъла.

— Няма го!

Улицата лежеше дълга и пуста под лъчите на уличните лампи.

Вятърът гонеше есенни листа по тротоарите, надраскани с квадрати за игра на дама.

— Уил, мис Фоли живее на тази улица.

— Да, четвъртата къща, но…

Джим заподсвирква безгрижно, пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Уил го последва. Пред къщата на мис Фоли вдигнаха очи нагоре.

Зад един от меко осветените предни прозорци някой стоеше и гледаше навън.

Момче на не повече и не по-малко от дванайсет години.

— Уил! — тихо възкликна Джим. — Това момче…

— Нейният племенник.

— Племенник, друг път! Не се обръщай натам. Може би умее да разчита по устните. Върви бавно. До ъгъла и назад. Виждаш ли лицето му? Очите, Уил! Това е единственото, което не се променя у човека, бил той млад или стар, на шест години или на шейсет! Да, момчешко лице, но очите са на мистър Кугър!

— Не!

— Да!

Двамата спряха, за да се вслушат с наслада в бързите удари на сърцата си.

— Не спирай.

Отново закрачиха. Джим стискаше здраво ръката на Уил и го водеше напред.

— Ти видя очите на мистър Кугър, нали? Когато ни беше вдигнал и се канеше да ни блъсне челата. Видя и момчето, дето слезе от въртележката. Както се криех в листата, то погледна нагоре към мен — и ужас, все едно се отвори вратата на пещ! Никога няма да забравя тези очи! И сега те ме гледат от прозореца. Завий обратно. Сега дай да се върнем спокойно и бавничко… Трябва да предупредим мис Фоли какво се крие в нейната къща, нали?

— Виж какво, Джим, ти не даваш пет пари нито за мис Фоли, нито за нещо в нейната къща!

Джим премълча. Вървейки ръка за ръка с Уил, той само погледна приятеля си и примига веднъж — спусна клепачите върху блестящите си зелени очи и пак ги вдигна.

А Уил отново изпита към Джим чувството, което открай време изпитваше към едно някогашно, почти забравено куче. Всяка година идваше време, когато след дълги месеци послушание кучето просто хукваше по света и изчезваше за дълги дни, докато накрая се връщаше накуцващо, цялото в репеи, измършавяло, вмирисано на блата и бунища; беше се търкаляло из боклуците и нечистотиите на света само за да се прибере у дома със странна усмивчица на муцуната. Тате бе нарекъл кучето с името на философа от пущинаците Платон, защото по очите му се виждаше, че няма нещо, което да не знае. След завръщането си то отново влизаше в правия път, месеци наред живееше в пълна невинност, после изчезваше и всичко започваше отначало. Сега, докато вървеше, Уил имаше чувството, че чува Джим тихичко да скимти. Усещаше го как цял настръхва. Как присвива уши и души мириса на новия мрак. Джим долавяше миризми, които никой друг не познаваше, чуваше как тиктакат часовници, отмерващи друго време. Сега дори езикът му беше странен, играеше ту по долната, ту по горната устна, докато двамата пак спираха пред къщата на мис Фоли.

На прозореца нямаше никого.

— Ще се качим да позвъним — каза Джим.

— Какво, да го срещнем очи в очи?

— Не се впрягай, Уил. Трябва да проверим, нали? Да му стиснем ръката, да го погледнем в очите или нещо подобно, и ако наистина е той…

— Нали няма да предупредим мис Фоли пред него?

— Ще й звъннем после по телефона, глупчо. Хайде, качваме се!

Уил въздъхна и се остави на Джим да го поведе нагоре по стъпалата. Искаше и в същото време не искаше да узнае дали мистър Кугър се спотайва в онова момче в къщата и само от време на време наднича като светулка между миглите му.

Джим натисна звънеца.

— Ами ако той ни отвори? — попита Уил. — Олеле, толкова ме е страх, че ми иде да си плюя на петите. Джим, а ти защо не се страхуваш, защо?

Джим огледа двете си ръце. Не трепереха.

— Гръм да ме удари! — ахна той. — Прав си! Не се страхувам!

Вратата се разтвори широко.

Огря ги усмивката на мис Фоли.

— Джим! Уил! Колко мило.

— Мис Фоли — прекъсна я Уил, — добре ли сте?

Джим го изгледа свирепо. Мис Фоли се разсмя.

— Защо да не съм?

Уил се изчерви.

— Онези огледала на панаира…

— Глупости. Вече съвсем ги забравих. Е, момчета, ще влезете ли?

Тя отвори вратата още по-широко.

Уил провлачи крак и спря.

Зад мис Фоли като пороен дъжд в гръмотевична буря се спускаше тъмносиня мънистена завеса пред вратата на всекидневната.

Там, където цветният дъжд докосваше пода, надничаха чифт малки прашни обувки. Зад пороя се спотайваше злото момче.

Зло? Уил примига. Защо зло? Защото. Защото — и толкоз. Да, момче. Да, зло.

Мис Фоли се завъртя и подвикна към тъмносините, вечно падащи дъждовни мъниста:

— Робърт? — Тя хвана ръката на Уил и лекичко го дръпна навътре. — Ела да се запознаеш с двама от моите ученици.

Дъждовната завеса се разцепи. Свежа розова ръка се подаде навън съвсем сама, сякаш за да провери какво е времето в коридора.

Божичко, помисли си Уил, той ще ме погледне в очите! Ще види въртележката и себе си върху нея, как се върти назад, назад. Знам, че е отпечатано в окото ми, все едно че съм ударен от мълния!

— Мис Фоли — каза Уил.

Сега иззад сумрачните застинали огърлици на бурята се подаде и розово лице.

— Трябва да ви кажем нещо ужасно.

Джим грубо го сръчка с лакът.

Ето че и тялото излезе иззад тъмния воден поток от мъниста. Дъждът тихо зашушна зад малкото момче.

Мис Фоли въпросително вдигна вежди и се приведе към Уил. Джим свирепо го стисна за лакътя. Уил се изчерви, заекна, после изтърси:

— Мистър Крозети!

Изведнъж видя съвсем ясно надписа на витрината на бръснарницата. Онзи надпис, който бе зърнал, без да го види, докато минаваха тичешком:

— Мистър Крозети! — повтори той и бързо добави: — Той е… мъртъв!

— Какво… бръснарят?

— Бръснарят? — повтори Джим като ехо.

— Виждате ли тая прическа? — Уил се завъртя и вдигна трепереща ръка към главата си. — Той я направи. А преди малко минахме оттам и имаше надпис, и хората ни казаха…

— Колко тъжно. — Мис Фоли посегна да дръпне напред непознатото момче. — Толкова съжалявам. Момчета, това е Робърт, моят племенник от Уисконсин.

Джим протегна ръка. Племенникът Робърт я огледа любопитно.

— Защо ме зяпаш? — попита той.

— Струваш ми се познат — отвърна Джим.

На Уил му се искаше да извика: Джим!

— Приличаш на един мой чичо — добави Джим любезно и съвсем спокойно.

Племенникът стрелна очи към Уил, който бе забил поглед в пода от страх, че момчето ще види как в очите му се върти споменът за въртележката. Обзе го дивото желание да затананика обратната музика.

Сега, помисли си той, погледни го!

Погледна момчето право в очите.

Сетне всичко стана безумно, невероятно и подът изчезна изпод нозете му, защото видя красивата, розова и лъскава карнавална маска на малко момче, ала в нея сякаш бяха изрязани дупки, където блестяха очите на мистър Кугър — стари, стари, стари очи, ярки като хладни сини звезди и светлината от тия звезди бе пътувала милион години, за да стигне дотук. А през малките ноздри, изрязани в лъскавата восъчна маска, дъхът на мистър Кугър влизаше като пара, излизаше като лед. Захарнорозовото езиче потрепваше зад захарнобели зъби.

Някъде зад тия присвити очни цепки мистър Кугър направи щрак-щрак с фасетъчните си обективи. Лещите избухнаха като слънца, после прегоряха и пак станаха хладни и безметежни.

Той завъртя поглед към Джим. Щрак-щрак. Джим мигновено бе засечен, фокусиран, заснет, проявен, изсушен и картотекиран в мрака. Щрак-щрак.

И все пак това бе само момче, застанало в коридора с две други момчета и една жена…

А Джим през цялото време го гледаше настръхнал и също фотографираше Робърт.

— Вечеряли ли сте, момчета? — попита мис Фоли. — Ние тъкмо сядахме…

— Трябва да си вървим!

Всички погледнаха Уил, сякаш учудени, че не желае да кисне тук до безкрай.

— Джим… — измънка той. — Майка ти е сама вкъщи…

— О, да — неохотно се съгласи Джим.

— Сетих се. — Племенникът помълча, за да привлече вниманието им. Когато извърнаха лица към него, мистър Кугър вътре в племенника беззвучно направи щрак-щрак, щрак-щрак. Слушаше през мъничките уши, гледаше през стъклените очи, облизваше кукленските устни с език като на пекинез. — Защо не дойдете с нас за десерта, а?

— Десерт ли?

— Ще водя леля Уила на панаира.

Момчето погали ръката на мис Фоли, а тя се разсмя нервно.

— Панаирът! — възкликна Уил, после понижи глас. — Мис Фоли, нали казахте…

— Казах, че бях глупава и сама се уплаших — прекъсна го мис Фоли. — Днес е събота вечер, най-хубавата вечер да покажа на племенника си забавленията и гледките.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Робърт, без да изпуска ръката на мис Фоли. — По-късно?

— Чудесно! — каза Джим.

— Джим — възрази Уил. — Цял ден не сме се прибирали. Майка ти е болна.

— Забравих. — Джим му хвърли поглед, изпълнен с най-чиста змийска отрова.

Щрак. Племенникът направи рентгенова снимка на двамата. Несъмнено на нея се виждаха студени кости, треперещи в топлата плът. Той протегна ръка.

— Утре тогава. Ще се видим около палатките.

Джим стисна със замах мъничката ръка.

— Бива!

— Довиждане! — Уил изскочи навън, после се завъртя с един последен мъчителен призив към учителката. — Мис Фоли?…

— Да, Уил?

Не ходете с това момче, помисли си той. Не припарвайте до панаира. О, моля ви, стойте си у дома! Но на глас каза:

— Мистър Крозети е мъртъв.

Мис Фоли кимна трогната и го зачака да се просълзи. А докато тя чакаше, Уил издърпа Джим навън и вратата се затръшна пред учителката и малкото розово личице с лещите, които правеха щрак-щрак, фотографирайки двете объркани момчета, и двамата вече слизаха неуверено по стъпалата сред октомврийския мрак, а в това време въртележката пак се завъртя вихрено в главата на Уил и листата на дърветата над главите им шушнеха и пращяха от вятъра. Без да извръща глава, Уил процеди през зъби:

— Джим, ти му стисна ръката! На мистър Кугър! Нали няма да се срещаш с него?

— Да, мистър Кугър е, няма грешка. Леле, какви очи. Ако го срещна пак тая вечер, ще си разчистим сметките. Какво те тормози, Уил?

— Какво ме тормози ли!

Вече бяха слезли от последното стъпало и започнаха да се препират с яростен, трескав шепот, като се озъртаха нагоре към празните прозорци, където от време на време преминаваше сянка. Уил млъкна. Музиката се въртеше в главата му. Зашеметен, той затвори очи.

— Джим, музиката, която свиреше калиопата, докато мистър Кугър се подмладяваше…

— Да?

— Това беше Погребалният марш! Само че наопаки!

— Кой Погребален марш?

— Кой ли! Джим, Шопен е написал само един! Неговият Погребален марш!

— Но защо наопаки?

— Мистър Кугър не вървеше към гроба, а се отдалечаваше от него, нали? Ставаше по-млад, по-малък, вместо да остарее и да се гътне.

— Уили, ти си страхотен!

— Така си е, но… — Уил настръхна. — Той е там. На прозореца, пак. Помахай му. Довиждане! Сега тръгвай и си подсвирквай нещо. Само не Шопен, за Бога…

Джим помаха с ръка. И Уил помаха с ръка. Двамата заподсвиркваха „О, Сузана“.

Горе на прозореца сянката леко помръдна ръка.

Момчетата бързо се отдалечиха по улицата.