Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (10)

9.

Никой друг на света нямаше име, което тъй лесно да се търкулва от езика.

— Джим Найтшейд. Това съм аз.

Джим беше висок (в момента — дълъг, защото се бе изпънал на леглото), жилав като блатна трева и костите му се чувстваха удобно в плътта, плътта удобно обгръщаше костите. Библиотечните книги лежаха неразгърнати до дясната му ръка.

Докато чакаше, очите му бяха тъмни като сумрака, със сенки под тях — майка му казваше, че са от времето, когато на тригодишна възраст едва не умря, той още го помнеше. Косата му беше тъмен есенен кестен, а тръпнещите вени по слепоочията, челото, шията, китките и опакото на изящните му ръце — всички те бяха тъмносини. Жилки мрак го изпълваха целия, такъв бе Джим Найтшейд — момче, което с растежа на годините все по-рядко говореше и се усмихваше.

Лошото беше, че Джим гледаше света и не можеше да извърне очи. А когато през целия си живот никога не извръщаш поглед, докато навършиш тринайсет години, вече си навъртял цели двайсет в пералнята с мръсното бельо на света.

Уил Холуей пък бе твърде млад, тъй като непрестанно гледаше нейде отвъд, отгоре или отстрани. Затова на тринайсет години му се събираха само шест години гледане.

Джим познаваше всеки сантиметър от сянката си, можеше да я изреже от катранена хартия, да я скатае и издигне на стълб като свое знаме.

Уил от време на време се изненадваше, като виждаше как сянката му го следва нанякъде, но не й обръщаше кой знае какво внимание.

— Джим? Буден ли си?

— Здрасти, мамо.

Вратата се отвори и затвори. Той усети тежестта й върху леглото.

— Я, Джим, ръцете ти са ледени. Не бива да отваряш прозореца тъй широко. Пази си здравето.

— Добре де.

— Не ми казвай „добре де“. Не знаеш какво е да имаш три деца и да загубиш всичките освен едно.

— Никога няма да имам деца — каза Джим.

— Само така си говориш.

— Знам го. Аз знам всичко.

Тя поизчака.

— Какво знаеш?

— Няма смисъл да се създават хора. Хората умират.

Гласът му беше много спокоен, тих и почти печален.

— Това е всичко.

— Почти всичко. Теб те има, Джим. Ако те нямаше, отдавна щях да вдигна ръце.

— Мамо. — Дълго мълчание. — Спомняш ли си лицето на татко? Приличам ли на него?

— Денят, когато си тръгваш, е денят, когато той си отива завинаги.

— Кой си тръгва?

— Ех, Джим, та дори както си лежиш тук, ти тичаш тъй бързо. Никога не съм виждала човек да се движи толкова много. Обещай ми нещо, Джим. Където и да отидеш, когато се върнеш, доведи много деца. Нека да тичат на воля. Нека да ги поглезя някой ден.

— Никога няма да имам нещо, което може да ме нарани.

— Ще събираш ли камъни, Джим? Навярно не — нали някой ден може да те наранят.

— Не, няма.

Той я погледна. Нещо я бе ударило по лицето преди много години. Раните около очите така и не бяха изчезнали.

— Ще живееш и ще получаваш рани — каза тя в тъмното. — Но когато времето дойде, кажи ми. Сбогувай се. Иначе може да не те пусна. Нали ще е ужасно — просто да се вкопча в теб.

Изведнъж тя стана и отиде да затвори прозореца.

— Защо момчетата вечно разтварят широко прозорците?

— Топла кръв.

— Топла кръв. — Тя постоя сама до прозореца. — Това е причината за всичките ни беди. И не питай защо.

Вратата се затвори.

Останал сам, Джим отвори прозореца и се надвеси в абсолютно ясната нощ.

Буря, помисли си той, тук ли си?

Да.

Почувствай… далече на запад… задава се истински катаклизъм.

Джим вдъхна хладния въздух — издиша го топъл и развълнуван.

Ами защо, помисли си той, защо ли не се изкатеря да сваля онзи гръмоотвод, да го захвърля?

И да видим какво ще стане тогава?

Да.

И да видим какво ще стане тогава!