Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (41)

40.

— А те могат ли?… — попита Джим. — Искам да кажа… те… купуват ли души?

— Защо да купуват, като могат да ги получат безплатно? — отвърна мистър Холуей. — Повечето хора сами се натискат да бъдат измамени. А всъщност разиграваме такъв фарс около безсмъртните си души. Освен това ти намекваш, че е замесен дяволът. Аз казвам само, че някакво същество се е научило да се храни с нещо около душата, но не със самата душа. Това винаги ме е тревожило в старите митове. Питах се, за какво му е на Мефистофел душа? Какво ще прави с нея, като я получи, за какво ще я използва? А сега се пазете, хвърлям моята бомбастична теория. Тия същества искат пламтящия газ на душите, които не могат да спят нощем, а денем ги мъчи треска заради стари престъпления. Мъртвата душа не става за подпалка. Но една жива и кървяща душа, разранена от угризения — о, това е същински деликатес за такива като тях. Откъде знам? Наблюдавам. Панаирът е като хората, само че още повече. Един мъж и една жена вместо да се разделят или взаимно да се убият, предпочитат цял живот да се мъчат, да си скубят косите, да си изтръгват ноктите, и болката на единия е наркотик, разведряващ живота на другия. Панаирът усеща от километри разранените самочувствия и хуква да натопи пръсти в болката. Той усеща момчетата, изгарящи от нетърпение да станат мъже, напиращи болезнено като зъб мъдрец в незряла челюст, бързащи да прескочат двайсет хиляди километра и да си легнат през лятото със зимната нощ. Усеща мъката на застаряващи мъже като мен, които напразно копнеят за отдавна отминали августовски следобеди. Нужда, потребност, желание — ние изгаряме всичко това в своята кръв, окисляваме го в душите си и то излита на струи от нашите устни, ноздри, очи, уши, а пръстите го излъчват като антени, един Господ знае дали на дълги или на къси вълни, но господарите на уродите долавят сърбежа и се струпват да го почешат. Техният керван пътува отдавна и без затруднения, на всеки кръстопът чакат хора, готови щедро да го захранват с литри сладко страдание. Може би панаирът се изхранва с отровата на нашите грехове едни спрямо други и с маята на най-ужасните ни съжаления.

Чарлс Холуей изсумтя.

— Божичко, колко много неща изприказвах през последните минути, и то предимно на себе си.

— Много говорите — вметна Джим.

— На какъв език, дявол да го вземе? — извика Чарлс Холуей.

Защото изведнъж го обзе чувството, че не е сторил нищо повече от предишните вечери, увлечен да броди в изискана самота и с радост да поверява мислите си на кънтящите коридори, които ги повтарят веднъж и сетне ги поглъщат завинаги. Цял живот бе писал невидими книги върху въздуха на просторни зали в просторни сгради и всяка дума отлиташе през вентилационните шахти. Сега всичко това приличаше на фойерверк, запален заради цвят и звук, претруфена архитектура от думи, създадена, за да смае момчетата, да напудри самочувствието му, но без да остави следа в окото или ума, когато звукът заглъхне и цветовете помръкнат; най-обикновено упражнение по самоизтъкване.

— Какво успяхте да разберете? — унило попита той. — Едно изречение от пет, две от осем?

— Три от хиляда — каза Уил.

Чарлс Холуей неволно се разсмя и в същото време въздъхна.

После Джим се намеси:

— Да не би… да е… Смъртта?

— Панаирът? — Старецът запали лулата, пусна облаче дим и сериозно се вгледа в прозрачните синкави шарки. — Не. Но мисля, че използва Смъртта като заплаха. Смърт няма. Никога не е съществувала и няма да съществува. Но ние толкова години сме рисували толкова много нейни изображения, опитвайки да си я изясним, да я разберем, че сме започнали да мислим за нея като за нещо конкретно, странно живо и алчно. Всъщност обаче тя не е нищо повече от спрял часовник, загуба, край, мрак. Нищо. А панаирът мъдро разбира, че ние повече се боим от Нищото, отколкото от Нещото. С Нещото можеш да се бориш. Но… с Нищото? Къде да го удариш? Има ли сърце, душа, задник, мозък? Не, не. И панаирът разтръсква насреща ни грамадна чаша с Нищо, а ние хукваме презглава и предаваме позициите без бой. О, в действителност той ни показва Нещо, което може евентуално да доведе до Нищото. Онези лъскави огледала насред ливадата са си чисто Нещо, дума да няма. Достатъчно, за да катурне душата ти от седлото. Удар под пояса е да се видиш след деветдесет години, когато изпаренията на вечността се надигат над теб като студена мъгла над сух лед. А след като смрази от ужас, панаирът засвирва онази сладка, задушевна музика, която има дъх на току-що изпрани женски рокли, танцуващи на простора в задния двор през май, звучи като шумолене на копа сено, мелодия като синьо небе и лятна нощ край езерото, докато главата ти бръмне от барабаните, които приличат на пълни луни около калиопата. Простота. Господи, възхищавам се на прекия им подход. Удари стареца с огледала и гледай как образът му се разпада на парчета от ледена мозайка, която само панаирът може да сглоби отново. Как? С танц назад върху въртележката под звуците на „Красивият Охайо“ или „Веселата вдовица“. Но те много внимават да не кажат едно нещо на хората, които се возят с тяхната музика.

— Какво? — попита Джим.

— Че ако си жалък грешник под една форма, то и под другата ще бъдеш пак жалък грешник. Промяната на размера не променя мозъка. Ако утре станеш на двайсет и пет години, Джим, мислите ти пак ще бъдат момчешки и ще си личи! Или ако ей сега ме превърнат в десетгодишно момче, мозъкът ми пак ще е на петдесет и това момче ще постъпва по-странно и необичайно от всяко друго. Освен това времето излиза от релси и по друг начин.

— Какъв? — попита Уил.

— Ако стана отново млад, всичките ми приятели ще бъдат на петдесет или шейсет, нали така? Ще се откъсна от тях завинаги, защото не бих могъл да им кажа какво е станало, нали? Иначе ще завиждат. Ще ме намразят. Техните интереси вече няма да бъдат мои, нали? Особено тревогите им. Болести и смърт за тях, нов живот за мен. Къде на този свят има място за човек, който изглежда на двайсет, но е по-стар от Матусал; кой би издържал потреса от подобна промяна? Панаирът няма да те предупреди, че това е равносилно на следоперационен шок, но Бога ми, обзалагам се, че е още по-страшно. И какво става? Получаваш си наградата — лудост. От една страна — промяна на тялото, промяна на личната среда. От друга — вина, че изоставяш съпругата или съпруга и приятелите да умрат както всички хора… Господи, само това е достатъчно, за да се гърчиш от срам. Значи още страх, още страдания за пиршеството на панаира. Тогава, обгърнат от зелените изпарения на разранената съвест, казваш, че искаш отново да бъдеш както преди. Панаирът кима и слуша. Да, обещават, че ако постъпваш както ти кажат, скоро ще ти върнат твоите петдесет или колкото са там години. И със силата на обещанието за връщане към нормална старост онзи влак обикаля по света, а сцените му са населени от безумци, които чакат да бъдат освободени от робство и междувременно обслужват панаира, осигуряват гориво за пещите му.

Уил промърмори нещо.

— Какво?

— Мис Фоли — скръбно изрече Уил. — Горката мис Фоли, хванали са я точно както казваш. Щом получи каквото искаше, то я уплаши, никак не го харесваше и плачеше толкова силно, тате, толкова силно; бас държа, сега й обещават, че ако слуша, някой ден пак ще стане на петдесет години. Чудя се какво ли правят с нея в момента. О, тате, о, Джим!

— Бог да й е на помощ. — Бащата на Уил плъзна натежала ръка по старите панаирджийски портрети. — Вероятно са я хвърлили при уродите. А какво представляват те? Грешници, които са пътували твърде дълго с надеждата за освобождение и постепенно са възприели формата на първоначалните си грехове? Какъв е бил някога Дебелака? Ако правилно се досещам за иронията на панаира, някога той е бил страстен търсач на всевъзможни удоволствия и наслади. Ала сега живее в плен на изпънатата си до пръсване кожа. Скелета, Мършавия, или както там го наричат — дали е измъчвал жена си и децата си не само с физически, но и с духовен глад? Джуджето? Дали е бил вашият приятел, търговецът на гръмоотводи, вечно на път, без трайни връзки, вечно бързащ да изпреварва мълниите и да продава гръмоотводи, но оставяйки другите да стоят срещу бурите, тъй че по случайност или нарочно, когато се хванал в капана на въртележката, той се смалил не като малко момче, а като грозна, зла топка от егоизъм. А циганката гледачка, Прашната вещица? Може би вечно е живеела с утрешния ден, оставяйки също като мен днешния да се изниже, и затова е била наказана да се досеща за безумните изгреви и печалните залези на другите хора. Вие ми кажете, нали сте я видели отблизо. Карфичената глава? Момчето овца? Огнеядеца? Сиамските близнаци… мили Боже, какви ли са били те? Може би близнаци, обвързани от съвместния си нарцисизъм? Никога няма да разберем. Те никога няма да кажат. През последния половин час изказахме предположения за стотици неща — най-вероятно погрешни. Сега ни трябва план. Какво ще правим оттук нататък?

Чарлс Холуей разгъна картата на града и с тъп молив очерта мястото на панаира.

— Дали да продължим да се крием? Не. Просто не можем, след като вече са замесени мис Фоли и още мнозина други. Добре тогава, как да атакуваме, та да не ни видят сметката от самото начало? Какво оръжие…

— Сребърни куршуми! — провикна се изведнъж Уил.

— Не, по дяволите! — изсмя се Джим. — Те не са вампири!

— Ако бяхме католици, можехме да вземем от църквата малко светена вода и…

— Дрън-дрън — възрази Джим. — Трикове от старите филми. В истинския живот не става така. Греша ли, мистър Холуей?

— За жалост не грешиш, момко.

Очите на Уил пламнаха свирепо.

— Добре. Тогава остава само едно: да изтичаме до ливадата с две туби керосин и кутия кибрит…

— Това е незаконно! — възкликна Джим.

— Намери се кой да го каже!

— Чакай малко!

Но в този момент всички застинаха.

Шепот.

Едва доловим ветрец се понесе по библиотечните коридори и стигна до тяхната стая.

— Входната врата — прошепна Джим. — Някой току-що я отвори.

Тихо щракване в далечината. Течението, което за миг бе разлюляло крачолите на момчетата и косата на мъжа, престана.

— Някой току-що я затвори.

Тишина.

Остана само огромната мрачна библиотека с нейните лабиринти и зидове от задрямали книги.

— Някой е вътре.

Момчетата се надигнаха от столовете, в гърлата им напираше вик.

Чарлс Холуей изчака, после тихо изрече една дума:

— Скрийте се.

— Не можем да те оставим…

— Скрийте се.

Момчетата побягнаха и изчезнаха в мрачния лабиринт.

Вдишвайки и издишвайки бавно, Чарлс Холуей се застави да седне вдървено на стола, да впери поглед в пожълтелите вестници и да чака, да чака, а след това… пак да чака.