Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (16)

15.

Слънцето изгря жълто като лимон.

Небето беше кръгло и синьо.

Птиците лееха кръшни, кристално бистри песни из въздуха.

Уил и Джим се приведоха през прозорците.

Нищо не се бе променило.

Освен погледа в очите на Джим.

— Снощи… — поде Уил. — Случи ли се или не?

Двамата се загледаха към далечните ливади. Въздухът беше сладък като сироп. Никъде не можеха да открият сенки, дори под дърветата.

— Шест минути! — провикна се Джим.

— Пет!

Четири минути по-късно, с набързо натъпкана закуска в стомасите, те препускаха навън от града и под нозете им есенните листа се превръщаха в ситен червен прах.

С тревожно пърхащо дишане вдигнаха очи от земята, по която стъпваха.

И панаирът бе там.

— Хей…

Защото шатрите бяха лимоненожълти като слънцето, медните части като житните ниви преди няколко седмици. Знамена и плакати, ярки като колибри, плющяха над брезент с лъвски цвят. От павилиони с цвят на захарен памук се носеха по вятъра чудесни съботни миризми на бекон и яйца, хотдог и палачинки. Навсякъде търчаха момчета. Навсякъде подир тях се влачеха сънени бащи.

— Това си е просто един обикновен панаир — каза Уил.

— Друг път — отсече Джим. — Снощи не бяхме слепи. Идвай!

Изминаха по права линия сто метра към средата на панаира. И колкото по-навътре навлизаха, толкова по-ясно ставаше, че няма да открият нощни мъже, пристъпващи на пръсти в сянката на балон, докато наоколо странни шатри набъбват като буреносни облаци. Напротив, погледнат отблизо, панаирът предлагаше мухлясали въжета, прояден от молци брезент, съсипана от дъждовете и избеляла от слънцето позлата. Рекламните табели висяха на стълбовете си като печални албатроси, плющяха и сипеха люспи стара боя, трепереха и в същото време разкриваха скучните чудеса на мършави хора, дебели хора, иглоглави и татуирани хора, ориенталски танцьорки…

Продължиха да се промъкват, но не откриха тайнствени среднощни сфери със зловещ газ, вързани за кинжали, забити в черната земя, нито пък смахнати разпоредители, кроящи страховити отмъщения. Калиопата до билетното гише не надаваше предсмъртни крясъци, не си тананикаше идиотски песнички. Влакът? Спрял на железопътното отклонение сред затоплената трева, той наистина бе стар и облепен с ръжда, но приличаше на гигантски магнит, който сам се е сглобил от локомотивните гробища на три континента — бутала, комини, колела и евтини, второразредни кошмари. И да искаше, не можеше да предложи черен траурен силует. Не молеше за друго, освен да легне в есенните треви и да издъхне сред облаци па̀ра и ръждив железен прах.

— Джим! Уил!

По централната алея се задаваше мис Фоли, тяхната учителка в седми клас.

— Момчета — попита ги тя, — какво ви става? Изглеждате тъй, сякаш сте загубили нещо.

— Ами… — каза Уил. — Снощи чухте ли онази калиопа?…

— Калиопа ли? Не…

— Тогава защо сте тук толкова рано, мис Фоли? — поинтересува се Джим.

— Обичам панаирите — отговори мис Фоли. Тя беше дребна, лъчезарна женица, изгубена нейде в прошарените години между петдесет и шейсет. — Ще ви купя хотдог да похапнете, докато търся глупавия си племенник. Случайно да сте го виждали?

— Племенник ли?

— Робърт. Гостува ми за няколко седмици. Баща му умря, майка му боледува в Уисконсин. Взех го при мен. Рано сутринта хукна насам. Каза, че щял да ме чака. Но нали знаете какви са момчетата! Ама вие наистина изглеждате мрачни. — Тя пъхна храната в ръцете им. — Яжте! Ободрете се! Въртележките ще отворят след десет минути. Междувременно мисля да надникна в онзи Огледален лабиринт и…

— Не — прекъсна я Уил.

— Какво не? — попита мис Фоли.

— Не ходете в Огледалния лабиринт.

Уил преглътна. Вгледа се в дълбините на отраженията. Човек можеше да пропадне там и никога да не стигне до дъното. Лабиринтът напомняше зима, очакваща да те убие с един поглед.

— Мис Фоли — каза накрая той и се учуди, като чу устата си да изрича това, — не влизайте там.

— Защо?

Джим се взираше като омагьосан в лицето на Уил.

— Да, кажи ни. Защо?

— Човек може да се загуби — измънка Уил.

— Именно затова. Робърт може да се лута някъде там и да не намери изхода, докато не го хвана за ухото…

— Не се знае… — Уил не можеше да откъсне очи от милионите километри сляпо стъкло — … какво може да плува там вътре…

— Да плува! — Мис Фоли се разсмя. — Какъв си фантазьор, Уили. Е, да, но аз съм стара риба. Така че…

— Мис Фоли!

Мис Фоли им махна с ръка, спря за миг, прекрачи и изчезна в огледалния океан. Гледаха я как се озърта, блуждае, потъва дълбоко, дълбоко и най-сетне се разтапя като сива сянка в среброто.

Джим сграбчи ръката на Уил.

— Какво беше всичко това?

— Божичко, Джим, огледалата са! Само те не ми харесват. Нали разбираш, само те са като снощи.

— Леле, съвсем си слънчасал — изхили се Джим. — Онзи лабиринт е…

Той не довърши. Вдъхна студения въздух, повяващ между високите отражения като откъм хладилник.

— Джим? Какво казваше?

Но Джим не казваше нищо. След дълго мълчание той се плесна с длан по врата.

— Наистина ставало! — възкликна той с леко смайване.

— Какво става?

— Косата! Цял живот го чета. В страшните истории косата настръхва. Сега настръхна и моята!

— Божичко, Джим. Моята също!

Двамата стояха като омаяни от вълшебните хладни тръпки и внезапно настръхналите косъмчета по вратовете си.

Разцъфна букет от светлини и сенки.

Видяха в стените на лабиринта да се блъскат две, четири, десет мис Фоли.

Не знаеха коя е истинската, затова махнаха с ръце на всичките.

Но нито една мис Фоли не ги видя и не им махна в отговор. Тя крачеше като сляпа. И като сляпа почукваше с нокти по студеното стъкло.

— Мис Фоли!

Очите й бяха разширени като от магнезиева лампа на фотограф и побелели като очи на статуя. Тя говореше дълбоко под стъклото. Мърмореше. Хленчеше. После извика. После закрещя. Заблъска стъклото с глава, с лакти, килна се пиянски като заслепена пеперуда, вдигна ръце със сгърчени пръсти.

— О, Господи! Помощ! — проплака тя. — Помощ, о, Господи!

Докато се хвърляха напред, Джим и Уил видяха в огледалата собствените си бледи лица, собствените си разширени очи.

— Мис Фоли, тук съм! — викна Джим и си удари челото.

— Насам! — викна Уил, но откри само студено стъкло.

От пустотата изскочи ръка. Ръка на старица, потъваща за последен път. Готова да сграбчи каквото и да било, за да се спаси. Каквото и да било се оказа Уил. Тя го дръпна към дълбините.

— Уил!

— Джим! Джим!

И Джим го удържа, а той удържа нея и я измъкна на свобода от безмълвните огледала, връхлитащи едно подир друго откъм пустинни морета.

Прекрачиха под слънчевите лъчи.

Притискайки с длан синината на бузата си, мис Фоли избъбри, изблея нещо неясно, после бързо се засмя, после ахна и избърса очи.

— Благодаря ви, Уил, Джим, ох, благодаря ви, бях почнала да се давя! Искам да кажа… о, Уил, ти беше прав! Боже мой, видяхте ли я, тя е изгубена, удавена там, клетата, ох, горкото изгубено мило момиче… спасете я, ох, трябва да я спасим!

— Мис Фоли, здравата сте се ударили. — Уил решително измъкна ръка от вкопчените й пръсти. — Вътре няма никого.

— Видях я! Моля ви! Погледнете! Спасете я!

Уил се хвърли към входа на лабиринта и спря. Касиерът разсеяно му хвърли презрителен поглед. Уил отстъпи към мис Фоли.

— Кълна ви се, госпожо, никой не е влизал преди вас. Аз съм виновен. Пошегувах се за водата и вие от уплаха сте се объркали…

Дори и да го чуваше, тя продължи да хапе опакото на китката си. Гласът й бе глас на човек, най-сетне изплувал от морските дълбини след безкраен ужас без въздух и без надежда за живот.

— Няма ли я? Тя е на дъното! Клетото момиче. Аз я познавах. „Познавам, те!“ — тъй рекох, когато я видях преди минута. Махнах й с ръка, тя също ми махна. „Здравей!“ Изтичах напред — бум! Паднах. Тя падна. Десетки, хиляди „тя“ паднаха. „Чакай!“ — виках й. О, тя изглеждаше тъй чудесна, тъй хубава, тъй млада. Но ме изплаши. „Какво правиш тук?“ — попитах я. Струва ми се, че отговори: „О, аз съм истинска. Ти не си!“ и се разсмя дълбоко под водата. После избяга в лабиринта. Трябва да я намерим! Преди…

Все още в прегръдките на Уил, мис Фоли за последен път въздъхна пресекливо и потъна в странно спокойствие.

Джим гледаше дълбоко в студените огледала, взираше се за невидими акули.

— Мис Фоли — попита той, — как изглеждаше тя?

Гласът на мис Фоли бе немощен, но спокоен.

— Всъщност… приличаше на мен преди много, много години. Отивам си у дома — добави тя.

— Мис Фоли, ние ще…

— Не. Останете. Нищо ми няма. Забавлявайте се, момчета. Радвайте се.

Някъде някакво голямо животно бе пуснало вода. Прелитащият вятър изведнъж стана древен от дъха на амоняк.

— Тръгвам си! — каза Уил.

— Уил — спря го Джим, — ще останем до залез-слънце, мой човек, до мрачния залез и ще разберем всичко. Шубе ли те е?

— Не — промърмори Уил. — Но… кой би пожелал да се гмурне пак в онзи лабиринт?

Джим свирепо се взря в бездънното море, където единствено чистата светлина гледаше сама себе си и изправяше пред очите им пустота подир пустота отвъд пустотата.

— Никой… — Джим изчака сърцето си да удари два пъти — … предполагам.