Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (19)

18.

На табелата беше изписано с червени букви:

— Тоя надпис виси цял ден. Аз не вярвам на надписи — рече Джим.

Те се вгледаха във въртележката, която лежеше неподвижно под сухия пукот и шумоленето на блъсканите от вятъра дъбове. Пронизани с бронзови копия през гръбнаците, нейните коне, козирози, антилопи и зебри висяха сгърчени като в предсмъртна агония и очите им с цвят на страх сякаш молеха за милост, а оголените им зъби с цвят на паника като че диреха мъст.

— Не ми се вижда счупена.

Джим прекрачи дрънчащата верига и скочи върху необятната като луната кръгла площадка сред изплашените, но навеки омагьосани зверове.

— Джим!

— Уил, това е единствената въртележка, която не сме огледали. Значи…

Джим се люшна. Безумният свят на въртележката се размърда наклонен около мършавото му тяло. Той закрачи през бронзови гори и затаени животни. Преметна крак и яхна един кон със сумрачния цвят на зряла слива.

— Хей, момче, марш оттук!

Някакъв мъж се надигна от машинния мрак.

— Джим!

Мъжът се пресегна от сенките сред тръбите на калиопата и барабаните с лунна кожа, сграбчи Джим и го вдигна високо във въздуха.

— Помощ, Уил, помощ!

Уил се хвърли напред през животните.

Мъжът се усмихна безгрижно, протегна приветствено ръка и с един замах го вдигна до Джим. Двамата сведоха очи към буйна огненочервена коса, блеснали очи с цвят на син пламък и грамадни потръпващи бицепси.

— Не работи — избоботи мъжът. — Не можете ли да четете?

— Остави ги — изрече мек глас.

Увиснали горе във въздуха, Джим и Уил се озърнаха към високия мъж, застанал отвъд веригата.

— Остави ги — повтори той.

След миг те бяха пренесени през бронзовата гора от диви, но безмълвни зверове и оставени долу в праха.

— Ние бяхме… — поде Уил.

— Любопитни?

Този втори мъж беше висок като уличен стълб. Бледото му лице, осеяно с лунни кратери, хвърляше светлина върху стоящите по-долу. Сакото му имаше цвета на прясна кръв. Веждите, косата, костюмът бяха черни като лакрица, а слънчевожълтият камък върху иглата на вратовръзката имаше същия немигащ оттенък и същия кристален блясък като очите му. Но в този миг, бързо и с абсолютна яснота, цялото внимание на Уил се прикова към костюма. Защото той изглеждаше изтъкан от див къпинак, от фини като косъмчета часовникарски пружинки, от четина и някакъв непрестанно трептящ, непрестанно пробляскващ коноп. Костюмът улавяше светлината и помръдваше като леха от черни, ужасно сърбящи тръни, покриваща с движение дългото тяло на мъжа, тъй че той сякаш би трябвало всеки миг да загуби самообладание, да закрещи и да се изтръгне от дрехата. Ала човекът стоеше спокоен като луната в сърбящия си костюм и гледаше устата на Джим с жълтите си очи. Изобщо не поглеждаше Уил.

— Името ми е Дарк.

Той размаха бяла визитна картичка. Тя стана синя.

Шушшш. Червена.

Фъттт. Игрална карта със зелен мъж, увиснал от дърво.

Пляс. Сссс.

— Дарк. А моят червенокос приятел е мистър Кугър. От компания Обединените…

Пляс-пляс-шушшш.

Върху бялото картонче се появяваха и изчезваха имена.

— … сенчести представления…

Цък-пльок.

Вещица със силует на гъба разбъркваше отвари в мухлясали гърненца.

— … и трансконтинентален демоничен театър на Кугър и Дарк…

Той подаде картичката на Джим. Сега върху нея пишеше:

Нашето призвание: да преглеждаме, смазваме, излъскваме и поправяме бръмбарите „мъртвешки часовник“

Джим я прочете спокойно. Спокойно пъхна юмрук в обширните си и богато заредени джобове, разрови се и протегна ръка.

Върху дланта му лежеше мъртво кафяво насекомо.

— Ето — каза Джим. — Поправете това.

Мистър Дарк избухна в смях.

— Великолепно! Ще го поправя!

Ярколилави, черни, зелени и светкавичносини змиорки, червеи и латински пергаменти изплуваха изпод ръкава върху опакото на китката му.

— Еха! — възкликна Уил. — Вие трябва да сте Татуирания човек!

— Не — Джим огледа непознатия. — Илюстрования човек. Има разлика.

Мистър Дарк кимна доволно.

— Как ти е името, момче?

Не му казвай, помисли си Уил и се сепна. Защо не, запита се той, защо?

Устните на Джим дори не трепнаха.

— Саймън — отвърна той.

Усмихна се, за да покаже, че лъже.

Мистър Дарк се усмихна, за да покаже, че е разбрал.

— Искаш ли да видиш още, Саймън?

Джим не му направи удоволствието да кимне.

Съвсем бавно, с нескрита гримаса на задоволство, мистър Дарк нави ръкава си до лакътя.

Джим се облещи. Ръката беше като кобра, която се люшка, надига и снишава, подбирайки мига за удар. Мистър Дарк сви юмрук, размърда пръсти. Мускулите заиграха.

Уил искаше да изтича отстрани и да разгледа отблизо, но можеше само да стои и да си мисли: Джим, о, Джим!

Защото ето го Джим, ето го и високия мъж, и всеки от тях оглеждаше другия, сякаш късно нощем бе зърнал собственото си отражение в стъклото на витрина. Къпиновият костюм на високия мъж хвърляше сенки напред, разпалваше огън по бузите на момчето, нахлуваше като буря в жадните му очи и им придаваше дъждовен оттенък вместо обичайното ярко котешко зелено. Джим стоеше като бегач след дълго тичане, с треска в устата и разперени ръце да приеме всеки дар. А в момента това бе дар от трептящи картини, разиграващи пантомима, докато мистър Дарк караше своите хладни илюстрации да играят над топлия пулс на китката му, а горе изгряваха звезди и Джим гледаше, а Уил не виждаше нищо, и нейде далече последните граждани си отиваха към града в топлите си коли, и Джим глухо прошепна „Божичко…“, а мистър Дарк спусна ръкава надолу.

— Край на представлението. Време е за вечеря. Панаирът се затваря до седем сутринта. Ела пак, „Саймън“, да се повозиш на въртележката, като я поправим. Вземи тази карта. Важи за едно безплатно возене.

Джим се вгледа в невидимата за Уил китка и пъхна картата в джоба си.

— Довиждане.

Джим побягна. Уил побягна.

Джим се завъртя, хвърли поглед назад, подскочи и изчезна за втори път през последния час.

Уил вдигна очи към дървото, където Джим лазеше по един скрит в короната клон. После погледна назад. Мистър Дарк и мистър Кугър стояха с гръб към тях и поправяха въртележката.

— Бързо, Уил!

— Джим?…

— Ще те видят. Скачай!

Уил подскочи. Джим го издърпа нагоре. Голямото дърво се разтресе. В небето наоколо с рев прелиташе вятър. Джим му помогна да се закрепи задъхан сред клоните.

— Джим, не ни е мястото тук!

— Тихо! Гледай! — прошепна Джим.

Някъде в машинарията на въртележката се раздаде чукане, бронзово тракане, тихо пискане и свистене на па̀ра от калиопата.

— Какво имаше на ръката му, Джим?

— Картинка.

— Да, но каква?

— Беше… — Джим затвори очи. — Беше… нарисувана… змия… тоест… змия.

Но когато отвори очи, не пожела да погледне Уил.

— Добре, щом не искаш да ми кажеш.

— Казах ти, Уил, змия. После ще го накарам да ти я покаже, искаш ли?

Не, помисли си Уил. Не искам.

Той погледна надолу към милиард отпечатъци от стъпки, оставени по стърготините на пустата алея, и изведнъж усети, че до полунощ е много по-близо, отколкото до пладне.

— Прибирам се…

— Да, Уил, върви си. Огледални лабиринти, стари учителки, загубени чанти с гръмоотводи, изчезнали продавачи на гръмоотводи, танцуващи нарисувани змии, развалени наужким въртележки, а ти искаш да се прибираш? Дадено, Уил, довиждане, стари приятелю.

— Аз…

Уил понечи да слезе надолу и внезапно застина.

— Готово ли е? — извика глас отдолу.

— Готово! — викна някой откъм другия край на алеята.

Само на петнайсет метра от тях мистър Дарк пристъпи към червеното контролно табло до касата на въртележката. Озърна се във всички посоки. Вдигна очи към дървото.

Уил и Джим прегърнаха здраво клона, свиха се на мънички топчици.

— Започваме!

С тих пукот, гръм, дрънчене на юзди, надигане и падане, слизане и изкачване на бронзови части, въртележката се раздвижи.

Но нали е счупена, помисли си Уил, нали е развалена!

Той стрелна поглед към Джим, който трескаво посочи надолу.

Въртележката се въртеше, да, но…

Въртеше се в обратна посока.

Малката калиопа вътре в двигателя на въртележката трополеше с барабанчета, тръпнещи като нервни жребци, дрънчеше с цимбали, кръгли и лъскави като жетварска луна, тракаше с кастанети и дрезгаво, задавено ридаеше с тръби, свирки и барокови флейти.

Музиката, помисли си Уил, и тя е наопаки!

Мистър Дарк трепна и рязко вдигна глава, сякаш бе чул мисълта на Уил. Вятър разтърси черните грамади на дърветата. Мистър Дарк сви рамене и извърна очи.

Въртележката се въртеше все по-бързо с писъци и подскоци — все назад и назад!

След малко мистър Кугър с пламтящата червена коса и огнените сини очи дотърча по алеята за последна проверка. Спря под тяхното дърво. Уил би могъл да плюе върху него. После калиопата изпищя като заклана и от нейния писък в далечината се разлаяха кучета, а мистър Кугър се обърна и скочи върху въртящата се наопаки вселена от животни, които се движеха с опашките напред в безконечен нощен кръговрат към незнайна и обречена навеки на неизвестност посока. Потупвайки с длан бронзовите пръти, той се тръшна на една седалка — мълчалив, с щръкнала червена коса, розово лице и невероятно проницателни сини очи — и се понесе в кръг назад, все по-назад, а забързаната музика пищеше заднешком заедно с него като засмукан дъх.

Музиката, помисли си Уил, каква е? И откъде знам, че е наопаки? Той прегърна клона, опита се да схване мелодията, после да си я изтананика обратно наум. Но бронзовите камбанки и барабаните го блъскаха в гърдите, напрягаха сърцето му тъй мощно, че Уил усети как пулсът му се преобръща, кръвта му тръгва обратно с недопустими тласъци през плътта, той се разтресе цял, едва не падна от дървото и не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчва в клона с пребледнели ръце и да попива гледката на въртящата се обратно машина и застаналия напрегнато до таблото мистър Дарк.

Джим пръв забеляза, че става нещо ново, и срита Уил. Уил се озърна и Джим трескаво му кимна към човека в машината, когато за пореден път онзи мина покрай тях.

Лицето на мистър Кугър се топеше като розов восък.

Ръцете му се превръщаха в ръце на кукла.

Костите му потъваха под дрехите; после дрехите се свиха, за да паснат на смалената фигура.

Лицето му прелиташе пред момчетата и всеки път изглеждаше още по-разтопено.

Уил видя, че Джим върти глава в кръг.

Въртележката кръжеше заднешком като огромен лунен сън, конете се надигаха и отпускаха, ахкащата музика бързаше да ги догони, а мистър Кугър — простичък като сенките, като светлината, като времето — ставаше по-млад. И още по-млад. И още…

Всеки път, когато прелиташе пред очите им, той седеше насаме с костите си, които омекваха като топли свещи, изгарящи към ранните си години. Гледаше безметежно към огнените съзвездия, към дървесните корони с укрити в тях деца, които бягаха от него, докато и той се отдръпваше от тях, и носът му се смаляваше, а восъчните му уши се преобразяваха в мънички розови раковини.

Мистър Кугър вече не беше на четирийсет, както в началото на пътешествието, а на деветнайсет.

Назад и назад се въртеше обърнатият парад на коне, бронзови пръти, музика и мъж, който се превръща в младеж… младеж, който бързо се преобразява в момче…

Мистър Кугър беше на седемнайсет, шестнайсет…

Още една и още една обиколка под небето и дърветата, Уил тихо шепнеше, Джим броеше кръговете, а междувременно нощният въздух се загряваше като през лятото от триенето на слънчевоблестящия бронз и страстното преобърнато препускане на животните, топеше восъчната кукла все по-надолу, обливаше я с все по-странна музика, докато най-сетне всичко секна, всичко замря в неподвижност, тръбите на калиопата млъкнаха, железните машинарии спряха със съскане, и с един последен едва доловим стон като на пясък, навяван обратно в арабски пясъчен часовник, въртележката се люшна върху задръстени от водорасли води и повече не помръдна.

Фигурата, седнала в креслото с форма на бяла дървена шейна, беше съвсем дребна.

Мистър Кугър беше на дванайсет години.

Не, беззвучно изрече устата на Уил. Не, повтори тази на Джим.

Дребната фигурка слезе от безмълвния свят; лицето й се криеше в сянка, ала ръцете, розови и сбръчкани като на новородено, се протегнаха напред под заслепяващите панаирджийски светлини.

Странното момче мъж стрелна поглед нагоре-надолу, надушвайки нейде наблизо страх, ужас и трепет. Уил се сви на топка и затвори очи. Усети как страховитият поглед пронизва листата като рояк стрели и отминава. После дребната фигурка хукна като заек по празната алея.

Джим пръв разгърна листата.

Мистър Дарк също бе изчезнал в стихналата вечер.

Падането към земята сякаш отне на Джим цяла вечност. Уил скочи след него и двамата постояха, разтърсвани от тревога, зашеметени от удара на безмълвната пантомима, потресени от събития, станали още по-потресаващи, защото продължението им чезнеше в нощта и незнайното. И Джим пръв изрази на глас общия им трепет и смут, докато се държаха за ръце и гледаха как дребната фигурка тича, подмамва ги да я последват през ливадата.

— О, Уил, как ми се иска да можехме да се приберем, как ми се иска да можехме да вечеряме. Но е твърде късно, вече видяхме! Трябва да видим още. Нали?

— Господи — жално отвърна Уил. — Май така се налага.

И те побягнаха рамо до рамо, следвайки неизвестно какво към незнайно каква посока.