Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (31)

30.

Дъждът спря.

Покривът беше чист.

Пуснаха гумената змия да тупне в нощната трева на хиляда километра под тях.

Извън града балонът още се колебаеше между безнадеждната полунощ и изпълнения с надежди, очакван изгрев.

— Защо чака?

— Може би е надушила какво правим.

Слязоха долу през тавана и скоро всеки беше в своята стая и своето легло след многото тревоги и развълнувани разговори. Сега тихичко лежаха сами и слушаха как сърцата им и часовниците твърде бързо отмерват времето до разсъмване.

Каквото и да направят, мислеше си Уил, ние трябва да ги изпреварим. Искаше му се балонът да долети пак, вещицата да се досети, че са измили нейния белег, и да слезе, за да бележи отново покрива. Защо?

Защото.

Погледът му спря върху скаутския комплект за стрелба по мишени — големият, красив лък и колчанът със стрели върху източната стена на стаята.

Съжалявам, тате, помисли си той, после се усмихна и седна. Този път ще изляза сам. Не искам тя да се върне там и да докладва. Искам да се забави с часове, може би с дни.

Грабна от стената лъка и колчана, позамисли се, сетне тихичко отвори прозореца и подаде глава навън. Не, нямаше смисъл да крещи шумно и продължително. Достатъчно бе просто да напрегне мисъл. Те не могат да четат мислите, знам това, иначе нямаше да пратят нея, и тя също не може да чете мисли, но може да усеща телесната топлина, и особените температури, миризми и вълнения, и ако заподскачам нагоре-надолу, ако със самата си радост й разкрия, че сме я измамили, може би, може би…

Четири часът сутринта, обяви звън на часовник, долетял от някаква далечна страна.

Вещице, помисли си той, върни се.

Вещице, помисли той по-силно и остави кръвта си да запулсира волно, покривът е чист, чуваш ли?! Ние сами си направихме дъжд! Трябва да се върнеш и да го бележиш отново! Вещице?…

И вещицата се раздвижи.

Той усети как земята под балона се завъртя.

Добре, вещице, идвай, тук съм само аз, момчето без име, ти не можеш да прочетеш мислите ми, но ето ме, плюя на теб! Ето ме, крещя, че те измамихме, и общият смисъл стига до теб, затова идвай! Предизвиквам те! Предизвиквам те както никого досега!

На километри от него нещо ахна, разбра и започна да се приближава.

Ама че работа, помисли внезапно Уил. Тя не бива да се върне при тази къща! Бързо! Той трескаво навлече дрехите.

Стиснал здраво оръжията, Уил се спусна като маймунка по скритите бръшлянови стъпала и скочи в мократа трева.

Вещице! Насам! Той тичаше и оставяше диря, тичаше и се чувстваше безумно добре, див като заек, който е гризал някакъв таен, вкусен, сладко-отровен корен и сега бяга до изнемогване. Коленете му докосваха брадичката, кецовете му мачкаха мокри листа, прелетя над нечий жив плет, ръцете му бяха пълни с оръжия, настръхнали като таралеж, страх и радост се търкаляха из устата му като шепа смесени топчета.

Озърна се. Балонът наближаваше! Сякаш сам се вдишваше и издишваше от дърво до дърво, от облак до облак.

Къде отивам? — помисли си той. Чакай! Къщата на Редман! Необитаема от години! Само още две пресечки!

Бързо шушнеха нозете му сред листата, мощно шушнеше странната твар в небето, а луната обсипваше всичко със сняг и звездите блещукаха.

В дробовете му сякаш горяха факли, в устата си усещаше вкус на кръв, когато спря пред къщата на Редман и извика безмълвно: ето! Това е моята къща!

Усети как в небето някаква огромна река променя посоката си.

Добре! — помисли си Уил.

Ръката му завъртя дръжката на старата врата. О, Боже, помисли си той, ами ако те са вътре и ме чакат?

Вратата се разтвори към мрака.

Из този мрак прелитаха прашинки, паяжини потрепваха като струни на арфа. Нищо друго.

Прескачайки през две стъпала, Уил тичешком изкатери порутеното стълбище, заобиколи и изскочи на покрива, където скри оръжията си зад комина и се изправи в цял ръст.

Балонът, зелен като тиня, изрисуван с грамадни изображения на крилати скорпиони, древни феникси, пушеци, огньове и буреносни облаци, спусна с хъхрене ракитовия си кош.

Вещице, помисли си Уил, насам!

Усойната сянка го блъсна като прилепово крило.

Уил залитна. Размаха ръце. Сянката беше почти като черна плът, готова за нов удар.

Той падна. Вкопчи се в комина.

Сянката го обгърна, слизайки все по-надолу.

Сред този облачен мрак беше студено като в морска пещера.

Но изведнъж вятърът сам промени посоката.

Вещицата изсъска от безсилен гняв. Балонът се понесе в широк кръг.

Вятърът! — трескаво помисли момчето. Той е на моя страна!

Не, не си отивай! — помисли то. Върни се.

Защото се боеше, че тя е надушила плана му.

И наистина беше така. Тя изгаряше от нетърпение да докопа замисъла му. Сумтеше, жадно гълташе въздух. Уил видя как пръстите й играят из въздуха, сякаш изследват формите на застинал восък. Вещицата извърташе длани ту надолу, ту нагоре, като че той бе малка печка, горяща далече в долния свят, и тя идваше да се сгрее на топлината му. Когато кошът се люшна нагоре като махало, Уил видя нейните слепи, здраво зашити очи, ушите с мъх в тях, бледата, сбръчкана като кайсия уста, мумифицираща въздуха, който вдишваше, опитвайки да усети на вкус какво нередно има в цялата работа, в мислите на момчето. Това момче беше прекалено добро, прекалено рядко, прекалено чудесно, прекалено достъпно! Значи нещо не беше наред и тя го знаеше!

Разбирайки това, вещицата затаи дъх.

Което накара балона да застине неподвижно, увиснал между вдишване и издишване.

Трепетно, неуверено, вещицата събра смелост да вдиша. Натовареният балон слезе надолу. Издиша — в дъха й нямаше и следа от водна па̀ра — и балонът се издигна!

Настана миг на изчакване, влажният кисел дъх се затаи в съсухрените тъкани на нейното дребничко тяло.

Уил вдигна разперена длан, опря палец в носа си и размърда пръсти.

Тя засмука въздух. Тежестта на въздишката повлече балона надолу.

По-близо! — помисли си той.

Но тя предпазливо описа нов кръг, усещайки острия мирис на адреналин, извиращ от порите му. Уил се въртеше, без да изпуска от поглед балона. Олюля се. Ти! — помисли си той. Искаш да ми призлее! Затова ме въртиш, нали? Да ми се завие свят?

Оставаше само една последна възможност.

Уил застана съвсем неподвижен, с гръб към балона.

Вещице, помисли си той, не можеш да устоиш.

Усещаше звука на зеления тинест облак, на завързаната торба с прокиснал въздух, мишето поскръцване на ракитови клонки, а хладната сянка пълзеше по краката му, после по гърба, по шията.

Близо!

Вещицата си пое дъх, тегло, нощен товар, баласт от звезди и студен вятър.

По-близо!

Слонската сянка погали ушите му.

Той побутна оръжията си.

Сянката го обгърна.

Паяк докосна косата му — нейната ръка?

Задържайки крясъка в гърлото си, Уил се завъртя.

Вещицата се пресягаше от коша само на крачка от него.

Той се наведе. Грабна.

Вещицата се опита да изпусне дъха си с вик, когато надуши, усети, разбра какво е стиснал в ръце.

Но от ужас тя се обърка, ахна навътре, засмука тегло, натовари балона. Кошът се провлачи по покрива.

Уил изпъна тетивата, изпълнен с една-единствена жажда — за унищожение.

Лъкът се пречупи на две. Уил гледаше неизстреляната стрела в ръцете си.

Вещицата изпусна мощна въздишка на облекчение и триумф.

Балонът се стрелна нагоре. Сухо шумолящият, натоварен кош блъсна Уил.

Вещицата нададе нов крясък на безумна радост.

Вкопчен в ръба на коша, Уил отметна свободната си ръка и с всичка сила запрати стрелата нагоре, към плътта на балона.

Вещицата се задави. Замахна с нокти към лицето му.

В този миг острието, сякаш след цял час полет, проряза мъничка дупка в балона. Стрелата бързо потъна навътре, като в грамадна пита зелено сирене. Повърхността продължи да се цепи, разтвори се като широка усмивка през цялата ширина на гигантската круша, а сляпата вещица бръщолевеше, стенеше, хапеше устни, пищеше отчаяно; Уил риташе с крака и висеше, вкопчил здраво ръце в преплетените пръти; а балонът виеше, пъхтеше, хълцаше, жалеше собствената си бърза газова смърт, защото въздухът от подземията излиташе с рев навън, драконовият дъх изтичаше и торбата се свиваше все повече и повече.

Уил разтвори пръсти. Пространството засвистя около него. Той се завъртя, блъсна керемидите, плъзна се по наклонения стар покрив надолу към водосточната тръба, където краката му изхвръкнаха в пустотата, той впи пръсти в тръбата, задържа се, усети я как стене, поддава, и в същото време огледа небето, за да види как балонът свисти, сбръчква се, лети нагоре като ранен звяр да скрие ужасените си въздишки сред облаците — прострелян мамут, който не желае да издъхне, ала въпреки това бълва в страховит поток зловонните си ветрове.

Всичко това стана за миг. После Уил размаха ръце и крака в пространството и нямаше време да се зарадва на изникналото отдолу дърво, което го блъсна, одраска го, но прекрати падането с пружинираща плетеница от вейки и клони. Той увисна като пленено хвърчило с лице нагоре, към луната, и изтощен, вече без да бърза, чу последните жалби на вещицата докато балонът с нечовешки ридания я носеше по спирала все по-далече от къщата, улицата, града.

Разкъсаната усмивка на балона вече бе станала необятна и с нея той бродеше обезумял из небесата, за да умре на ливадата, откъдето бе литнал, падайки далече от спящите в неведение къщи.

Дълго време Уил не помръдна. Висеше в прегръдката на клоните и се боеше, че може да пропадне и да се пребие на черната земя долу, затова първо изчака парният чук в главата му да престане да блъска.

Ударите на сърцето му го разтърсваха, готови да го изтръгнат от несигурната опора, ала той се радваше да ги чува, да знае, че е жив.

Накрая се успокои, раздвижи много внимателно ръце и крака, мислено изрече молитва и слезе надолу по дървото.