Метаданни
Данни
- Серия
- Грийн Таун (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Something Wicked This Way Comes, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рей Бредбъри. Нещо зло се задава
ИК „Бард“, София, 2010
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корицата: „Megachrome“
ISBN: 978-954-655-080-4
История
- — Добавяне
48.
Един изстрел!
Вещицата ахна през зъби.
Във Восъчния музей Джим ахна през зъби.
И заспалият Уил.
И баща му.
И мистър Дарк.
И уродите.
И тълпата.
Вещицата изпищя.
Сред восъчните фигури Джим избълва целия въздух от дробовете си.
Джим изпищя и се събуди на платформата.
Застанал на ръба на платформата, мистър Дарк гледаше и слушаше какво крещи тълпата.
— Тя припадна…
— Не, подхлъзна се!
— Тя е… простреляна!
Най-сетне Чарлс Холуей застана до Илюстрования човек и погледна надолу. По лицето му бяха изписани много неща: изненада и отчаяние с лек примес на облекчение и задоволство.
Хората вдигнаха жената и я сложиха на платформата. Устата й зееше широко разтворена, сякаш току-що бе осъзнала нещо.
Той знаеше, че е мъртва. След малко и тълпата щеше да разбере. Видя как ръката на Илюстрования човек слезе надолу да докосне, да опипа, да потърси живот. После мистър Дарк повдигна двете й ръце като ръце на кукла, опитвайки да я раздвижи като марионетка. Но тялото отказваше да се подчинява.
Тогава той подаде едната ръка на джуджето, другата на Скелета и те ги разтърсиха в грозна, зловеща имитация на събуждане. Тълпата отстъпи назад.
— … мъртва…
— Но… няма рана.
— Шок, как мислите?
Шок, помисли си Чарлс Холуей. Боже мой, това ли я е убило? Или другият куршум? Да не би, когато стрелях, да е глътнала другия куршум? Да не би да се е… задавила с моята усмивка! О, Господи!
— Няма нищо! Представлението свърши! Само е припаднала! — говореше мистър Дарк. — Всичко е режисирано! Всичко е част от представлението — добави той, без да гледа жената, без да гледа тълпата, гледаше само Уил, който примигваше и се озърташе, излязъл от един кошмар, за да се озове в друг, където баща му стоеше до него, а мистър Дарк крещеше: — Прибирайте се всички! Представлението свърши! Светлини! Светлини!
Светлините на панаира примигаха.
Подгонена от гаснещото осветление, тълпата се завъртя като огромна въртележка и щом лампите помръкнаха, тръгна към малкото оцелели езерца светлина, сякаш искаше да се стопли там, преди да тръгне срещу студения вятър. А лампите наистина гаснеха една по една.
— Светлини! — ревеше мистър Дарк.
— Скачай! — каза бащата на Уил.
Уил скочи. Уил побягна с баща си, който все още носеше оръжието, изстреляло неговата усмивка, за да убие вещицата и да я превърне в прах.
— Джим вътре ли е?
Стояха пред лабиринта. От платформата зад тях мистър Дарк крещеше:
— Светлини! Прибирайте се! Всичко свърши! Край!
— Дали Джим е вътре? — запита се Уил. — Да. Да, вътре е!
Във восъчния музей Джим все още не бе помръднал или мигнал.
— Джим! — долетя глас през лабиринта.
Джим помръдна. Джим мигна. Вратата на задния изход зееше широко разтворена. Джим повлече крака натам.
— Идвам за теб, Джим!
— Не, тате!
Уил се вкопчи в баща си, който стоеше пред първия завой на лабиринта, и завърналата се болка в ръката препускаше нагоре по нервите, за да избухне като огнена топка някъде до сърцето му. Уил стисна здравата му ръка.
— Тате, не влизай!
Зад тях платформата бе опустяла. Мистър Дарк тичаше… накъде? Все едно накъде. Нощта прииждаше, светлините гаснеха, гаснеха, гаснеха, нощта засмукваше всичко наоколо, гъстееше, свистеше, стенеше и тълпата отлетя от алеята като куп обрулени листа от едно огромно дърво, а бащата на Уил стоеше срещу стъклените приливи, срещу вълните, срещу ужаса, който трябваше да преплува, да прегази, да се пребори против съсухрянето, унищожаването на личността, което дебнеше там. Бе видял достатъчно, за да знае. Със затворени очи ще се изгубиш. С отворени очи ще изпиташ тъй върховно отчаяние, ще те налегнат тъй тежки тревоги, че може никога да не стигнеш отвъд дванайсетия завой. Но Чарлс Холуей се изтръгна от ръцете на Уил.
— Джим е там. Джим, чакай! Идвам!
И Чарлс Холуей направи следващата крачка през лабиринта.
Отпред се разтвориха шлюзове сребриста светлина, дебели плочи от сянка, полирани, избърсани, изплакнати с образи на самите себе си и на онези, чиито души на минаване са обагрили стъклото със своето страдание, подправили са студения лед със своя нарцисизъм или са покрили ъглите и плоскостите с потта на страха си.
— Джим!
Той побягна. Уил побягна. Спряха.
Защото светлините вътре ослепяваха една по една, помръкваха, променяха цвета си — първо син, после цвят на лилава лятна мълния, обгърната от мътно сияние, после трепкащи отблясъци като пламъчета на хиляди старинни свещи, полюшвани от вятъра.
А между него и Джим, когото трябваше да спаси, стоеше армия от един милион мъже с прошарена коса, бяла четина по брадата и болезнено изкривени устни.
Те! Всички те! — помисли си той. Това съм аз!
Тате! — помисли си Уил зад гърба му. Не се бой. Това си само ти. Всички те са моят баща!
Но видът им не му харесваше. Те бяха тъй стари, тъй безкрайно стари и продължаваха да се състаряват, докато се отдалечаваха с безумни жестове, повтаряйки опитите на тате да отблъсне с длани разкритието — този безумен образ, размножен до безкрайност и лудост.
Тате! — помисли Уил. Това си ти!
Но имаше нещо повече.
И всички лампи изгаснаха.
Обзети от страх, двамата застинаха сред глухата тишина.