Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (21)

20.

В две къщи чакаха две трапези.

Един родител нахока Джим, двама родители нахокаха Уил.

И двамата бяха пратени да си легнат гладни.

Всичко започна точно в седем. Свърши точно в седем и три.

Затръшнаха се врати. Щракнаха резета.

Тиктакаха часовници.

Уил стоеше до вратата. Телефонът беше заключен отвън. А дори и да позвънеше, мис Фоли нямаше да отговори. Тя сигурно вече беше извън града… божичко! Пък и какво да й каже? Че момчето не е момче? Нима нямаше да се изсмее? И още как. Защото племенникът беше племенник, момчето беше момче, или поне така изглеждаше.

Той се завъртя към прозореца. В стаята си отвъд улицата Джим стоеше пред същата дилема. И двамата се бореха. Беше твърде рано, за да отворят прозорците и да си подвикват шепнешком. Долу родителите им бяха будни, заети да слушат новините или забавните предавания по радиото.

Момчетата се проснаха на двете си легла в двете си къщи, изровиха от дюшеците парченца шоколад, скътани там за черни дни, и унило ги захапаха.

Тиктакаха часовници.

Девет. Девет и половина. Десет.

Дръжката тихо изтрака, докато тате отключваше вратата.

Тате, помисли си Уил. Влез! Трябва да си поговорим!

Но тате предъвкваше дишането си в коридора. Отвъд вратата можеше да се усети само неговото объркване, неговото вечно озадачено и леко смутено лице.

Няма да влезе, помисли си Уил. Да заобикаля, да увърта, да протака — това да. Но да влезе, да седне, да изслуша? Кога го е правил и дали изобщо някога ще го направи?

— Уил?…

Уил подскочи.

— Уил… — каза тате, — внимавай.

— Внимавай? — възкликна мама, тъкмо задаваща се по коридора. — Само това ли ще кажеш?

— Какво друго? — Тате вече слизаше по стълбището. — Той подскача, аз пълзя. Как да събереш тъй различни хора? Той е твърде млад. Аз съм твърде стар. Господи, понякога ми се иска да не бяхме…

Вратата се затвори. Тате се отдалечаваше по тротоара.

Уил искаше да бутне прозореца и да извика. Изведнъж тате му се стори тъй изгубен в нощта. Не за мен, недей да се тревожиш за мен, тате, помисли си той. Ти, тате, остани у дома! Опасно е! Не отивай!

Но не извика. А когато най-сетне тихичко разтвори прозореца, улицата бе пуста и той знаеше, че е само въпрос на време библиотечните прозорци да светнат в другия край на града. Когато реките преливат, когато от небето се сипе огън, нима има по-хубаво място от библиотеката с нейните многобройни зали, с книгите? С малко късмет никой няма да те намери там. И как да те намерят — та ти си в Танганайка през 1898, в Кайро през 1812, във Флоренция през 1492!

— … внимавай…

Какво искаше да каже тате? Дали бе усетил дъха на паника, дали бе чул музиката, дали се бе прокрадвал близо до шатрите? Не. Не и тате. В никакъв случай.

Уил метна камъче към прозореца на Джим.

Трак. Тишина.

Той си представи как Джим седи самичък в тъмното и тихичко отброява минутите, а дишането му е като фосфор.

Трак. Тишина.

Не, това не беше в стила на Джим. Досега прозорецът винаги се отваряше и отвътре изникваше главата на Джим, заредена с викове, потаен шепот, кискане, бунтове и обвинения в метеж.

— Джим, знам, че си там!

Трак.

Тишина.

Тате е вън в града. Мис Фоли е знаем с кого, помисли си той. Божичко, Джим, трябва да сторим нещо! Тази нощ!

Уил метна едно последно мъничко камъче.

… трак…

То падна долу в стихналата трева.

Джим не дойде на прозореца.

Тази нощ, помисли си Уил. Захапа юмрук. Просна се на леглото, вдървен и изстинал.