Рей Бредбъри
Нещо зло се задава (46)

45.

Малкото шествие мина безшумно покрай вечно въртящата се, свършваща и несвършваща серпантина пред бръснарницата на мистър Крозети, покрай гаснещите магазини и опустяващите улици, където хората вече се бяха прибрали от църква или отиваха на панаира за последното представление — да видят как дръзкият акробат скача от шеметна височина като семенце от глухарче в нощта.

Някъде далече долу краката на Уил блъскаха по тротоара. Раз-два, помисли си той, някой ми казва леви-десни. Водното конче нашепва: раз-два.

Дали и Джим е в шествието? За миг очите на Уил се стрелнаха настрани. Да! Но кой е другият дребосък? Побърканото джудже, дето всички се натискат да го пипнат, а после отскачат като от нажежено желязо! И Скелета. Ами отзад? Кои са тия стотици, не, хиляди хора, следващи по петите ни?

Илюстрования човек.

Уил кимна и изхленчи тъй високо и тъй безмълвно, че биха го чули само кучетата, които не можеха нито да говорят, нито да му помогнат.

И като се озърна, той наистина видя не едно, не две, а три кучета, които бяха решили да се включат в шествието и тичаха ту отпред, ту отзад, размахвайки опашки като флагчета на армейски регулировчици.

Лайте! — помисли си Уил. Лайте като във филмите! Викнете полицията!

Но кучетата само подтичваха и душеха.

Съвпадение, ела, молеше се Уил. Поне мъничко съвпадение!

Мистър Тетли! Да! Слепият поглед на Уил видя мистър Тетли! Прибираше дървения индианец, канеше се да затваря!

— Глави надясно! — прошепна Илюстрования човек.

Джим завъртя глава. Уил завъртя глава.

Мистър Тетли се усмихна.

— Усмивка — прошепна мистър Дарк.

Двете момчета се усмихнаха.

— Здравейте! — каза мистър Тетли.

— Кажете „здрасти“ — прошепна някой.

— Здрасти — каза Джим.

— Здрасти — каза Уил.

Кучетата залаяха.

— Безплатни билети за панаира — промърмори мистър Дарк.

— Безплатни билети — повтори Уил.

— За панаира! — отсече Джим.

После като послушни машини изключиха усмивките.

— Да се позабавлявате! — подвикна мистър Тетли.

Кучетата залаяха радостно.

Шествието продължи.

— Ще се позабавлявате — каза мистър Дарк. — Безплатно. След половин час, когато тълпата се разотиде. Ще повозим Джим. Нали още искаш, Джим?

Чувайки, без да чува, заключен вътре в себе си, Уил помисли: Джим, не го слушай!

Очите на Джим се плъзнаха нагоре-надолу. И не беше ясно дали са влажни, или просто са добре смазани.

— Ти ще пътуваш с нас, Джим, и ако мистър Кугър не оцелее (в момента виси на косъм, още не сме го спасили, но пак ще опитаме), ако той не оцелее, Джим, какво ще речеш да станем съдружници? Ще ти подаря чудесна, силна възраст, бива ли? Двайсет и две? Двайсет и пет?! Дарк и Найтшейд, Найтшейд и Дарк, чудесни имена за такива като нас, бродещи с представлението по целия свят! Какво ще речеш, Джим?

Зашит в съня на вещицата, Джим не каза нищо.

Не го слушай! — плачеше най-добрият му приятел, който не чуваше нищо и все пак чу всичко.

— Ами Уил? — продължи мистър Дарк. — Хайде да го завъртим назад, а? Да го превърнем в пеленаче и джуджето да го носи на шествията като мъничко клоунче, всеки ден в близките петдесет години. Как ти се струва, Уил? Завинаги да си бебе, да не можеш да говориш и да разкажеш всички чудесни неща, които знаеш. Да, мисля, че така ще е най-добре за Уил. Играчка, мъничко подмокрено приятелче за джуджето!

Навярно Джим изпищя.

Но не на глас.

Защото само кучетата се разлаяха от ужас; заквичаха и побягнаха, сякаш ги замеряха с камъни.

Иззад ъгъла излезе човек.

Полицай.

— Кой е това? — промърмори мистър Дарк.

— Мистър Колб — каза Джим.

— Мистър Колб — каза Уил.

— Игличке — прошепна мистър Дарк. — Водно конче.

Болка проряза ушите на Уил. Мъх запълни очите му. Смола залепи зъбите му. Усети как нещо снове, лъкатуши, потупва лицето му и то отново изтръпна.

— Поздравете мистър Колб.

— Здравейте — каза Джим.

— … Колб… — промълви сънуващият Уил.

— Здравейте, момчета. Господа.

— Сега завийте — нареди мистър Дарк.

Без барабани и музика, малкото шествие пое през ливадите, все по-далече от топлите светлини, добрия град и безопасните улици.