Дейвид Морел
Огнена Сиена (97)

20.

— Ще го убиеш!

— Точно това е целта на занятието. — Дерек отново приготви юмрук за удар.

Сиена се отскубна от телохранителя, който я държеше, и увисна на ръката му.

— Моля ти се като на Господ!

— Като дойде и твоят ред, ще има да молиш далеч повече.

— Пет пари не давам какво ще правиш с мен! Остави го да живее! Ако си имал някога чувства към мен.

Дерек я отблъсна назад, тя се блъсна в малката масичка и бутна една от свещите на пода.

Силен порив на вятъра разлюля караваната.

— Бурята наближава — обади се Потър.

Свещта на пода продължи да гори.

Подутото лице на Малоун представляваше кървава маса размазана плът, но Беласар отново го удари.

По ламаринения покрив забарабаниха първите капки дъжд.

— Докарай колата тук! — заповяда Потър на един от телохранителите. После се обърна към Беласар: — Добре че успяхме да проследим тоя с джипа.

Пламъкът от свещта започваше да се пренася на мокета.

— Бързо! — продължи със заповедите Потър. — Преди бурята да се е стоварила отгоре ни, защото тогава няма да можеш да намериш колата. — И докато мъжът хукваше навън да изпълнява, той се обърна към останалите двама: — Угасете огъня.

— Не — обади се Дерек. — Нека си гори. Нека всичко изгори.

После удари Малоун още веднъж, намръщено изгледа изцапаните си с кръв ръкавици и каза на телохранителите да го пуснат.

Чейс се срина на пода.

Сиена се спусна към него, но Дерек я сграбчи за ръката.

Проблесна светкавица. Дъждът забарабани по-силно върху покрива.

— Погледни го за последен път — каза той и я повлече навън.

Сиена запищя. Не можеше да спре. Усещаше, че гласните й струни като че ли всеки момент ще се скъсат, но просто не можеше да спре. Пламъците започнаха да се издигат по-високо, а Дерек не спираше да я влачи към вратата.

С блеснали на дълги фарове и с бясно мятащи се наляво и надясно чистачки пред караваната спря голям джип. Дерек я измъкна навън в дъжда и Чейс изчезна от погледа й.

Захвърлена на задната седалка като парцал, тя се изправи на колене и отправи поглед през задното стъкло към проблясващите през дима пламъци. Колата пое напред и караваната изчезна зад завесата на дъжда. Останаха само пламъците. После и те изчезнаха, потънали в мъглата на пълните й със сълзи очи.