Дейвид Морел
Огнена Сиена (62)

15.

Стигнал прикритието на маслиновите дървета в подножието на склона, Малоун рискува няколко ценни секунди, за да си поеме дъх и да огледа ситуацията зад тях. Но надеждата, че Беласар може да е останал в някой от ударените джипове, се изпари, когато видя мъничките фигури, превалящи точно в този момент билото на хълма. Начело, неможещ да бъде сбъркан в светлия си костюм на фона на камуфлажните гащеризони на охраната, беше Беласар.

Без да губи повече време, Малоун отново се втурна напред. Маслиновите дървета бяха доста нагъсто й Сиена не се виждаше, но по чупенето на спускащите се ниско клони и шума на стъпките й се разбираше, че не е много далеч пред него. Макар че бе в отлична физическа форма, не можа да скъси дистанцията между тях. Само веднъж я мерна през клоните — полата и блузата й като че ли се сливаха с околната зеленина. Успя да я настигне чак когато дърветата се разредиха и пред тях се откри нива, а по-нататък ограда от бодлива тел, зад която се виждаха няколкото сглобяеми бараки и пистата.

През цялото време, докато тичаха през нивата, Малоун чувстваше студената точка между плещите си, където всеки момент очакваше да се забие някой куршум. Сиена стигна първа до оградата, просна се по гръб, повдигна нагоре най-долния ред тел и се промуши под него. Виковете откъм дърветата зад него накараха Малоун да не губи време да се провира отдолу, а да се хване за най-близкия стълб и да прескочи оградата.

Сглобяемите бараки бяха доста ръждясали, забеляза той, когато ги наближиха. От пукнатините на пистата растеше трева. „Господи, тази писта е изоставена — помисли си Чейс. — Джеб, къде си ме изпратил?“ Обаче още щом завиха зад ъгъла на една от бараките, едва не се блъснаха в спрян пикап. До него бяха паркирани старо рено и някакво очукано комби. Встрани от пистата се виждаха три малки самолетчета с по един двигател.

Канейки се да се насочи към най-голямата барака, Малоун се сблъска с брадат мъж, тъкмо излизащ от вратата, облякъл работни дрехи, с мръсен парцал в ръка.

С елементарните си познания по френски Чейс измърмори някакво извинение, добавяйки:

— Търся Хари Локхарт.

Човекът вдигна ръце в недоумение.

— Хари Локхарт — повтори Малоун, забелязвайки с крайчеца на окото си озадачения поглед на Сиена върху себе си. — Познавате ли човек на име…

Недоумението, по лицето на мъжа не се разсея и Малоун се отказа.

— Говорете на английски, мосю. Не разбирам вашия френски. Не познавам никого на име Хари Локхарт.

— Но той трябваше да ме чака тук!

Изпитателният поглед на Сиена не помръдваше от лицето му.

— Сигурен ли сте, че сте дошли именно на летището, което ви трябва? — попита французинът.

— А има ли и други наоколо?

— Не.

— Значи съм точно на това, което ми трябва.

— Тече ви кръв, мосю.

— Какво?

— Лицето ви. Тече ви кръв.

Малоун бе мислил, че е пот. За миг се уплаши да не са го улучили. После разбра, че кръвта тече от шева на бузата и от хваналите тънка коричка рани по устните. Бяха се отворили отново.

От бараката излязоха още двама души. Те също бяха облечени в работни дрехи и макар че единият изглеждаше малко по-едър от другия, си приличаха като братя.

Брадатият се обърна към тях и ги попита нещо на френски.

Чули името Хари Локхарт, те поклатиха отрицателно глави и впериха изненадани погледи в лицето на Малоун.

„По дяволите, Джеб — каза си Чейс, — нали обеща, че ще бъде тук!“

— Какво е станало с вас? — попита брадатият. — Да не идвате откъм тези експлозии, които чухме преди малко?

Сиена непрекъснато обръщаше поглед назад към нивата, откъдето бяха дошли.

— Не можем да чакаме повече. Ако тоя тип Локхарт го няма да ни помогне… — Тя понечи отново да хукне.

Малоун заговори бързо на французина:

— Идвал ли е някой през последните две седмици, който да ви е казвал, че е тук, за да чака Чейс Малоун?

— Не, мосю. Единствените, които идват тук, сме ние тримата и още един-двама души от района, които обичат да карат стари самолети.

„Копеле такова! А уж се закле, че ще ме измъкнеш, Джеб!“

Погледът на французина се вдигна към небето, откъдето долетя отчетливото чаткане на приближаващ се хеликоптер.

О, не!, изпъшка мислено Малоун. Бързо свали златния си ролекс от ръката и го сложи в ръката на брадатия.

— Този часовник струва шест хиляди долара. А сега ми покажи с каква бързина можеш да вдигнеш самолета си във въздуха.