Дейвид Морел
Огнена Сиена (82)

5.

— Благодаря ти — каза Сиена и целуна Брадък по бузата.

Беше десет часът на следващата сутрин. Небето бе синьо, въздухът бе чист. Тримата стояха на верандата.

Той потърка мястото, където тя го бе целунала, и се изчерви.

— Хей, даваш доста повече от мен.

Малоун стискаше куфарчето, което му бе дал Брадък. Десетте хиляди банкноти от по сто долара заемаха доста по-малко място, отколкото бе очаквал. И тежаха по-малко — някъде около десет килограма. За да запълни празното пространство, Брадък бе натъпкал няколко чифта дънки и ризи с размера на Малоун. Куфарчето на Сиена съдържаше горе-долу същото облекло.

— Веднага щом се установим някъде, се захващам за работа — каза Чейс. — След месец-два ще започнеш да получаваш картините.

— Не бързай. Когато те споходи вдъхновението.

— Вдъхновение да искаш — усмихна се Малоун на Сиена. — И между другото, Клинт, откъдето и да ти пращам картините, то няма да е оттам, където ще живеем.

— Така си й мислех. Освен това предполагам, че няма да се видим бая време.

Чейс сви рамене.

— Може би твърде дълго — отвърна и отклони погледа си встрани.

— Внимавай много, приятел — посъветва го Брадък.

— Честна дума, ще се постарая!

Настъпи неловка тишина.

— Време е да се размърдаме — каза накрая Малоун.

Устата му бе пресъхнала от вълнение. Подаде ръка на Клинт и той я стисна силно.

Докато със Сиена влизаха в колата, гърдите му се свиха от съжаление, че се налага да прекъсне тази дружба. „Добре че нямам близки — помисли си Чейс. — Щеше да се наложи да прекъсна връзките си и с тях.“

После се сепна, усещайки, че не е прав — имаше близки. Отправи поглед към Сиена, която тъкмо сядаше в колата, и му се прииска да я скицира, да запечата начина, по който изглеждаше тази сутрин. Не само бялата блуза, намерена в гардероба на Брадък, подчертаваше неописуемия цвят на кожата й и пищността на косата й. Бе нещо по-дълбоко, нещо, което винаги щеше да иска да рисува.