Дейвид Морел
Огнена Сиена (86)

9.

Експлорърът бе с предно предаване и нямаше никакви проблеми по сбития пясък. Прозорците бяха отворени, топлият ветрец рошеше косите й. Сиена се усмихна.

— Чувствам се така, сякаш сме първите хора тук;

— Луис и Кларк^[1].

— Капитан Кърк^[2]. „Там, където още човешки крак не е стъпвал.“

За да не позволява на гумите да се врежат в пясъка и да затънат, Малоун караше бавно — някъде около тридесет километра в час. Бавното и гладко, кажи-речи, хипнотично каране продължи четиридесетина минути, когато изведнъж след следващата дюна се показа скалист бряг и нататък повече не можеше да се продължи.

Селището не изглеждаше точно така, както си го спомняше Чейс от последното си идване тук. Дузината каравани, които бе видял преди дванадесет години, бяха намалели на две, едната от които бе килната встрани и отчасти заровена в пясъка. Пред другата бе опънат широк сенник, на който бе просната мрежа, избелели дънки, шорти и още някакво пране. Извън сенника, само на няколко метра от него, се виждаше огнище, оградено от няколко почернели от сажди камъка. На пясъка, съвсем близо до водата, лежеше леко наклонена на една страна моторна лодка. Загорял от слънцето мексиканец човъркаше нещо по двигателя й, а двете деца изведнъж спряха да се плискат във вълните, отправили тревожни погледи към Малоун и Сиена, които тъкмо слизаха от експлоръра. На вратата на караваната се появи загрижена жена и преценяващо заразглежда новодошлите.

Малоун й махна успокоително с ръка и поведе Сиена към моторницата.

Лицето на мъжа бе опалено до такава степен от слънцето, че можеше да му се даде всяка възраст от четиридесет до шестдесет години. Ръцете му бяха груби и мазолести от дългите години работа с мрежата.

Обръщайки се към него на испански, Чейс представи себе си и Сиена като Дейл и Беатрис Пери. После протегна ръка.

Мъжът подозрително я изгледа, после я пое и я стисна с мазолеста длан. Казвал се Фернандо, отвърна той.

— Когато идвах тук за последен път, имаше далеч повече хора — рече Малоун. — Какво е станало?

Той изслуша отговора, после го преведе на Сиена:

— Казва, че миналогодишният ураган бил много лош. Американците с караваните се изнесли, преди да дойде. И повече не се върнали. Ураганът убил един рибар и уплашил останалите толкова, че те не посмели да се върнат. И досега не смеят. Сезонът на ураганите скоро щял да започне. И другите рибари не искат да ги завари тук.

— Значи мястото ще си е почти само наше.

— Да, по-добре, отколкото се бях надявал. — Чейс се извърна отново към Фернандо. — Двамата с жена ми мислехме да къмпингуваме тук известно време. Имате ли някакви възражения?

На Фернандо му хареса, че Малоун се обърна към него с учтивата форма usted, тоест на Вие.

— Хората идват и си заминават, когато поискат — отвърна им той.

— Да, но ние искаме да сме добри съседи. Може да ви помогнем с нещо. В замяна на престоя ни тук.

Малоун бръкна в джобчето на ризата си и извади пакет цигари. Макар че не пушеше, знаеше, че няма да е зле да му се намират за подарък.

Фернандо запали и двамата подхванаха разговор за времето, за лодката, за улова и за други всекидневни неща. Когато изпуши цигарата, мексиканецът откъсна огънчето и прибра фаса в джоба си. После махна към полузаровената в пясъка каравана и заобяснява нещо.

— Какво казва? — попита Сиена.

— Разправя, че караваната не била повредена толкова, колкото изглеждало на пръв поглед. Каза, че с нашата кола с предно предаване можем да я изправим, да я пооправим малко вътре и да си живеем.

— Gracias — рече тя на Фернандо.