Дейвид Морел
Огнена Сиена (69)

3.

Беше почти един след полунощ, а те още ходеха безцелно из тесните и потънали в мрак странични улици.

— Този хотел отпред май изглежда добре.

— И още как.

Но двамата минаха покрай примамливо светещия вход на хотела, знаейки много добре, че няма да посмеят да се регистрират в него. Без достатъчно пари в брой, за да вземе стая, Малоун трябваше да използва кредитната си карта, обаче Беласар сигурно вече бе заповядал на компютърните си специалисти да влязат в базата данни на всяка компания за кредитни карти и да следят за всички сделки, направени на името на Малоун. Ако използваше кредитната си карта, Беласар и хората му щяха да нахлуят в хотела още преди да се е съмнало.

— Нося със себе си някое и друго бижу — каза Сиена, — но няма да можем да ги продадем по-рано от утре сутринта, когато заложните къщи отворят.

— Може да се наложи да чакаме и още по-дълго.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят съпруг ще провери дали някое от бижутата не липсва. И ще се сети, че имаш намерение да го продадеш. Като нищо можем да влезем в капан.

— Всичко прилича на капан.

Страхът, изписан на лицето й, го накара да я погали по бузата.

— Помни, че не си сама.

— Не съм сама.

Излезли иззад поредния ъгъл, двамата разбраха, че безцелната им разходка ги е довела до парк, гледащ към пристанището. Недалеч от тях, под палмите, се виждаше примамливият силует на пейка. Малко по-нататък блестяха светлините на яхтите. От една от тях долиташе тиха музика — нежните звуци на пиано донасяха до тях мелодията на „I concentrate on you“^[1]. Мъже и жени във вечерни тоалети безгрижно си бъбреха и си пиеха питиетата.

— Коктейл?

Малоун отвори една от бутилките с вода и й я подаде.

— Добре ще ми дойде.

— А ордьовър? — попита той отново и нареди на пейката сандвичите с яйца, салата с риба тон и пиле.

— Ето на това казвам добър избор.

— Най-добрият в града.

— И обслужването е страхотно. Ще трябва да го препоръчаме на приятелите ни.

— И да не забравят щедрия бакшиш.

— Разбира се. И щедър бакшиш.

Готовността, с която Сиена се включи в опита му да поразведри атмосферата, го ободри. Докато поддържаха духа си на висота, имаха надежда. Но щом ветрецът се разшумя в клоните на палмите, тя обгърна раменете си, потрепервайки.

— Ето ти якето ми.

— Тогава на теб ще ти е студено.

— Ще седна близо до теб.

Той се изправи и й наметна якето, плъзвайки с наслада ръце по гладките й рамене. После се сети колко е уморена и отново седна на пейката. Беше толкова жаден, че само на няколко глътки изпи четвърт от бутилката. Сандвичите с яйца имаха вкуса на промазаната хартия, в която бяха увити. Хлябът беше твърд, но това не го смути. При дадените обстоятелства това беше най-вкусната храна, която бе ял някога. Долу на яхтата пианото започна „The Days of Wine and Roses“^[2].

— Какво ще кажеш за един танц?

Сиена го погледна стреснато.

— Дойдоха ми наум думите на тази песен — обясни той. — За отминалото време и за тъгата по него. Ако бяхме други хора, това щеше да е една прекрасна и незабравима нощ.

— Всъщност… да, бих потанцувала малко.

Застанал срещу нея, Малоун усети как гърдите му се стягат. Внимаваше дясната му ръка да не трепне, когато обгърна талията й. Лявата й ръка обаче леко трепереше, когато я полагаше на рамото му. Двамата бавно се завъртяха в ритъма на тъжната музика, навяваща мисли за далечни и недостижими неща. Едва смеейки да диша, Чейс я притисна по-близо до себе си, сигурен, че всеки момент ще припадне от недостиг на въздух в дробовете си. Усети как гърдите й се повдигат и спадат неравномерно — и на нея въздухът не й достигаше. Въртейки се бавно с нея, той забеляза възрастните мъж и жена, тръгнали да разходят пудела си по алеята зад тях. Двамата се спряха и ги загледаха как танцуват. После се спогледаха и отново обърнаха погледите си към Малоун и Сиена. Усмихвайки се, мъжът хвана жена си за ръката и двамата продължиха разходката си из парка. След това Чейс вече не забелязваше нищо друго, освен жената в прегръдките си. Пианото бавно започна да затихва, довеждайки призрачно носещата се в тъмата музика до финалните акорди, и Чейс си спомни за самотата, която думите на песента навяваха. Когато двамата със Сиена се целунаха, той сякаш полетя в облаците и се почувства като ученик на първа среща.