Дейвид Морел
Огнена Сиена (53)

6.

Минутите като че ли никога не бяха текли толкова бавно и в същото време — толкова бързо. Чувстваше се така, сякаш я блъскат ту назад, ту напред. Обедът дойде някак внезапно, но самото ядене като че ли се проточи цяла вечност. Дерек се отби, за да изрази задоволството си от свършената тази сутрин работа и Сиена едва потисна изненадата си. За какво говореше той? Работа? Никаква работа не бе свършена. Но когато двамата с Чейс се върнаха в солариума, тя си даде сметка колко много неща е отхвърлил той, а тя е била толкова потънала в мислите си, че изобщо не е обърнала внимание.

Скицата бе завършена. На нея тя беше изобразена само от кръста нагоре — гола, застанала с изправена глава, с ръце зад гърба, насочила предизвикателен поглед към зрителя. Липсата на фонови детайли създаваше впечатлението, че е толкова ядосана от това, че са я накарали да позира, че се е откъснала от околната обстановка — тялото й е тук, но мислите й са на километри разстояние.

И това не беше преувеличение. Чувстваше се толкова напрегната от онова, което им предстоеше, че всичко около нея като че ли плуваше в мъгла. Дори Чейс й се струваше незначителен, а колкото до това, че стоеше пред него полугола, Сиена изобщо не забелязваше. Единствената реалност в момента бе във въображението й, препускащо напред в бъдещето. Тя потрепера, но не от това, че тялото й не бе облечено.

„Може би изобщо не е добра идея — каза си тя. — Може би въобще не бива да опитваме… Но трябва. Това е единственият ми шанс… Навярно обаче трябва да го обмислим. Сигурно точно сега не е моментът. Може би трябва да почакаме по-добри…“

Откъм полигона долетя нов картечен откос и я върна в действителността. Солариумът като че ли изведнъж се материализира пред нея. Мъглата се разсея. Чейс бе на мястото си, поглеждаше я с изучаващ поглед, после посягаше с четката към платното.

Експлозия разтърси стъклата. Веднага след нея друг мощен звук отново ги накара да прозвъннат — грохотът на приближаващ хеликоптер.