Дейвид Морел
Огнена Сиена (34)

11.

Шперплатът бе сложен на триножник и грундираната му повърхност бе покрита със скицата, избрана от Чейс.

— И сега ще започнеш да оцветяваш скицата, така ли? — попита го Сиена.

— Не, малко по-сложно е. — Той я отведе до стола, който бе сложил срещу триножника. — Скицата е само чертеж.

До този момент тя си бе мислила, че я е гледал така, както никой друг, но сега си даде сметка, че той изобщо не я е наблюдавал толкова втренчено. Силата на концентрацията му, насочена към нея в този момент, бе като магия. От разстояние два метра погледът му като че ли я докосваше. По шията, по устните, по клепачите, по веждите. Усети сякаш невидими пръсти докосват кожата й и я карат да настръхва. Почувства нещо от него да се промъква под кожата й, да я стопля, да се превръща в част от нея.

— Добре ли си?

— Какво? — Тя изправи гръб на стола.

— Стори ми се, сякаш ще заспиш. Ако искаш да си починеш малко, може да започнем по-късно.

— Не — побърза да каже тя. — Добре съм. Карай нататък.

Чейс успяваше да задържи втренчения си поглед върху нея, като в същото време топваше четката в някое от бурканчетата, изстискваше я малко с пръсти и полагаше боята върху твърдата повърхност. Понякога ръката му тръгваше машинално към дървото, като че ли знаеше как изглежда образът, който иска да създаде, без да поглежда към нея.

Запленена, изпитваща нужда да говори, но незнаеща за какво, тя каза първото нещо, което й дойде наум:

— Чувствам как ме рисуваш.

— Ако от това ти е неудобно…

— Не. Нямам нищо против. Колко време ще рисуваш портрета?

— Колкото трябва. Това е едно от предимствата на температа. Седмици наред можеш да полагаш пласт върху пласт, докато накрая жълтъкът стане толкова инертен, че откаже да поеме друго ниво. Но не се притеснявай. Няма да трае чак толкова дълго.

Сиена бе изненадана от мисълта, че няма нищо против да продължи дълго.

Прозорците бяха разтърсени от приглушена експлозия.

— Какво толкова правят там? — попита Чейс.

— Нямам представа. Никога не съм ходила там.

Той се престори на изненадан.

— Когато двамата с Дерек сключихме брак, той ми каза, че там ми е забранено да ходя. Нямах представа, че говори сериозно, докато един ден любопитството не ме накара да се опитам да поогледам. Един от пазачите ме спря още на половината път. Същия ден на вечеря разговорът не беше никак приятен. След това повече никога не се опитах.

— Не знаеше ли от какво си вади хляба, когато се омъжи за него?

Сиена разтърка чело.

— Извинявай. Не биваше да ти задавам въпрос, който не ми влиза в работата.

— Не, не, всичко е наред. — Тя въздъхна. — Трябваше да задавам повече въпроси едно време. Имах смътна представа с какво се занимава, но някак си не направих връзка. Какво казваха хората? Че дяволът се криел в дребните подробности. Когато започнах да разбирам спецификата на работата му, прииска ми се да не съм била толкова наивна.

Чейс изведнъж се озова до стола й и се надвеси загрижено над нея.

— Добре ли си?

По рамото й пробягаха тръпки от докосването му.

— Нищо ми няма. Малко ме боли глава.

— Да спрем тогава и да продължим следобед?

— Не, тъкмо сме подхванали някакъв ритъм.