Дейвид Морел
Огнена Сиена (116)

6.

— Какво още сънува?

— Не мога вече да си спомня. Искам да си легна малко. Не…

Дерек я удари по лицето.

Тя залитна назад.

— Какво искаш ти — няма никакво значение. Ще правиш това, което ти кажа. Какво още сънува?

— Не си спомням.

Дерек я зашлеви още по-силно.

— Ти ми обеща никога да не ми причиняваш болка! — извика тя.

— То беше, преди да избягаш с…

— Кристина! Ти й обеща никога повече да не й причиняваш болка… Утре.

— Какво?

— Тя е починала утре.

Дерек я зашлеви за трети път.

— Бързо казвай откъде си научила толкова много неща за…

— Имаше някаква яхта. — Сиена напрегна памет да си спомни още неща от снимката.

Дерек замръзна с ръка във въздуха.

На снимката Кристина бе пищна девойка по бански костюм на борда на някаква яхта, излегнала се на слънцето. Точно над нея имаше закачен спасителен пояс, на който бе написано името на яхтата.

— Яхтата се казваше Кристина. Беше някакъв купон и…

— Все купони! Все купони! Кристина не можеше да им се насити! Само да си обърна гърба и… Тя ме предаде… също като теб.

— Това не е никакво предателство! Трябваше да си спасявам живота.

Разяреният поглед на Дерек не се отделяше от нея, после като че ли за миг омекна, сразен от простата й логика.

— Защо трябва да става така? — извика Сиена умолително. — Защо да не започнем отново?

Дерек изпитателно я гледаше.

— Защо не си простим? Преди пет години ние се обичахме. Защо не можем да започнем пак оттам?

Тя пристъпи колебливо към него, протегнала ръка да го докосне.

— Какво още сънува?

— Какво?

— Кажи ми откъде си научила толкова много неща за сестра ми.

Духът на Сиена падна изведнъж като простреляна птица.

— Балконът, понито, карнавала, яхтата, времето и датата на… — Очите на Дерек се разшириха. — Исусе Христе, ти си ги видяла!

— Какво?

— Ти си ги видяла!

— Нямам представа за какво…

Дерек сграбчи ръката, която тя бе протегнала към него, и жестоко я дръпна към вратата. Сиена опита да се съпротивлява, но силата му бе огромна. Той отвори вратата толкова стремително, че тя се блъсна в лавиците зад нея.

— Дерек, не, какво искаш…

Мъжът я повлече по коридора, през вестибюла и нагоре по извитата стълба. Тя се дърпаше отчаяно — при поредното дръпване загуби равновесие и падна на колене. Дерек обаче не спря, дръпна я жестоко и я повлече вече в буквалния смисъл на думата.

Първата площадка.

Втората.

— Спри! — изплака Сиена.

Той продължи да я влачи.

— Къде ме водиш?

Най-горният етаж. Вдигайки я с рязко дръпване на крака, спря пред вратата на неговата спалня, извади ключа от джоба си, отключи вратата и я отвори. Тъмните сенки отвътре мамещо потрепваха.

— Не, не искам да…

Той я блъсна вътре, светна лампите и без да обръща внимание на портретите на стената, я довлече до урната.

— Кристина — промърмори той, после я хвана и я завъртя към снимките на стената. — Нямаш представа колко я обичах. — Погледът му трескаво пробяга по снимките, спирайки се на онези, които му трябваха. — Ето. На балкона, на понито, на карнавала, на яхтата. — Обърна се като обезумял, грабна дневника и го отвори на последната страница. — Годината и датата на смъртта й. Ето откъде си разбрала за сестра ми. Ти си влизала тук!

— Не, кълна се! Не знаех нищо за…

— „Преди пет години ние се обичахме. Защо не можем да започнем пак оттам?“ — подигравателно я изимитира Дерек.

— Сериозно говорех.

— О, разбира се!

— Какво стана между нас? — попита го Сиена. — Защо се обърна против мен?

За миг погледът на Дерек се проясни, като че ли изведнъж бе разбрал колко накриво бе тръгнало всичко.

— Кристина! — отвърна той. — Това стана.

С отново потъмнели от гняв очи, той я извлече от стаята.

— Ахмед всеки момент ще пристигне. И най-накрая ще имаш възможност да ми бъдеш полезна за нещо.