Дейвид Морел
Огнена Сиена (80)

3.

Парите май са доста, помисли си Сиена, загледана в нижещото се покрай тях поле. През километър-два се появяваше по някой покрив, но иначе всичко останало бе само небе и земя. И добитък, много добитък. А след това започнаха да се мяркат и петролни помпи — отначало по една-две, докато накрая станаха стотици — и освен клатещите им се нагоре-надолу стрели, нищо друго не се виждаше. Пътуваха около половин час, докато най-сетне спряха пред обширна къща на два етажа и половина. Дългата й, заемаща почти цялата предна част веранда напомни на Сиена, че май вече я бе виждала някъде. После изведнъж се сети.

— Позна ли я? — попита самодоволно Брадък.

— Не е ли същата къща от филма с Джеймс Дийн „Гигантът“?

— Нещо такова — каза Брадък. — Истинската къща е на юг оттук, в имота на някакъв тип. И то дори не е истинска къща. Само външна черупка, която са построили за филма, а след като са свършили снимките, са я изоставили. А аз построих това нейно копие.

Минаха под входна арка, на която бе написано „Риата“ — същото име, каквото имаше ранчото във филма „Гигантът“.

— С тази твоя мания по Запада — каза Малоун, — не мога да разбера защо колекционираш мои работи, вместо тези на Ремингтън или някой друг западен художник.

— За разнообразие.

— А пък аз през цялото време си мислех, че е заради таланта ми.

— Не исках да вдигам акциите ти излишно — изкиска се Брадък. — А истината, моето момиче, е, че още като видях негова работа за първи път, си казах, че трябва да я имам.

Сиена го разбра чак когато прекосиха верандата и влязоха в къщата. Брадък поизостана, за да каже на един от работниците си какво да прави, след което ги последва и със задоволство видя как Сиена гледа картините по стените в захлас.

Бяха поне двадесетина — всичките пейзажи, трептящи от живот и цвят. Тя се приближи, забеляза подписа на Чейс под няколко от тях и се извърна учудено към него:

— Колко от тях са твои?

— Всичките — отвърна Брадък вместо него. — Защо си толкова изненадана?

— Ами… защото… Единствената работа на Чейс, която съм виждала, е един мой портрет, няколко скици и… — Пак се извърна към него: — Нямах никаква представа какви са другите ти работи.

— Твоят портрет е най-доброто нещо, което съм правил — каза Чейс.

Брадък наостри уши.

— Продава ли се?

— Опасявам се, че не.

— Парите не са проблем.

— Не са и за оня, чието притежание е този портрет. Освен това има… — Малоун се поколеба. — …лични причини, поради които иска да го запази за себе си.

— Никога не съм виждала картини, които да събуждат всичките ми сетива — каза Сиена възхитено. — Почти подушвам росата по храстите.

— Трябвало е да станеш критик.

— Не се шегувай.

— Той не се шегува — намеси се Брадък. — Ти моментално улови същественото. Работите на Чейс кипят от живот. Щеше да станеш по-добър критик от ония малоумници, дето не могат да различат перспектива от пикня.

Сиена се засмя.

— Закусвали ли сте? — попита ги Брадък.

— Не.

— Ами тогава ще отида да кажа на готвачката да ви стъкми нещичко.

Стомахът на Сиена изкъркори и тя отново се засмя.

— Но искам да ви предупредя — продължи Брадък. — Готвачката ми не е от ония префърцунени пикли, дето по цял ден се притесняват за холестерина в манджата. Ще ви нагости с истински бекон с яйца, препечени палачинки или пък бурито^[1] със салца и запържен боб.

— Звучи ми като песен — каза Сиена.

— А дотогава… най-голямата ми гостна е след стълбите вляво. Отидете да се поизмиете. В гардероба има много дрешки с различни размери. Обичам гостите ми да са доволни. Обзалагам се, че ще намерите нещо, което да ви стане.

— Благодаря — каза Сиена.

— А след това ще се захванем за работа — погледът на Брадък се спря на Чейс — и ще видим какво толкова сте загазили.