Дейвид Морел
Огнена Сиена (26)

3.

Наблюдавани от пазача, застанал в другия край на терасата, двамата седнаха на масата от ковано желязо с разпънат над нея чадър, скривайки глави от слънцето, което бе доста топло за февруари.

— Чейс? — Тя отпи от кафето си. — Необичайно име.

— Всъщност това е прякор. Името ми е Чарлс, но в едно от училищата, където ходех…

— В едно от училищата?

— В много училища съм ходил. Дълга история. Учителят ни сложи списък с имената на таблото за обяви, за да ни помогне по-лесно да се опознаем един друг. И за да не губи време, беше използвал съкращения. Така Ричард се превърна в Рич. Даниъл — в Дан. Чарлс — в Час. Беше сложил точка отзад, но я бе завъртял така, че приличаше на е^[1]. Това изобщо не ме притесни, даже го сметнах за доста нахакано и така си остана.

— Значи в името ти не се съдържа никакъв намек за предопределението ти да гониш съдбата си или тя да те гони? — попита Сиена, взимайки си кроасана.

— Наистина имаше много моменти в живота ми, в които падаше доста гонитба, особено когато бях военен. Колкото до съдбата ми обаче, мисля, че я намерих, като станах художник. Но не ти ще правиш портрет, а аз. Искам да науча нещо за теб.

— Мислех, че вече сте започнали — прекъсна ги глас.

Сиена се обърна, видя мъжа си до отворената врата на терасата и стомахът й се преобърна. Без да изпитва повече глад, тя остави кроасана.

Обаче Чейс отхапа от своята и спокойно отвърна:

— Вече започнахме.

— Странен похват за рисуване.

— Рисуването е най-лесната работа. Трудна е мисълта, влагана в него. И съм най-ефективен, когато закусвам и изучавам обекта си.

Чейс го каза на шега, но когато вдигна глава към нея с насърчителен поглед, тя с учудване забеляза колко са сини очите му и с какво внимание я наблюдават. Въпреки спокойния начин, по който я гледаше, тя остана с впечатлението, че никога не е била оглеждана толкова основно, дори и когато беше модел.

Тишината внезапно бе раздрана от мощен картечен откос. Трясъкът дойде откъм Манастира. Напрегната, Сиена рязко погледна натам. Възвръщайки спокойствието си, тя отново насочи внимание към мъжа си и забеляза, че нито той, нито Чейс обърнаха внимание на стрелбата.

— Май е 50-и калибър — забеляза Чейс.

— Имате добро ухо.

— Е, доста често са стреляли с такива неща по мен.

— Един от техниците ми работи върху поредна модификация с нов, по-бърз механизъм за подаване на боеприпасите.

— А как ще компенсира нарастващата топлина?

— Точно върху този проблем се мъчи.

Темата на разговора я вбеси. Не, поправи се тя, мислено поклащайки глава. Всъщност я ядоса това, че този мъж — художник, проявил толкова чувство по време на разговора им — говореше за оръжия със същата лекота, с каквато и мъжът й. Между двамата нямаше никаква разлика.

Тя се изправи.

— Ако ме извините, ще отида да си взема един душ, ще си оправя косата и ще се подготвя за сеанса. — Тя си наложи да погледне с безразличие към Чейс. — Какво бихте искали да облека?

— Тези ботуши, бричове и кожено яке са идеални. И ако обичаят ти е да не вземаш душ по това време, моля те да не го правиш. Искам да те видя такава, каквато си, а не каквато искаш да ме накараш да си мисля, че си. Не си оправяй косата и не си слагай грим. Не прави нищо специално. Просто ме остави да те погледам.

Отново я смая всепоглъщащият му поглед. Тя потрепера.

Фют-фют-фют. С постепенно нарастващ шум единият от хеликоптерите си идваше — приличащ на муха в далечината, той бавно се превърна в летящ метален дракон и се настани на площадката за кацане между замъка и Манастира.

— С нетърпение чакам да видя напредъка ви — каза съпругът й със смътна заплаха в гласа.

Но явно вниманието му бе насочено другаде, защото се обърна, излезе навън и бързо закрачи по алеята между розите и фонтанчето, приближавайки се към човека, слязъл от хеликоптера.