Дейвид Морел
Огнена Сиена (103)

6.

Мощните двигатели на гълфстрийма мъркаха равномерно и успокояващо, но Сиена не им обръщаше внимание и потънала в мислите си, едва поглеждаше към пенливите вълни на океана под тях. Мина й през ума, че трябва да ги гледа. Щеше да й е за последно. Но това не я интересуваше. Вперила поглед в гърба на седалката отпред, не можеше да забрави онова, което Дерек бе сторил на Чейс. Пред очите й бе проснатото му на пода тяло и пламъците, пълзящи към него. Той бе мъртъв. Повече нищо нямаше значение.

Някой застана до нея на пътеката. Когато се извърна да погледне кой е, очите й се спряха на по-намусеното от всякога лице на Потър.

— Тоя номер с чувалите в самолета — каза той. — Страхотен беше. С удоволствие ще гледам какво ще стане с теб.

Тя извърна поглед и отново го впери мрачно в гърба на предната седалка. Само след миг присъствието на Потър избледня, за да бъде заместено от друго, далеч по-застрашително. Нямаше нужда да поглежда кой сяда до нея.

— Какво им каза? — попита я Дерек.

— Всичко.

— Което значи нищо, тъй като не знаеш нищо важно. Не си присъствала на нито една среща. И никога не съм дрънкал в леглото. Нямаш никаква представа за работата ми.

— Значи няма от какво да се страхуваш.

— Толкова дълго живя с мен и пак не можа да научиш най-основното нещо за мен. — Дерек я хвана за брадичката и извъртя лицето й към себе си. — Аз не се страхувам от нищо.

— Не съм живяла с теб, Дерек.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти на никого не даваш да живее с теб. Аз просто живеех в една сграда с теб. Нищо повече.

— Защо ме предаде?

— А ти какво очакваше? Да чакам да ме убиеш ли? Значи ти можеш да планираш убийството ми, а когато аз хуквам да бягам, смяташ това за непростимо, така ли? Арогантен… Но дори и да нямаше намерение да ме убиваш, пак щях да те оставя. За първи път в живота си срещнах мъж, който да държи на мен повече, отколкото на себе си.

— Аз ти дадох най-доброто.

— И се държеше с мен като с вещ от колекцията ти.

— Все пак е по-добре, отколкото да умреш.