Дейвид Морел
Огнена Сиена (28)

5.

Солариумът миришеше на застоял въздух. Беше едноетажна пристройка, построена върху тераса, а подът бе постлан със същите плочи, с които и алеята, водеща към него. Имаше южно изложение, едната му стена представляваше огромен прозорец, като само няколко стъкла можеха да се отварят.

— Сигурно е с десет градуса по-топло, отколкото отвън — каза Малоун. — Навярно в хладни дни закусваш тук.

— Не, откакто съм тук, стаята не е била използвана.

— С такъв хубав изглед…

— Дерек не я обича.

Бе просторна, с висок таван. С изключение на няколкото дървени маси покрай лявата стена, залата изглеждаше празна, стъпките им ехтяха.

— Сигурен ли си, че не искаш да се преоблека? — попита го Сиена.

— Не искам да правиш нищо, което обикновено не вършиш. — Малоун се надигна на ръце и седна на една от масите, клатейки крака във въздуха. — Разбираш ли, проблемът как да направя портрета се състои в това да те хвана така, че всеки, който те види, да си каже: „Да, това наистина е Сиена. Не само външно изглежда така, но и вътрешно е тя.“

— Каквото и да има там вътре.

Малоун се засмя:

— Явно само сериозните разговори те отпускат.

— Не си длъжен да ме забавляваш.

— А аз толкова години се учих да свиря на банджо…

Сиена се усмихна едва-едва.

Мълчанието помежду им продължи известно време, тъй като Чейс съсредоточено изучаваше извивката на полуотворените й устни и комбинацията от развеселеност и уязвимост, надничаща иззад тази полуусмивка.

— Какво правиш?

— Моля?

— Начинът, по който… Дори и докато бях модел, никой не ме е гледал толкова втренчено.

— Съжалявам. — Малоун усети как по бузите му плъзва топлина. — Извинявай за нахалството, но просто трябва да те гледам по този начин. Когато привърша работата си по този проект, ще познавам лицето ти така, както никое друго на този свят. Може ли да те питам нещо?

Тя се поколеба.

— Казах ти как получих моето. А ти как получи твоето?

— Не те…

— Името си.

— О! — въздъхна тя с облекчение. — Нищо особено. Родителите ми бяха американци от италиански произход. От един малък град в Илинойс. Но техните родители са дошли от Италия — от Сиена, и непрекъснато приказваха колко прекрасна била тази част от Италия, така че когато баща ми и майка ми тръгнали на сватбено пътешествие, отишли там. Не могли да измислят по-добро име за мен и така…

— Бяха от италиански произход?

— Починаха, когато бях на дванадесет години.

— Съжалявам… — каза Малоун.

— Майка ми загина при автомобилна катастрофа. Два месеца по-късно баща ми почина от инфаркт, но мисля, че беше от разбито сърце.

— Обичаше ли ги?

— Много. Да не би да очакваше да кажа „не“?

— Разни хора, разни ситуации.

— А ти не се ли разбираше с родителите ти?

Малоун бе изненадан, че самият той бе започнал темата.

— Никога не съм се карал с баща ми — отвърна и още повече се изненада, като се чу да продължава: — Трудно е да се караш с някого, когото изобщо не си виждал.

Отново прозвуча картечен откос. Малоун извърна поглед към отворената врата на солариума. Накъсаното тракане идваше откъм другата страна на Манастира.

— Това не ти ли действа на нервите?

— По-скоро се притеснявам от паузите — отвърна тя. — Също като едно време, когато живеех в Манхатън. Така бях свикнала с шума от движението, че се чувствах некомфортно, ако отидех на някое тихо място.

— Е, по-спокойно място от този солариум, здраве му кажи.