Дейвид Морел
Огнена Сиена (42)

1.

Свикнал с аперитивите със Сиена всяка вечер, на Малоун му стана още по-неприятно, когато наближи седем часът. „Сега щях вече да съм на път към библиотеката“, помисли си той. Вместо това обаче обикаляше тези части на имението, до които достъпът му бе позволен, като разярено животно, мъчещо се да намали напрежението, мятайки се от единия край на клетката в другия. Когато наоколо най-сетне притъмня и храстите, статуите и вирчетата потънаха в сенките на здрача, той реши да хапне нещо, но седнал сам на огромната маса, само ровеше телешките котлети, приготвени за него. Непрекъснато мислеше за Сиена — къде е, какво прави.

Ако е още жива.

Изведнъж си представи как Беласар я бута от хеликоптера и тялото й се размазва долу върху скалите или пък как Потър й пръсва черепа, хвърляйки трупа й в морето. Не, непрекъснато си повтаряше той. От държането на Беласар личеше, че му е още нужна. Поне засега. Кризата щеше да настъпи чак като се върнеха от Истанбул.

Спа добре. На другата сутрин, потискайки мрачните мисли, той удължи гимнастическите си упражнения от един на два часа, обаче страхът му за Сиена се задълбочи. Отиде в солариума и пръсна скиците по масите, взирайки се в чертите на лицето й. Започнал да я рисува по памет, Чейс си я представи как седи пред него и двамата си приказват.

После отиде в библиотеката. Вдъхвайки мириса на прашна хартия, прекоси килима до отсрещната стена и се покатери по стълбата до средните лавици. Точно в тази посока бе махнал Беласар в деня на откриването на портрета, в деня, когато бе сравнил Сиена с Беатриче, вдъхновила Данте да напише „Божествена комедия“. „Ако се интересувате от Данте и Беатриче, Росети е превел Дантевата автобиография — беше му казал Беласар тогава. — Ей там ще намерите едно издание на «Данте и неговият кръг» от 1861 година…“

Беласар бе добавил още нещо: че Беатриче починала млада и че Данте останал в плен на образа й чак до смъртта си. Малоун направи набиващото се в очи сравнение — значеше ли това, че и Сиена ще умре млада?

„Трябва да престана да мисля само за смърт“, каза си той.

Тъй като книгите бяха подредени по азбучен ред по автори, никак не бе трудно да намери томчето. И докато го търсеше, фактът, че малкото име на Росети е Данте, му се стори много любопитен. Същото като на поета, чиято автобиография бе превел. Той седна в едно кожено кресло, отвори книгата и попадна на мястото, където Данте вижда Беатриче за пръв път:

Роклята й в този ден беше в най-благородния цвят — приятно за окото убиточервено… В този момент казвам най-искрено, че духът на живота, вселил се в най-тайните кътчета на сърцето, започна да трепти с такава сила, че цялото ми тяло потрепера.

Да, помисли си Малоун.