Дейвид Морел
Огнена Сиена (110)

13.

— Още колко ни остава до Ница? — попита Малоун.

— Един час.

Чейс надникна през илюминатора на самолета на Управлението. Небето на изток посивяваше. Скоро щеше да съмне.

— Ще ни трябва оръжие и специално оборудване.

Джеб кимна.

— Още през февруари, когато се съгласи да работиш с нас, уредих да ни чакат, в случай че ни потрябват.

— След като кацнем и заредим, едно от тия момчета ще трябва да отлети до Париж.

— Защо, какво има в Париж?

— Новата приятелка на Беласар и баща й.

— Какво имаш предвид?

Малоун обясни.

Джеб повдигна вежди.

— В колко часа трябва да пристигне Ахмед? — попита Чейс.

— В два следобед.

— Значи имаме време.

— За какво?

Когато Малоун му каза, веждите на Джеб отскочиха още по-нагоре.

— Рискована работа.

— Имаш ли предвид нещо друго?

— Знаеш, че нямам.

— Тогава смятам да го направя — със или без помощта ти.

— Хей, кой е казал, че няма да ти помогна?

— Но номерът няма да стане, ако не успея да вляза във Франция. Трябва ми паспорт.

Джеб бръкна в джоба на сакото си.

Малоун пое паспорта и го изгледа смаяно.

— Как…

— Беше между документите, които ми донесоха на „Дълес“, докато зареждахме.

Чейс сведе поглед към името и към снимката си.

— Томас Кориган?

— Не е зле да имаш измислено име, ако нещата тук се объркат.

— Не бива да се объркват. Не трябва да се объркват.

— Може би това ще ти даде още по-голяма надежда.

Малоун поклати глава озадачено, когато Джеб му подаде още един паспорт. Снимката вътре бе на Сиена, а името под нея — Джанис Кориган.

— Благодаря ти — каза Чейс.

Ето това наистина бе основателна причина да се надява.