Дейвид Морел
Огнена Сиена (67)

1.

— Кой е този Хари Локхарт?

Гласът на Сиена бе тих. Вероятно се страхуваше да не обезпокои седналите пред тях пътници в автобуса. Обаче в него се промъкваха заповеднически нотки.

— Не знам. Никога не съм го виждал. Знам само, че пилот с такова име трябваше да ни чака.

Двамата бяха седнали най-отзад. Продавачът на гишето на автогарата едва ги качи в последния момент, приемайки с охота няколкото долара, които бяха останали на Малоун. Докато автобусът се измъкваше от града, започна да се смрачава и прозорците на последните къщи започнаха да светват един подир друг. Чейс се извърна назад, мъчейки се да разбере дали не са ги проследили.

Сиена обаче не го остави на мира:

— А кой е уредил Локхарт да ни чака?

— Един мой приятел.

— Само че не го е уредил както трябва. Да не би да става дума за същия приятел, който ти е разказал какво се е случило с другите жени на Дерек? — Гласът й започна да става по-остър.

— Да.

— Значи си възнамерявал да ме измъкнеш още от първия ден?

— Да.

— Което означава, че си имал намерение да ме използваш срещу Дерек още от самото начало.

— Не — възрази Малоун. — Не беше така.

Двигателят на автобуса беше точно под тях и дрезгавият му шум заглушаваше гласовете им.

— За кого работиш?

— За никого.

Задницата на автобуса тънеше в сянка.

— Току-що призна, че имаш хора, които ти набавят информация. Малка група, която е трябвало да те подсигури.

— Не е това, което… Аз наистина работя с някои хора, но не работя за тях.

— ЦРУ?

— Да — призна той неохотно.

— Боже господи! — Сиена вдигна ръце и безпомощно ги отпусна на скута си. — Ако Дерек разбере, ако само си помисли, че ви помагам…

— Но не съм шпионин.

— По дяволите, как му викаш на това тогава?

Гласовете им постепенно се бяха извисили, карайки хората от предните седалки да обърнат глави към тях.

— Успокой се! Ако ме оставиш да ти обясня… — тихо каза Малоун.

— Точно това чакам.

От усилието да потиска емоциите си жилите на врата на Сиена се бяха опънали.

— Добре. — Чейс пое дълбоко дъх и й каза какво се бе случило на Козумел. — Твоят съпруг прати по дяволите много от нещата, които бяха важни за мен. И когато приятелят ми дойде и ми предложи начин да си отмъстя, аз се съгласих.

— И ме използва, за да се разплатиш с Дерек.

— Не затова…

— А аз ти вярвах! Мислех, че си приятел. Но ти през цялото време си ме лъгал, играл си…

— Никога не съм те лъгал.

— Но и истината не ми каза.

— Не цялата. Какво щеше да направиш, ако ти я бях казал?

Тя отвори уста, но този път не можа да измисли нищо.

— Мъжът ти наистина смяташе да те убие. Но ако ти бях казал всичко, щеше ли да ми повярваш? Щеше ли да тръгнеш с мен или щеше да си помислиш, че ти играя номера?

Сиена отново нямаше какво да каже.

— Аз съм твой приятел — каза Малоун и протегна ръка.

Но тя не я пое.

— Никога не съм те използвал — продължи той. — Пет пари не давам дали ще кажеш нещо на Управлението или не. Най-важното за мен е, че те измъкнах оттам.

Сиена седеше на седалката толкова неподвижно, сякаш дори не дишаше.

— Не знам вече на кого да вярвам.

Тя се извърна към него и дълго го гледа. И когато най-сетне стисна ръката му, направи го така, като че ли се намираше на ръба на пропаст и се държеше за него, за да не падне.