Дейвид Морел
Огнена Сиена (46)

5.

Преструвайки се на току-що събуден, Малоун скочи от дивана, на който бе легнал в тъмното. В солариума се втурнаха мъже и треснаха вратата с такава сила, че и двете стъкла се счупиха, рухвайки на земята. Спуснаха се към него, насочили пистолети, автомати и фенерчета в главата му, и го изправиха на крака.

— Какво, по дя… — Чейс с всички сили се стараеше да се прави на още несъбудил се от сън човек. — Какво става, по дяволите? — промърмори той. — Защо ме…

Лампите още не бяха светнати. Фенерчетата бяха насочени в очите му. Едното дори бе толкова близо, че Малоун вдигна ръка да го отмести, но някой я перна и фенерчето го тресна отстрани по бузата.

Пред очите му избухнаха хиляди цветни фойерверки. За миг цветовете им сякаш увиснаха във въздуха, преливайки се един в друг. Колената му омекнаха. Започна да пада, но мъжете го подхванаха, изправиха го отново на крака, а фенерчето се вдигна да го удари повторно.

Стаята изведнъж се изпълни с хора.

Чу се заповедническият глас на Беласар:

— Къде е? Покажете ми го този кучи син!

Лампите най-сетне светнаха. От удара зрението на Малоун бе замъглено, но успя да го фокусира и да види излизащия от тълпата телохранители Беласар.

Красивите черти на лицето му бяха разкривени от ярост.

— Като се видяхме за първи път, ти беше вързан за един стол и се беше напикал. — Гърдите на Беласар се повдигаха и спадаха от бушуващия в тях гняв, докато си слагаше на ръцете кожени ръкавици.

— Не разбирам — каза Малоун. — Защо…

— Затваряй си устата! — викна Беласар и го удари с юмрук.

Главата на Чейс се отметна назад. В главата му още веднъж избухна цял букет фойерверки. Ушите му писнаха. Когато ориентацията му отново се възвърна, той усети, че по брадичката му се стича кръв от разбитите устни, а по бузата му отстрани се процежда още една кървава диря.

— И тогава, като гледах локвата под стола, ти казах, че си глупак да ми отказваш. — Гласът на Беласар трепереше. — Но ти казах също така, че ще постъпя разумно и ще ти дам втори шанс. Но те предупредих. — Той тресна Малоун в устата още веднъж, размазвайки устните му. — Никога не давам трети шанс.

Двамата мъже, крепящи Малоун, бяха отхвърлени назад от силата на удара.

Няколко секунди минаха, преди съзнанието на Чейс да се проясни.

— Аз също не давам трети шанс. Ти ме удари два пъти. Опитай да го направиш пак.

— Какво?

— Без охраната ти да ме държи.

— Толкова близо до смъртта ти имаш смелостта да ми говориш така?

— Защо, за бога, ме заплашваш със смърт?

— Ти да не би да мислиш, че като се правиш на ударен, ще се измъкнеш?

— Да се измъкна откъде?

— Да не би да отричаш, че си се измъкнал от прозореца на библиотеката?

— Да се измъквам от прозореца на библиотеката ли? Имаш ли представа колко налудничаво ми звучи това?

— Отричаш, че си бил там ли?

— Разбира се, че бях там! Вдигна такъв шум с тия Данте и Беатриче, че слязох да прочета книгата, дето ми предложи. Искаш ли да ме изпиташ? Да ти кажа ли как е била облечена, когато Данте я видял за пръв път? В червена рокля! Да ти кажа ли цвета на роклята й, когато я видял следващия път? Бял! После я видял в църквата! След това я видял…

— Защо прозорецът в библиотеката беше открехнат?

— Откъде да знам! Изобщо не знаех, че е отворен!

— Пазачът не те е видял да си тръгваш от библиотеката!

— Значи сме квит с него, защото като си тръгвах, и аз не го видях. — Малоун обърса кръвта от лицето си. — Докато четох за Беатриче, си помислих за Сиена и ми се прииска да нахвърлям някоя и друга скица, без тя да позира. Затова дойдох тук и нахвърлих една нова скица, но ми се доспа и легнах на дивана. И след това твоите главорези изведнъж се втурват вътре и почват да ме налагат!

— Докажи го! Къде е новата ти скица?

— На пода до дивана. Ей оня от охраната ти е стъпил върху нея. Опасявам се, че кръвта ми я е позацапала.

Пазачът, стъпил върху скицата, дръпна крака си. Присвил очи към изцапания с кръв и отпечатък от кубинка лист, Беласар се наведе и го вдигна.

— Виждал съм всички скици, които си направил. Ако тази е една от тях…

Гласът му замря, когато спря погледа си върху листа.

Малоун я бе скицирал преди два дни, когато мислите му за Сиена го бяха подтикнали да изобрази една идеализирана версия на красотата й.

Устата на Беласар се отвори, сякаш се канеше да каже нещо, и когато накрая успя, думите му бяха шепот:

— Страхотна е!

— Аха, с тая кръв и стъпки по нея, нямам търпение да я видя в рамка.

Беласар я гледаше очарован.

— Направо да ти спре дъха. — Накрая отпусна листа. — Явно съм сбъркал.

— Да бе! От това на лицето ми му стана страшно приятно.

— Ще изпратя да доведат лекар.

— Е, след като си толкова любезен, защо не кажеш на тъпанарите ти да ме пуснат?

Беласар го изгледа заплашително. Когато най-сетне кимна на хората си, все едно че щракна ключ — ония отзад го пуснаха моментално.

Малоун отново избърса кръвта от лицето си. Поглеждайки встрани от Беласар, той видя Сиена на вратата. Стори му се още по-замаяна.

Беласар проследи погледа му и се обърна.

— Няма за какво да се безпокоиш, скъпа. Утре отново ще позираш.

Сиена не отговори. Тъмното в очите й бе огромно, а погледът — безжизнен. Малоун се запита дали не е дрогирана.