Дейвид Морел
Огнена Сиена (30)

7.

— Мадам, ще обядвате ли?

Стреснат, Малоун се обърна към прислужницата, застанала на вратата.

— Толкова рано?

— Почти два часът е, мосю.

Стреснатото изражение на Чейс се превърна в смаяно, когато погледът му падна на масата зад него. Цялата бе покрита със скици.

— Божичко! — обърна се той към Сиена. — Сигурно си изтощена.

Тя отново бе седнала на стола.

— Малко. Но ти беше толкова погълнат от работата, че не ми се искаше да ти кажа. Освен това ми беше интересно.

Сиена се обърна и благодари на прислужницата.

— Интересно ли? — Той се приближи до нея и очите му бавно свикнаха с ярката светлина. — Да ме гледаш как рисувам?

— Не, да разговарям с теб.

Чейс се напъна да си спомни за какво бяха разговаряли. Бе толкова погълнат от заниманието си и да поглежда от време на време към Манастира и хеликоптера, че темата на разговора им малко се бе замъглила в съзнанието му.

— Отдавна не бях разговаряла толкова дълго. — Сиена седна на масата и се обърна към прислужницата: — Само салата и изстуден чай, моля.

Малоун си поръча същото.

— Предполагам. Съпругът ти е толкова зает, че сигурно доста често си сама.

Сиена не отговори, но нещо в очите й му подсказа, че дори и когато са заедно, Беласар и жена му рядко разговарят.

— Не познаваш ли баща си?

Въпросът го свари неподготвен. Минаха няколко секунди, докато се сети за недовършения отпреди разговор.

С извинителен тон Сиена каза:

— Не ми отговаряй, ако съм засегнала нещо лично.

— Не, всичко е наред. Нямам нищо против да разговарям за това. Майка ми бе алкохоличка. — Малоун се опита да го каже със спокоен тон, но не можа да избегне горчивината, промъкнала се в гласа му. — Имаше цяла серия от приятели, на които трябваше да викам „тате“, но никога не го направих.

— Като бяхме в конюшните, спомена нещо за дядо.

— Бащата на майка ми. Когато майка ми не ме мъкнеше със себе си от щат в щат заедно с поредния си приятел, дядо ми се грижеше за мен във фермата си. Там прекарвах повечето време сам. И именно там започнах да рисувам.

— Понякога от лошото излиза и нещо добро — промълви тя така, сякаш искаше сама да се убеди в това.

— Отлично — каза Беласар, задавайки се откъм солариума. — Вие сте започнали.

Сиена замръзна.

— Видяхте ли скиците? — попита го Малоун.

— Много са обещаващи. Всяка от тях би могла да послужи за основа на прекрасен портрет — каза Беласар.

— Вероятно няма да ми послужат. Още доста работа има.

— Понякога обаче първата реакция е най-точната. По-нататък може да изпуснеш нещо.

— Вярно е.

— Радвам се, че поне за едно нещо постигнахме съгласие. Не всяка задача трябва да е трудна и да отнема много време. Съпругата ми е необикновено хубава жена. От вас се иска само да предадете хубостта й върху платното.

— Но тя е хубава по стотици различни начини — възрази Малоун. — Тъй като няма да й правя стотици портрети, трябва да намеря онзи начин, който най-близо отразява нейната природа.

Сиена сведе поглед към ръцете си.

— Прощавай, скъпа — каза Беласар.

— За какво?

— За това, че говорим за теб така, все едно те няма. Не ти ли беше досадно отново да се занимаваш с подобна работа?

— Ни най-малко. Напротив, беше ми интересно.

— Добре тогава — заключи Беласар. — Да се надяваме, че ще продължи в същия дух.