Дейвид Морел
Огнена Сиена (100)

3.

В тона на Малоун и в погледа му имаше нещо, което накара Фернандо да се подчини, без да спори. Кимвайки, той се приближи откъм лявата му страна и внимавайки да не докосва болната дясна страна, го обгърна през кръста.

Когато Чейс отвори вратата, втурналият се навътре дъжд и вятърът ги блъснаха обратно. Той се стегна и пристъпи навън в развилнялата се тъма, подкрепян от Фернандо. Измокрени и бездруго до кости, двамата залитаха към изтърбушената каравана. Въпреки бурята, няколко пламъчета се бореха с вятъра и дъжда, осветявайки с колеблива светлина паркирания отпред експлорър.

„Дано пожарът не го е засегнал“, каза си с лудо биещо сърце Малоун. Въпреки студения дъжд, се бе изпотил. Вятърът носеше към тях мирис на дим. В светлината на една от светкавиците успя за миг да зърне експлоръра. Боята му се бе обелила от жегата и висеше на парцали. Той се приближи и опипа прозорците — бяха здрави.

— Фернандо, гумите — едва успя да каже Чейс, докато вятърът се мъчеше да натъпче думите обратно в устата му. — Здрави ли са?

— Да.

— Помогни ми да вляза вътре.

Мексиканецът го настани внимателно зад волана. От това усилие болката в ребрата рязко нарасна и за няколко секунди на Малоун му причерня пред очите. С треперещи пръсти той се опита да намери отвора на контакта.

— Сигурен ли си, че можеш да караш? — попита го Фернандо.

— Трябва.

— Ще се моля за теб.

— Ще имам нужда от това.

Чейс завъртя ключа. За миг се изплаши да не би в електрическата система да е влязла вода, но само след едно завъртане двигателят запали. Той включи фаровете, чиято светлина едва успяваше да пробие пелената дъжд. Когато задейства и чистачките, видя как Фернандо тича в тъмнината към тяхната каравана. Натисна газта и колата, хвърляйки зад себе си мокър пясък, се понесе към Санта Клара.

Силата на вятъра надигаше вълни, по-големи от обичайните, и с все сила ги запокитваше по брега, заливайки целия плаж. Малоун насочи колата към скритите в мрака дюни и се принуди да намали скоростта, което пък го ядоса.

„Не забравяй — напомни си той, — че Беласар също е минал през всичко това. Трябвало е да се справя със същите проблеми. Не губя кой знае колко време.“

Тъй или иначе, те бяха с деветдесет минути преднина, а бурята не се беше развихрила още така, както сега.

Не се съмняваше нито за миг, че Беласар се е отправил към най-близкото по-голямо летище, което се намираше в Юма. Единственият начин да пристигне толкова бързо (той сигурно се е намирал в имението си във Франция, когато са му казали къде са) бе да го стори с реактивен самолет.

„Обаче в тази буря той е заникъде — каза си Малоун. — Никой няма да му позволи да излети. Преднината му от деветдесет минути не означава нищо, след като няма да може да излети.“

От мрака пред него внезапно изникна изровен канал, в който се пенеше вода. Нямаше време за спирачки — експлорърът се хвърли надолу, после рязко вирна муцуна по отсрещния бряг, разплисквайки водата като ветрило не само встрани, но и по предното стъкло. Карайки, без да вижда, Чейс не можа да разбере откъде се е появил този канал. Бе минавал много пъти оттук, но никога не се бе натъквал на него. После си спомни, че бе минавал много пъти през широки, полегати и плитки седловини. „Значи това са били коритата на пресъхнали потоци — каза си той. — Щом завали силен дъжд, водата от хълмовете вдясно се събира в тези седловини и по тях се влива в морето.“

Водата се оттече от предното стъкло. Силните пориви на вятъра разтърсваха колата. Фаровете осветиха още един канал, този път по-широк. Още докато кракът му рефлексивно натискаше спирачката, разбра, че това е грешка. Блокиралите колела щяха да се плъзнат по мокрия пясък и колата нямаше да може да спре навреме. Ще се пльосне в мътната вода и няма да може да излезе. А трябваше да даде газ, да използва набраната инерция, за да мине от другата страна. Дръпна крак от спирачката като опарен и го премести върху газта. Усети как колата за миг се плъзна, после отново започна да набира скорост. Предницата се заби във водата, зъбите му изтракаха от удара и той ги стисна. От двете страни на колата се надигнаха огромни ветрила като криле и тя като че ли полетя на тях, тежко удряйки се в отсрещния бряг и поемайки нагоре по него.

Задницата обаче потъна. Макар че и четирите колела захапаха стръвно пясъка, с всеки изминат миг задните губеха сцепление, защото течението ги подкопаваше. Малоун натисна газта още по-здраво, предните колела издърпаха колата още малко напред, но недостатъчно, за да измъкнат задницата от водата. Миг след това усети дори движение назад по посока на течението. „Божичко, ще ме дръпне вътре“, изплака наум Чейс.

Всичко се разви много бързо. Експлорърът изведнъж бе дръпнат в бясно пенещата се вода и Малоун дори не можа да слезе. Стиснал волана, той се опита да насочи колата към брега, но кормилото се въртеше в ръцете му без никакво усилие: господар на положението бе клокочещото мътно течение. Водата мигновено наводни двигателя, елсистемата даде някъде на късо и фаровете изгаснаха. Чейс усещаше силата на водата под себе си. След това експлорърът изведнъж бе завъртян перпендикулярно на течението и се заклещи в двата бряга, превръщайки се внезапно в запушалка. Водата клокочеше около нея, надигайки се над прозореца откъм лявата страна и прехвърляйки покрива. През стъклото започна да се процежда вода. „Ще се удавя като нищо“, мина му през ума.

Той се премести на дясната седалка и натисна копчето за стъклото, забравяйки за миг, че елсистемата не работи и стъклото няма да помръдне. Водата навлизаше отвсякъде. Дръпна ключалката на дясната врата и натисна с рамо, примижавайки от болка.

Нищо не се случи.

Той блъсна още по-силно.

Вратата се отвори едва-едва.

Заблъска я с удвоена енергия. В същия миг водата, прехвърляща се през покрива, я отвори докрай, дръпвайки и него навън. Едва има време да поеме въздух, когато водата го погълна. Течението го заподмята на всички страни и той загуби ориентация: не можеше да познае къде е — нагоре или надолу. Опита се да плува, но разбра, че е невъзможно. Тъкмо щеше да нагълта вода, когато усети, че течението го блъсва в брега. Тук каналът завиваше леко и Малоун бе запратен към отсрещния склон, където подаде глава над водата, пое трескаво въздух и заби пръсти в пясъка, борейки се с течението, което го задърпа обратно към средата. Една от вълните обаче го тласна към брега и с нейна помощ Чейс изпълзя от водата на четири крака.

Опита се да стане, но не можа: краката не искаха да го слушат. Замаян, остана на колене. Загълта въздуха на едри глътки и изохка. Болката в ребрата му напомни за себе си.

Санта Клара бе твърде далече, за да стигне до нея пеш в тази буря. Бясно пенещият се поток нямаше да му позволи да се върне за помощ при Фернандо. Най-вероятно щеше да получи хипотермия и да умре тук.

Това нямаше значение. Какво щеше да стане с него не бе никак важно. Важното бе да се добере до Сиена, а при създалото се положение нямаше да може да го стори.

Някъде нататък по плажа проблесна светлина. Кола.

Помощ, помисли си той.

Въодушевен, не усети как успя да се изправи на крака.

Насам идваше някой и можеше да му помогне.

Присвивайки очи от ярката светлина, Чейс размаха ръце. Една тревожна мисъл го накара да замаха още по-енергично. „Боже господи, кара много бързо, няма да успее да види потока и няма да може да спре. Ще се пльосне във водата и ще свърши като мен. Спри!“ — извика той наум. Фаровете обаче се носеха главоломно напред.

Внезапно му хрумна друга мисъл, от която едва не му стана лошо. Никой не караше по плажа с такава скорост в такова време, освен ако…

„Това е полиция. Някой е видял пожара. И сега идват да проверят какво става. А може и да е някой приятел на Рамирес, чудейки се къде ли е.“

Заливан от потоците дъжд, Малоун трескаво се огледа къде може да се скрие, но единственото място, предлагащо що-годе някакво прикритие, бе дюната вдясно. Краката му бяха изтръпнали от студ и не можеше да ги мръдне. Фаровете се носеха към него и с последно мъчително усилие той успя да се откъсне от земята, заобиколи зад дюната и падна там.

Повече не можа да мръдне.

Обаче оттук виждаше много добре — фаровете осветиха мътните въртопи вода пред тях и скоростта им сякаш намаля. Дали шофьорът бе видял потока навреме?

Или мен, запита се Малоун.

Колата спря точно преди да цопне в потока. Оттук не можеше да се разбере дали е полицейска или не. Той напрегна зрение, чакайки да види какво ще направи човекът в нея.

Навън обаче излязоха двама души.

Запалиха фенерчета и лъчите им се насочиха към дюната.

„Мамка му! — изруга Чейс. — Ами ако работят за Беласар? Ако ги е изпратил да видят дали наистина съм мъртъв?“

Забравил болката, той се изправи и залитайки, изтича зад съседната дюна.

Светлините от фенерчетата обаче го последваха. Поспряха се при първата дюна, намериха следите му и просто ги последваха към втората.

Стигнал предела на силите си, Малоун не можеше да направи нищо друго, освен да пълзи. Ръцете и краката му сякаш не бяха негови и повече не можа да ги помръдне.

Двата светли кръга се заковаха на него и той примигна на ярката светлина, чакайки примирено куршума, който щеше да му пръсне мозъка.

— Исусе Христе, какво е станало с теб? — долетя до него познат глас.

Малоун впери поглед в едрия мъж зад една от светлините, мъчейки се да го разпознае.

— Божичко, Чейс — разтревожено възкликна Джеб, спускайки се към него да му помогне да се изправи, — трябва да те закараме в болница.