Дейвид Морел
Огнена Сиена (108)

11.

— Извинявай, Чейс, ама трябва да те събудя.

Клепачите на Малоун сякаш бяха налети с олово. Джеб бавно влезе във фокус.

— Хайде същото упражнение. Колко пръста виждаш?

— Три.

— Да виждаш двойно?

— Не.

— Да ти се повдига?

— Не. — Малоун понечи да разтърка лице, но рязко отдръпна ръка, когато болката го парна безмилостно. Насочи поглед към тъмнината отвъд илюминатора. — Къде сме?

— Над Атлантика. Спомняш ли си, като заредихме на „Дълес“?

Чейс помисли малко.

— Да.

— Мисля, че вече не е нужно да се притесняваме за сътресението ти.

— Накъде летим?

— Към Южна Франция.

— Ластър не се ли възпротиви?

— Той не знае.

Изненадата на Малоун нарасна, когато видя партньора на Джеб — Дилън, да разговаря с петима едри мъжаги, насядали по предните седалки.

— Кои, по…

— На път от Юма проведох няколко разговора. Това са момчета, с които работя от време на време. Когато се качиха на борда от „Дълес“, ти вече беше заспал.

— Но нали казваш, че Ластър не е одобрил операцията?

— Не е. Това не е официална операция. Ти ги наемаш, плащайки им с онова, което е в куфара ти.

— Несъгласуваната с началството операция може да ти струва работата. Защо сам си слагаш главата в торбата?

— Защото ти ми спаси живота в Панама.

— Ти вече се разплати за това.

— Не. Ако не бях аз, сега нямаше да си в тая бъркотия.

— Ако не беше ти, нямаше да срещна Сиена.

— Тогава дай да видим как ще си я върнем — каза Джеб. — Това е последната информация, която имаме.

Малоун озадачено погледна папката, която Джеб му подаде. Отваряйки я, в нея той намери снимка двадесет и пет на петнадесет сантиметра.

— Снимка на Сие… — Думите замряха на устните му, когато с внезапно обхванато от студ сърце разбра, че греши.

На снимката се виждаше пищна тъмнокоса жена с чаша шампанско в ръка, седнала заедно с Беласар на някаква веранда, гледаща към живописен плаж.

— Направена е преди три месеца в Пуерто Ваярта — каза Джеб. — Около Беласар се навъртали доста телохранители, така че нашето момче трябвало да снима отдалеч. Заради неудачния ракурс и далечината човек наистина може да си помисли, че е Сиена. Но не е. Това е дъщерята на един френски индустриалец, произвеждащ някои от оръжията, които Беласар продава. Беласар се запознал с нея на някакъв коктейл, който баща й дал преди около шест месеца в Париж.

— Значи горе-долу по времето, когато Беласар е започнал да отритва Сиена. Разбира се. Намерил й е заместничка. — Чейс вдигна снимката по-близо до очите си. — Ако си пусне косата малко по-дълга и си постесни брадичката посредством пластична операция, съвсем ще заприлича на Сиена.

— И на сестрата на Беласар. Преди Сиена да ни каже, нямахме никаква представа, че сестра му заема такова важно място в живота му — каза Джеб и му посочи следващата снимка.

Усещайки как кожата му настръхва, Малоун започна да я разглежда. Пищната тъмнокоса жена не беше Сиена и въпреки това имаше същата фигура и същите черти на лицето, същия пламтящ поглед. Ако бяха на тъмно, двете спокойно можеха да бъдат объркани една с друга.

— Любовната връзка между Беласар и сестра му е започнала, когато той е бил на четиринадесет години, а тя — с една година по-малка — равнодушно произнесе Джеб.

— Какво?

— По всичко личи, че сестра му — казвала се е Кристина — е била буйна и импулсивна натура. Навсякъде са ходили заедно. Правили са всичко заедно.

— Но щом работата е била толкова открита, родителите им сигурно са забелязали. Не са ли им забранявали?

— Не са успели да им забранят.

Малоун го гледаше недоумяващо.

— Родителите загинали в пожар, разразил се в лятната им вила в Швейцария… — Джеб направи многозначителна пауза, после продължи: — …в същата година, в която Беласар и сестра му започнали любовната си връзка.

— Ааах, мамка му! — промърмори Чейс, прозрял намека.

— И следващите три години Беласар и Кристина ги превърнали в един безкраен празник. Рим, Лондон, Рио. А през това време бизнесът бил управляван от попечители. Когато обаче Беласар навършил осемнадесет, двамата със сестра му поели нещата в свои ръце. Вкусовете им били толкова скъпи, че се наложило да управляват още по-безскрупулно, отколкото попечителите. Тринадесет години по-късно обаче празниците свършили.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато Кристина навършила тридесет години, паднала от балкона на един хотел в Рим и се убила. И май Беласар не й е бил достатъчен. Имала е връзки кажи-речи с всеки изпречил се пред погледа й мъж. Една нощ в Рим Беласар нахлул в стаята й, заварил я с жена и не могъл да се сдържи. Скарали се жестоко. И всичко свършило с падането от балкона.

— Убил е собствената си сестра? — В гърлото на Чейс се надигна горчилка. — Но според това тук, срещу него не са били повдигнати никакви обвинения.

— Единствен свидетел била жената, с която я заварил Беласар. И той я подкупил. Версията била, че Кристина употребявала наркотици, което било вярно, и че без да иска, се наклонила през перилата на балкона и паднала долу. Три месеца по-късно свидетелката била сгазена от кола, чийто шофьор избягал. И този път свидетели нямало.

— И оттогава той непрекъснато търси жена, която да замести сестра му.