Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (36)

33.
ТОМАС ОРЛИ

Том хвърли поглед през рамо към събиращите се облаци. Беше още твърде рано да знае дали бурята ще го настигне. Имаше да прелети още доста преди да разбере.

Соларният хидроплан бръмчеше на четиристотин фута от повърхността; малкият летателен уред не бе създаден за чупене на рекорди. Беше твърде недоразвит върху тесния си скелет. Пропелерът се задвижваше от слънчевата светлина, падаща върху широкото прозрачно крило.

Том летеше на североизток, оставяйки на попътните ветрове да вършат по-голямата част от работата. Същите тези ветрове щяха да направят обратното пътуване — ако въобще имаше такова — бавно и рисковано.

Над него мрачни облаци, тласкани на изток от по-бързи ветрове, го преследваха.

Той летеше почти на сляпо, използвайки единствено оранжевото слънце на Китруп за груба ориентация. Компас би бил безполезен, защото богатата на метали планета беше покрита с най-различни магнитни аномалии.

Вятърът свистеше покрай малкия коничен предпазен калъф, покриващ носа на хидроплана. Легнал по корем на тясната платформа, той почти не усещаше бриза край себе си.

На Том му се искаше да има поне още една възглавница. Лактите му се ожулиха, а вратът му започваше да се схваща. Беше преправял много пъти списъка с необходимите му неща, докато накрая се оказа, че трябва да избира между още една телепатична бомба и воден дистилатор, който да му позволи да оцелее, когато стигне до целта си. Цялата му екипировка бе прикрепена към платформата под дюшека, на който лежеше. Издатините правеха удобното лежане почти невъзможно.

Пътуването беше безкрайно и еднообразно — само море и небе.

На два пъти забеляза ята от летящи същества в далечината. Това беше първият знак, че някакви животни летят над Китруп. Можеше ли да са произлезли от летящи риби? Той бе леко изненадан да открие летящи същества на една почти лишена от суша планета.

„Разбира се, може тези създания да са възпроизведени от някой от древните галактически наематели на Китруп“, помисли си той. „Където природата не успява, разумните същества могат да се справят. Виждал съм и по-странни генетично създадени видове от летящи животни на водна планета.“

Том си спомни времето, когато той и Джилиън бяха придружили стария Джейк Демуа до университетската планета на тимбримите — Катренлин. Между научните сбирки двамата с Джил бяха обиколили един огромен континентален резерват, където видяха големи стада от вида Клидеу да пасат по тревистите равнини в абсолютно прецизни и сложни геометрични фигури. Подрежданията на стадото се променяха спонтанно без никакво явно общуване между индивидите. Тимбримите им обясниха, че древна галактическа раса, която обитавала Катренлин преди векове, програмирала вида Клидеу да създава тези геометрични фигури подобно на мозайка. Оттогава насам никой не бил успял да дешифрира ребуса, заложен у животните. Ако въобще съществуваше ребус.

Джилиън предположи, че фигурите може да са възприети от вида Клидеу за негово собствено удобство. Но обичащите ребуси тимбрими предпочитаха да мислят другояче.

Том се усмихна, спомняйки си това пътуване, тяхната първа мисия като двойка. Оттогава той и Джилиън бяха видели повече чудеса, отколкото можеха да изброят.

Тя вече му липсваше.

Местните птици, или каквото и да бе това, се рееха надалеч от нарастващата преграда облаци. Орли ги наблюдаваше, докато изчезнаха от погледа му. В посоката, в която летеше, не се виждаше и най-малък помен от земя.

Хидропланът развиваше почти двеста възела. Което означаваше, че след около два часа трябваше да стигне до североизточната верига вулканични острови, която Том търсеше. Употребата на радио– или сателитно ориентиране, както и на радар, беше забранен лукс. Единственото упътване за Том беше прикрепената към предното стъкло карта.

Щеше да му бъде по-лесно на връщане. Джилиън настоя той да вземе вътрешен рекордер, за да запише пътя. Рекордерът щеше да го доведе обратно на острова на Хикахи с точност до няколко метра.

Стига да възникнеше такава възможност.

Преследващите го облаци бавно се събираха над и зад него. Ураганните въздушни течения над Китруп бяха наистина опасни. Том си призна, че не би имал нищо против да намери място за кацане, преди бурята да го догони.

Докато следобедът постепенно отминаваше, той забеляза още едно ято летящи същества и на два пъти зърна някакво движение във водата под него — нещо огромно и змиеподобно. И двата пъти съществото изчезна, преди да може да го разгледа по-добре.

По вълните се носеха пръснати водорасли. На места се събираха заедно, образувайки отделни островчета от морска растителност. „Може би летящите твари кацат по тях“, помисли си Том разсеяно. Той се бореше със скуката и разви дълбока омраза към ръбестия предмет, който лежеше точно под левия му бъбрек.

Облаците бяха само на няколко мили зад него, когато видя на хоризонта на север нещо — неясни изпарения, открояващи се на сивеещото небе.

Той увеличи мощността на машината и се насочи към изпаренията. Скоро успя да различи, че това е димен стълб. Виейки се и къдрейки се на североизток, пушекът приличаше на знаме от сажди върху небесния фон.

Том набра височина, въпреки че облаците се скупчваха пред следобедното слънце, хвърляйки сянка върху соларните колектори на хидроплана. Трясна гръм и светкавици осветиха за кратко морския пейзаж.

Когато започна да вали, стрелката на амперметъра се премести към червено. Малкият мотор започна да работи.

Да. Ето го! Остров! Но възвишението изглеждаше все още доста далеч. Беше частично скрито от дим.

Той би предпочел да кацне на тих остров, някой, чийто вулкан не беше толкова активен. Орли се усмихна при мисълта, че въпреки положението, в което беше, все още поставяше изисквания. Ако се наложеше, щеше да кацне и в морето. Малкият хидроплан бе снабден с понтони.

Светлината чезнеше. В нарастващия сумрак Том забеляза, че повърхността на океана е сменила цвета си. Нещо в нея го накара да изсумти от изненада, но не можеше да каже точно в какво се състоеше разликата.

Скоро не му остана много време за наблюдения, защото трябваше да се бори с люшкащия се летателен апарат, сражавайки се за всеки фут височина.

С надеждата, че ще остане достатъчно светло, докато намери място за кацане, той насочваше крехкия хидроплан през поройния дъжд към тлеещия вулкан.